Крис Хеджис: Геноцидът в Газа се излъчва на живо, светът мълчи, а след това ще отрича
Последните дни на Газа
Това е краят. Последната, обляна в кръв глава на геноцида. Скоро ще приключи. Седмици. Най-много. Два милиона души са разположени сред руините или под открито небе. Десетки са убивани и ранявани ежедневно от израелски снаряди, ракети, дронове, бомби и куршуми. Липсва им чиста вода, лекарства и храна. Те са достигнали точката на пълен срив. Болни. Ранени. Уплашени. Унижавани. Изоставени. Обезверени. Гладни. Без надежда.
В последните страници на този ужасяващ разказ Израел садистично подмамва гладуващите палестинци с обещания за храна, примамвайки ги към тясната и пренаселена деветмилна лента земя, която граничи с Египет. Израел и цинично наречената му Фондация за хуманитарна помощ в Газа (GHF), за която се твърди, че е финансирана от Министерството на отбраната и Мосад, превръщат глада в оръжие. Те примамват палестинците към южната част на Газа по същия начин, по който нацистите подмамваха гладуващите евреи от Варшавското гето да се качат на влаковете към лагерите на смъртта. Целта не е да нахранят палестинците. Никой сериозно не твърди, че има достатъчно храна или центрове за помощ. Целта е да натикат палестинците в строго охранявани лагери и да ги депортират.
Какво следва?
Отдавна спрях да се опитвам да предсказвам бъдещето. Съдбата има начин да ни изненадва. Но ще има последен хуманитарен взрив в кланицата, която се е превърнала в Газа. Виждаме го в надигащите се тълпи от палестинци, борещи се за хранителни пакети – борба, довела до това израелски и американски частни охранители да застрелят най-малко 130 души и да ранят над седемстотин други през първите осем дни от раздаването на помощта. Виждаме го във въоръжаването от страна на Бенямин Нетаняху на банди, свързани с ИДИЛ в Газа, които разграбват хранителни запаси. Израел, който е елиминирал стотици служители на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), лекари, журналисти, държавни служители и полицаи чрез целенасочени убийства, е организирал разпада на гражданското общество.
Подозирам, че Израел ще улесни пробив в оградата по египетската граница. Отчаяни палестинци ще се втурнат към египетския Синай. Може би краят ще дойде по друг начин. Но ще дойде скоро. Палестинците не могат да издържат още дълго.
Ние – пълноправни участници в този геноцид – ще сме постигнали своята извратена цел: да обезлюдим Газа и да разширим Голям Израел. Ще спуснем завесата върху излъчвания на живо геноцид. Ще сме осмивали безбройните университетски програми по холокостови изследвания, създадени, както се оказва, не за да ни подготвят да спираме геноциди, а за да обожествяваме Израел като вечна жертва, която има лиценз да извършва масово клане. Мантрата „никога повече“ е шега. Разбирането, че когато имаме възможност да спрем геноцид и не го правим, носим отговорност – това разбиране не се отнася до нас. Геноцидът е държавна политика. Одобрена и поддържана от двете ни управляващи партии.
Няма какво повече да се каже. Може би това е целта. Да ни направят безмълвни. Кой не се чувства парализиран? А може би и това е целта. Да ни парализират. Кой не е травмиран? И може би и това е било планирано. Изглежда, че нищо, което правим, не може да спре убийствата. Чувстваме се безпомощни. Чувстваме се безсилни. Геноцидът като зрелище.
Престанах да гледам изображенията. Редиците от малки обвити в саван тела. Обезглавени мъже и жени. Семейства, изгорени живи в палатките си. Деца с откъснати крайници или парализирани. Избледнелите от прах маски на смъртта на извадените изпод развалините. Виковете на скръбта. Изпитите лица. Не мога.
Този геноцид ще ни преследва. Ще отеква в историята със силата на цунами. Ще ни раздели завинаги. Няма връщане назад.
А как ще си спомняме? Като не си спомняме.
След като всичко свърши, всички, които са го подкрепяли, всички, които са го игнорирали, всички, които не са направили нищо, ще пренапишат историята, включително и личната си. Трудно беше да се намери някой, който да признае, че е бил нацист в следвоенна Германия, или член на Ку Клукс Клан след края на сегрегацията в южните щати на САЩ. Нация от невинни. Дори жертви. Ще бъде същото. Харесва ни да вярваме, че бихме спасили Ане Франк. Истината е различна. Истината е, че парализирани от страх, почти всички ще спасим само себе си, дори за сметка на другите. Но това е истина, която трудно се приема. Това е истинският урок на Холокоста. По-добре е да бъде изтрит.
В книгата си „Един ден всички винаги ще са били против това“ Омар Ел Акад пише:
„Ако дрон изпепели някоя безименна душа от другата страна на планетата, кой от нас иска да вдигне шум? Ами ако се окаже, че е бил терорист? Ами ако стандартното обвинение се окаже вярно и по подразбиране ни обявят за симпатизанти на терористи, ни заклеймят, изолират, крещят по нас? Обикновено хората са най-силно мотивирани от най-лошото, което може да им се случи. За някои това най-лошо нещо може да е краят на рода им при ракетен удар. Целият им живот се превръща в руини, и всичко това е предварително оправдано в името на борбата с терористи, които по дефиниция са терористи, защото са били убити. За други най-лошото нещо е да им се скарат.“
Може да гледате интервюто ми с Ел Акад тук.
Не можеш да унищожиш един народ, да провеждаш масирани бомбардировки в продължение на 20 месеца, за да изравниш със земята домовете, селата и градовете му, да изтребиш десетки хиляди невинни хора, да наложиш блокада, за да предизвикаш масов глад, да ги изгониш от земята, на която са живели столетия, и да не очакваш ответна реакция. Геноцидът ще свърши. Ще започне отговорът на терора, наложен от държавата. Ако смятате, че това няма да се случи, значи не разбирате нищо нито от човешката природа, нито от историята. Убийството на двама израелски дипломати във Вашингтон и нападението срещу поддръжници на Израел по време на протест в Боулдър, Колорадо, са само началото.
Хаим Енгел, участвал във въстанието в нацисткия лагер на смъртта Собибор в Полша, описва как, въоръжен с нож, напада охранител в лагера.
„Това не е решение“, обяснява Енгел години по-късно. „Просто реагираш, инстинктивно реагираш на това, и си казах: ‘Нека направим, каквото трябва, и да го направим.’ И отидох. Влязох с онзи човек в офиса и убихме този германец. При всеки удар си казвах: ‘Това е за баща ми, за майка ми, за всички онези хора, за всички евреи, които уби.’“
Някой очаква ли палестинците да реагират по различен начин? Как се предполага да реагират, когато Европа и Съединените щати, които се представят за авангард на цивилизацията, подкрепиха геноцид, който изби родителите им, децата им, общностите им, окупира земята им и превърна градовете и домовете им в руини? Как да не мразят онези, които им сториха това?
Какво послание предаде този геноцид не само на палестинците, но и на всички в Глобалния Юг?
То е еднозначно. Вие не сте важни. Хуманитарното право не се отнася за вас. Не ни е грижа за страданията ви, за убийството на децата ви. Вие сте вредители. Без стойност. Заслужавате да бъдете убивани, гладни и прогонени. Трябва да бъдете изтрити от лицето на земята.
„За да запазиш ценностите на цивилизования свят, трябва да подпалиш библиотека“ – пише Ел Акад:
Да взривиш джамия. Да изгориш маслинови дръвчета. Да се облечеш в бельото на избягала жена и да се снимаш. Да сринеш университети. Да плячкосаш бижута, изкуство, храна. Банки. Да арестуваш деца, защото събират зеленчуци. Да застреляш деца, защото хвърлят камъни. Да парадираш с пленени хора по бельо. Да счупиш зъбите на човек и да му напъхаш четка за тоалетна в устата. Да пуснеш бойни кучета срещу човек със Синдром на Даун и после да го оставиш да умре. Иначе варварският свят може да победи.
Има хора, които познавам от години, с които никога повече няма да говоря. Те знаят какво се случва. Кой не знае? Но няма да рискуват да се отчуждят от колегите си, да бъдат оклеветени като антисемити, да застрашат статуса си, да бъдат порицани или да загубят работата си. Те не рискуват живота си, както правят палестинците. Рискуват само да опетнят жалките идоли на статус и благополучие, които са градили цял живот. Идоли. Те се покланят на тези идоли. Те се молят на тези идоли. Те са техни роби.
В краката на тези идоли лежат десетки хиляди убити палестинци.
Бележка към читателите на scheerpost от Крис Хеджис:
Вече няма начин да продължа да пиша седмична колонка за ScheerPost и да продуцирам своето телевизионно предаване без вашата помощ. Стените се затварят с плашеща скорост върху независимата журналистика, като елитите – включително елитите на Демократическата партия – настояват за все по-голяма цензура. Боб Шиър, който управлява ScheerPost с минимален бюджет, и аз няма да отстъпим от ангажимента си към независима и честна журналистика, и никога няма да поставим ScheerPost зад платена стена, да изискваме абонамент, да продаваме данните ви или да приемаме реклами. Моля ви, ако имате възможност, абонирайте се на chrishedges.substack.com, за да мога да продължа да публикувам седмичната си колонка всеки понеделник в ScheerPost и да продуцирам седмичното си телевизионно предаване „The Chris Hedges Report“.
Крис Хеджис е писател и журналист, носител на наградата „Пулицър“. Бил е чуждестранен кореспондент на The New York Times в продължение на петнадесет години, като е оглавявал Бюрото на вестника за Близкия изток и Бюрото за Балканите. Преди това е работил в чужбина за The Dallas Morning News, The Christian Science Monitor и NPR. Водещ е на шоуто The Chris Hedges Report.
