Бялата птица отлетя…
На днешния 21 юли 1981 г., едва на 39-годишна възраст, си отиде Людмила Живкова. По произход – дъщеря на тогавашния български държавен глава. По призвание – културен деец и политик. По звание – член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Комитета за култура. По мисия – човек на мащабните мечти!
Нейното име е символ на един период, който без преувеличение може да се нарече втори Златен век на българската култура – повсеместно строителство на културни обекти, отваряне на българската култура към света, преминаването й от релсите на идеологията върху фундамента на общочовешките ценности, представянето на България по света с тракийското изкуство и православните ни икони, издигане на културната политика в ранг на национален приоритет (във времена, в които не по-малко от днес на почит са харчовете за войни и въоръжения!), мечтата за всенародно естетическо възпитание.
Народът тогава спонтанно усещаше, че с Людмила нещо в съдбата на България се пречупва и си отива една епоха, заредена с надежди.
Людмила Живкова с Индира Ганди
Изградила и сплотила силен екип от значими учени, поети, художници, архитекти, композитори, но и от специалисти по управление и по нови информационни системи – пример как интелектуалният потенциал може и трябва да бъде впрегнат в държавните дела.
Нейното управление в сферата на културата между 1975 и 1981 г. е пример за свободомислие, за родолюбива амбиция и самочувствие, че малка България може да си извоюва правото да играе роля в глобалните дела, а основа на тази роля са не военният или икономическият, а духовният потенциал – талантът, творчеството, знанието.
Безспорна цел на политиката и идеите на Людмила Живкова бе България да се развива върху принципите на държавата на Духа. И борбата за мир, която не беше гол лозунг, а осъзната гражданска и лидерска позиция от името на България като страна, която през 70-те и 80-те бе съюзник в СИВ и Варшавския договор, но поддържаше активни връзки по света – в Европа, в Индия и Мексико, в арабските страни и Африка, бе добър съсед на Балканите с Гърция и Турция – въпреки историческите наслагвания и въпреки геополитическите разломи между Изтока и Запада. “Мир чрез култура” – това бе личната лидерска концепция на Людмила Живкова!
Ръкотворните паметници от тези 6 години са както Националният дворец на културата, превърнал се в символ на София, Монументът „Знаме на мира“, така и безбройните театри, концертни зали, галерии, музеи, паметници, построени по това време. Духът на епохата стимулира създаването на върхови образци в литературата, музиката, киното, изобразителните изкуства. У нас гостуваха водещи световни творци. Бумът на издаването на книги – хиляди заглавия от България и Русия, но и от Европа, САЩ и света, превърна нацията ни в една от най-четящите и знаещите. Модерните експерименти и форми в образованието създадоха едно ново младо поколение, което, уви, само след 10 години преходът пръсна да реализира получените знания в чужбина.
Духовният подем на България бе кауза и мисия на нейния кратък, но удивителен живот. Дъщеря на политика и държавник Тодор Живков, самата тя е учен с модерен облик – историк и изкуствовед. Лидер в пълния смисъл на думата – дала импулс за дълбоки промени и важни процеси в българската култура, а оттам и в държавността.
Но по-важни са неръкотворните паметници. Благодарение на нейните духовни търсения, идеи и инициативи българската култура се отвори към света, границите на културната ни дипломация стигнаха до пет континента. В идеен план Людмила Живкова изпревари своето време с много.
Културното ни отваряне бе българският път към социализъм с човешко лице. При това – реално проправен! Случи се 9 – 10 години след разгрома на Пражката пролет и години преди Горбачовата Перестройка.
В своята културна политика тя се уповаваше не на идеологията, а на общочовешките ценности – мир, хуманизъм, диалог на цивилизациите. За това бе обвинявана от “своите” и подозирана от “чуждите”…
Асамблеята “Знаме на мира” и световните писателски срещи за мир са само част от примерите. Децата, които рисуваха, пееха и рецитираха заедно в София, днес са 50-годишни, много от тях са лидери, политици, бизнесмени, дипломати, хора на медиите, творци – какъв капитал би било за България, ако пазеше връзката си с тях!?
“Единни в разнообразието” и “Интеграция” са модерни европейски принципи, но 40 години по-рано бяха осъществени реално и ефективно в България чрез тези инициативи.
Друг крупен исторически принос на Людмила Живкова е честването на 1300-годишнината на българската държава, довело до невиждан в новата ни история патриотичен подем – това бе един от малкото периоди, в които се чувствахме горди, че сме Българи, припомнихме на себе си и на останалите, че сме една от най-старите държави в Европа и че няма друга държава, оцеляла тринадесет века с едно и също име, устояла на поробвания и насилие. А днес – 42 години по-късно – властимащи безродници се гнусят даже от българския трибагреник…
Делото на Людмила Живкова ще се помни и тепърва ще бъде преоткрито, ще надживее и злобата, и нихилизма, и клеветите, и нездравото настървение на жълтата преса.
Поклон!
Д-р Теофан Германов
БТА ПРИПОМНЯ:
Чужди информационни средства по повод кончината на Людмила Живкова:
София, 22 юли 1981 г. (БТА) Вестта за преждевременната и внезапна смърт на члена на Политбюро и председател на Комитета за култура Людмила Живкова предизвика широки отзиви на западни агенции – световни и национални. С Людмила Живкова, пише кореспондентът на АФП от Виена Ян Краузе, за чиято смърт след кратко боледуване беше съобщено вчера, изчезва една от най-необикновените личности на политическата сцена в източните страни. Амбициозна, енергична, вдъхновена, тази млада жена, винаги облечена в бяло, вярваше толкова в хармонията в света, колкото и в революцията, в културата на “планетата“ и във вредата от империализма – така в най-общи линии рисува портрета й Краузе.
Кореспондентът на АФП посочва по-нататък, че Людмила Живкова е имала планове да превърне своята малка страна в истински борец за световна култура, като организира в България честването на годишнината на Ленин след честването на Леонардо да Винчи. Пак в тази връзка Краузе подчертава, че инициативата да се отбележи с голяма тържественост 1300-годишнината на българската държава до голяма степен е нейна.
Амбициозна и волева жена, известна с големите си организаторски способности, в България тя се радваше на голямо уважение заради това, че издигна ролята на изкуството и културата и заради връзките й с културните дейци в страната. Тя е автор на редица статии за културния живот.
В Англия госпожа Живкова е изнасяла лекции по българска история в Оксфорд и в Лондон – за приноса на българите в европейската цивилизация, посочва АПА. Нейната личност, подчертава от своя страна ЮПИ, беше много сложна. “Природата е създала всички възможности за човека да общува със заобикалящата го среда – цитира агенцията думите от едно интервю, дадено миналата година. Проблемът е да се осигури този човек да се развива всестранно и да се използва неговият потенциал. Всеки отделен човек има творчески възможности.“
Тя пътуваше много като неофициален български посланик в ролята си на човек, представляващ българската култура. Людмила Живкова говореше често в Обединените нации и беше главният български пратеник на конференцията на ЮНЕСКО в Белград през миналата година – завършва краткия си биографичен очерк ЮПИ.
При Людмила Живкова – се казва в друг материал на ДПА – имаше учудващо разгръщане на изкуството в стилово отношение и истински културен обмен. “Българското съвременно изкуство, както и това от миналото бяха представени в чужбина, и то не само носещите валутни постъпления певци, но също така художници, писатели, композитори.
На личността на Людмила Живкова посвещава очерк и Ройтерс: “Госпожа Живкова е завършила история в Софийския университет и е прекарала една година в Оксфорд, подготвяйки докторска дисертация за британската политика на Балканите преди Втората световна война.
През 1971 година тя беше избрана в Комитета за изкуство и култура, а през 1975 година стана негов председател. През 1979 година влезе в 12-членното Политбюро на Комунистическата партия. Тя отхвърли предположенията, че може да стане приемник на баща си, като заяви пред Ройтер миналата година: “Този въпрос не ме засяга… Само времето може да му даде отговор“.
По-нататък агенцията отбелязва: “Госпожа Живкова отдаде голяма част от огромната си енергия в стремеж към изграждането на “новия социалистически човек“. Тя откри достъпа на избрани образци от западната култура в България и създаде местни съвети за култура във всеки град и във всяко село, за да приближи културата до народа. Тя стоеше също зад строителството на гигантския културен център в София.
Особено широко място в информационните си емисии отделя на ярката личност и на трагичната й кончина и агенция ДПА, която посочва, че в своята дейност като културен деец тя е вложила “много интелигентност и енергия“.
“Големи надежди за културно разведряване бяха свързани с нейното име, изтъква дописникът на ДПА. Нейното разбиране за социалистическа културна политика се изразяваше в желанието да се направят достъпни за колкото може повече хора големите културни и хуманни постижения на човечеството.“
Към основите на нейната културно-политическа дейност може да се причисли и широкото народно образование (в училищата музикалните дисциплини заемат значително място) и едно все по-нарастващо чувство за културното своеобразие на българите. Извън политическата си дейност Людмила Живкова написа много исторически трудове, между които е и излязлата на немски език книга “Казанлъшката гробница“- за един паметник, намиращ се под охраната на ЮНЕСКО.
Тази юбилейна година – отбеляза в заключение ДПА – 1300-годишнината от създаването на българската държава, се чества и в чужбина по енергичната българска инициатива. Само във Федералната република има създадени три юбилейни комитета. Сега остава само да се изчака дали обнадеждаващото начало, което осезателно оживи българския културен живот, ще може да бъде продължено със същата енергия и след ранната смърт на Людмила Живкова.
В “Поверителен бюлетин” с гриф С-3 пише:
Английски журналист за ролята на Л. Живкова
Радио Би Би Си, 14 октомври 1981 г. (18:30 часа) Кореспондентът за Източна Европа на британския неделен вестник “Обзървър“ Марк Франклънд се завърна преди няколко дни от България и дойде в нашата редакция, за да сподели впечатленията си. На въпроса дали е забелязал някакви промени в България след смъртта на Людмила Живкова той отговори: “В момента няма промени. Възхвалите за нея продължават. Писатели и други творци на изкуството, с които имах възможност да разговарям, настояват, че Комитетът за култура ще продължава да следва нейната политика. Но аз мисля, че смъртта x ще има отражение”.
– Мислите ли, че новата тенденция на повече контакти със Запада ще пострада?
– Не, това би било трудно, защото ще бъде непопулярна мярка. Аз имах предвид по-скоро по-абстрактните идеи на източния мистицизъм, които сигурно лесно ще могат да бъдат изоставени. Людмила Живкова ще бъде запомнена с това, че тя направи западната култура по-достъпна за българите и също за успешните й усилия да запознае външния свят с културата на България.
– Това не е малко постижение.
– Не е, това е значително постижение.
– Докато бяхте в България някой повдигна ли въпроса за промени в ръководството?
– Веднага след смъртта на Людмила Живкова, мисля, че е ставало въпрос за възможно оттегляне на Тодор Живков, предвид на трагедията, която го сполетя. Още повече, че той претърпя друга трагедия, когато съпругата му почина в началото на 70-те години. Но сега изглежда, че той е решен да продължи със своята работа и да остане на поста си.
***
Статия във в. “Фигаро” за Людмила Живкова
Париж, 26 октомври 1981 г. (Кор. на БТА В. Митев) Под заглавие “Завръщане от България“ в. “Фигаро“ помества в днешния си брой следната статия на големия френски философ и литератор проф. Жан Гитон от Френската академия:
“Президентът на Народна република България ме беше поканил да посетя неговата страна по молба на дъщеря му Людмила Живкова, министър на културата. Тази привилегирована жена, която направи толкова много, за да отвори България за западния хуманизъм, почина на 21 юли, на 39 години. Тя се беше запознала с мен чрез статиите ми във вестник “Фигаро“. Тя вярваше, че е прозряла хармония между “свободната вяра“ и един просветен марксизъм, така че отидох при нея с почитание. Искам да изразя тук онова, което й дължа: надеждата за духовна връзка между Изтока и Запада, която да бъде фактор за укрепване на мира.
На пръв поглед България, която е била толкова дълго окупирана от турците и два пъти е освобождавана от руснаците – 1878 г. и после през 1945 г., създава впечатление за нация, изпълнена с надежда чрез труда си, сериозността, сдържаността, колективния си живот – нещо като всеобщо благоденствие. Всичко това е изградено на базата на официалния атеизъм, върху една философия, ориентирана към човека, към вярата в един безкраен прогрес и без отвъдно.
Но разговаряйки с “върховете“, смесвайки се с народа, слушайки в църквите, долових една скрита душевност, древна и нова. Именно в тази област, струва ми се, дейността на г-жа Людмила Живкова е забележително необратима. Както всяка култура – от времето на пирамидите до катедралите – се изразява в архитектурата, така и Людмила Живкова издълба в белия български камък символите на новото, способни да просвещават мълчаливо масите. Един от тях представлява огромна сграда, най-големият Дворец на културата, който съществува в Европа.
Не знам дали е достатъчно един храм да бъде изграден, за да се засели в него някой бог и дали това бляскаво великолепие, посветено на словото и пламъка, ще даде началото на истинска народна култура. Винаги обаче е добре да се предвижда, т. е. да се вярва. По-вълнуващ е паметникът на мира, посветен на всички деца по света. Представете си едно хълмче срещу София, нещо като висока кула, от която звънят камбани, наоколо в полукръг – ниши с толкова камбани, колкото са нациите в света, и всяка камбана е изработена и подарена от съответната нация. Вижте децата, които, седнали върху раменете на бащите си, се приближават до камбаните и те зазвъняват дълго, всяка на своя глас. Замисълът на г-жа Живкова (сроден на замисъла на мистичната Марта Робен) е, че един ден мирът би трябвало да се роди от чистата молитва на всички деца по света.
В тази земя на траките, която е била земя и на Орфей, това, което ме порази, без да ме изненада, е поетичният порив в неговите три форми: лирична, епична и драматична. Не може да се забрави фактът, че през 863 г. двама монаси, братята Кирил и Методий, са дали на тази страна онова, което никоя друга страна не е получила като дар за развитието на своята литература – азбуката. Тази азбука, кирилицата, която произхожда от гръцката и я допълва, става азбука на Русия. Монасите пожелали славяните да четат Евангелието и то да остане дълбоко в паметта им.
Забелязах, че сегашните политически ръководители, които са положителни личности, без илюзии, често освен това са и възхитителни поети, сякаш двете дейности – творческата и държавническата – произлизат от един източник.“
БТА