Акад. Иван Гранитски: Словесните храмове на Валери Петров

Валери Петров сякаш постоянно ни насочва към мисълта на Блез Паскал – „Щеше да има премного мрак, ако нямаше видими свидетелства за истината”. Сигурно щеше да има премного безнадеждност, ако не съществуваха експлозиите на истинската поезия. А Валери Петров е една от нейните постоянни духовни реинкарнации. Съвременниците на всяка епоха като че ли смятат своето време за най-драматично, тежко и противоречиво. Но дори и в най-мрачните години проблясъците на неподправената поезия винаги са осветявали пътя към истината. Гео Милев дори извежда някаква обратна зависимост между силата на поетическото внушение и обскурантизма на конкретната политическа ситуация.
Ранният Валери Петров започва с „Нощи в Балкана” (1940), „Палечко” (1941), „Детинство” (1941), „Juvenes dum sumus” (1943), „Нежности” (1940–1943), „На път” (1943), „Тавански спомен” (1942–1948). Какъв контраст между епическата визия, пресъздаваща романтичните нощи в Балкана, и приказните пътешествия на Палечко; между слънчевите внушения на пасторалните картини, рисуващи прекрасната българска природа, и зараждащото се трептящо любовно чувство на юношата, потъващ в сладки блянове и съзерцания на уютния таван, от една страна. И от друга – мрачните излъчвания на реалната действителност, бруталният тропот на ботушите на войната, ужасяващият лик на медузата на етническата омраза и насъскване (започващите гонения и преследвания на българските евреи), набиращото сила вътрешно противопоставяне в българското общество, което след началото на войната преминава и в открита гражданска рана. Огромният дисонанс между тези два съвършено различни свята – светът на хармонията, на приказните илюзии и спомените от детството и светът на разрушението и омразата – отеква с изключителна сила в чувствителната душа на младия поет.

В „Нощи в Балкана”, „Детинство” и особено в „Палечко” поетът извайва пред нас фантастична картина на слънчеви видения, на филигранно, почти дантелено-словесно репризиране, на шеметен полет на въображението. Младият и неукротим дух тук се впуска в безкрайни пътешествия и приключения, неговата веселост, невинна, девствена чистота още не са смущавани от първите тръпки на смут, страх и ужас пред настъпващата война (тя е показана твърде завоалирано, като много далечен, едва-едва отекващ фон). Фактурата на стиха е светла, жизнеутвърждаваща, лирическият рисунък ни отправя (разбира се, при осъзнаване на мащабите и спецификата) към ранните творби на Яворов:

Като червено огнено въже
съвсем самò желязото се вие
и двамата разкрачени мъже
със дива радост някаква го бият.

Грамадни, тъмни, хубави, по риза,
те вдигат, спущат звънки чукове
като старинен бронзов механизъм,
отмерващ времето от векове.

Но ето, спират работата те
и към земята нейде долу гледат:
в ковачницата е дошло дете
със някаква поръчка от съседа.

И става сякаш приказна картина:
туй дребосъче с чистото лице,
което слушат двата исполина,
над чуковете скръстили ръце.
(„Палечко”)

В „Juvenes dum sumus” във филигранния стих вече навлизат други интонации. Мекотата, благородството, красивото съзерцание, безгрижността отстъпват място на тревожни, дори резки, трагически нотки. Приказните скиталчества на духа, романтичните любовни блянове, поетизирането на нощите в Балкана – с Млечния път, старите бичкиджийници, добрите космати биволи, дядовото огнище, лаещите по Васильовден кучета – са изтласкани от жестокия образ на войната. Въдворителите на новия световен ред не се интересуват от Платоновите идеи за идеалната държава, нито от приказки като тази за Палечко. За читателя, който познава вълшебната мекота и приказните интонации на „Палечко” или „Нощи в Балкана”, е поразителен контрастът на поетическите внушения в „Juvenes dum sumus”. Фееричното, иносказателно-приказното, романтично реещото се бива изместено от суровото, релефно изсеченото, осезателно жестокото изображение на съвършено друг свят, в който и най-мрачните кошмари се превръщат в реалност, а човекът става играчка в ръцете на сляпата съдба. Всъщност най-важното в отделния човек – свободата на духа и хармонията на стремящия се към световното познание индивидуален разум – се измества от бруталното насилие на слепия фатум, от тържеството на безнравствеността:

Двайсти век, век на Новия ред,
какво значиш ти, всеки те знае:
нашто знаме (щандарт и трицвет)
над земите „свободни” играе!

Всеки знае що значи Нов ред:
това значи пак глад и мизерия,
все така „Труд и радост” отпред,
а на скрито отзад жандармерия!

Всеки знае що значи Нов ред:
Платон сам ще си крие „Идеите”,
един падне от велосипед –
за това са виновни евреите!

Това значи той, Новият ред,
„всичко, както преди”, това значи!
Свободата в подземен клозет,
над клозета – фашистки палачи!…
(„Juvenes dum sumus”)

В поезията на Валери Петров от този период като постоянен рефрен звучи един тревожен въпрос: „Но Човекът, къде ли е той?” Още за ранните опити на Валери Петров е характерно яростното търсене на Човека. Преломни, критични състояния на всяко едно общество, като войната, позволяват на поета да анализира Човека в полярни, взаимно изключващи се състояния. И още тук, в „Juvenes dum sumus” и „На път”, Валери Петров започва да полага щрихите към един портрет, който рисува повече от седемдесет години. Това е портретът на българина, на Човека, както и на цялото общество. Макар и дело на своя автор, с всяка своя мазка, с всеки свой щрих, с всеки контур той се изплъзва от отеческото попечителство на твореца (подобно на Уайлдовия портрет на Дориан Грей).

Поетът вижда увеличаващата се пукнатина в образа на героя на времето. Отминава бурята на войната. Антифашистката съпротива е дала своите свидни жертви. Но вместо хората, които трябва да изградят новото общество, да пазят като скрижали заветите на загиналите за възвишена кауза младежи и девойки, идва подмяната на ценностите, на нравствените критерии, на вътрешното благородство, което постепенно бива заместено с користния интерес и нагаждачеството. Валери Петров е от поетите, които в своя стих постоянно се движат между смешното и сериозното. И това никак не е случайно – при увеличаващия се разлом между думи и дела у човека, чийто портрет той вае, при задълбочаващата се поляризация между социални идеали и социална практика единствената възможност да бъде верен и на истината, и на таланта е постоянният стремеж да претворява диалектиката на настроенията, чувствата, мислите, състоянията на изобразяваните персонажи. Което той и прави с безпощадна последователност и с постоянни вътрешни диалози със себе си.

Какво става с героя на епохата, онзи, който е изнесъл на плещите си победата над фашистката хидра? Каква е тайната на невидимите трансформации в душата на човека, защо той не издържа на съблазните на времето, защо материално-потребителската стихия поглъща и преобразува най-светлите му пориви? Тези и други въпроси тревожно си задава поетът в „Стари неща малко поновому” (1945), в „Между агитките” (1944–1946), в „Пъстри фрески” (1946). Препрочитайки стихотворенията от тези лирически цикли, ще ни изуми как в създаденото от Валери Петров – тази нежна и крехка фигура, външно беззащитна и много ранима, а всъщност напомняща властния дух на късния Лев Толстой, вслушан в мистичния шепот на ялтенското море, предаден със скулптурна сила от Максим Горки – се съчетават толкова разнопосочни гласове от българската поетическа традиция. Изкуството да се разказва в стих сладкодумно и увлекателно, както е у дядо Вазов; яростната енергичност на метафората и пламенност на сравненията при Яворов; ефирността на рисунъка, виртуозната игра на думите и песенността на Лилиев; светлата носталгия и екстазна печал на Димчо Дебелянов. У Валери Петров това е органично преплавено, озарено от неповторимата му добра и всеопрощаваща усмивка, която е като везна между добро и зло, смешно и тъжно, грозно и красиво, благородно и низко, светлина и мрак:

От тоз дъждец, тъй летен-мимолетен,
поръсил свежест в твоите гърди,
човек би чакал празник съответен
във тъжната душа да се роди,
а вместо туй пак старата идея
от неговата свежест долетя:
Таз жълта къща – как, нима и нея?
Таз пресна синева – нима и тя?

И стълбата? И мокрото хвърчило?
И цветето в съседския буркан?
И туй перило, изведнъж открило
как мило е на старческата длан?

Какво? Туй всичко, толкова богато
на вкус и дъх, на допир, цвят и звук,
да радва – тъй ли? – другите, когато
те сигурно ще бъдат още тук,

а ти ще си излитнал в облак пара
ведно с егоистичния си вик,
подобно тоз дъждец над тротоара,
поръсил и забравен подир миг?
(„Летен дъжд”)

Всъщност Валери Петров е от най-полифоничните наши поети. Трудно е да доловим границата между реално и фантазно при него. Можем да говорим даже в известен смисъл за магическо поетизиране на реалното и поетическо реализиране на магичното. Тази антитеза трябва да ни насочи не само към вътрешно присъщото за В. Петров амбивалентно, полюсно, многозначно поетическо мислене, но и към посланията на самата действителност.

Още у ранния Валери Петров ще се сблъскаме с привиден парадокс – рисунъкът е сякаш пределно реалистичен, дори натуралистичен, а всъщност образът, картината представляват своеобразна романтизация на реалното. Сякаш поетът се бои да покаже суровостта, грубостта на действителния живот. С това се обяснява и почти постоянното приказно оцветяване на лирическата визия. Ето как е например в „Край синьото море” (1941–1947):

Светят чандии, все като тази,
бледорозови в синия ден,
с цинка жежък по вити первази,
със русалките, с белите вази,
със столетника сиво-зелен.

Двама тъмни и стройни хамали
малеби край количка ядат;
втора толкова пъстра едва ли
бих открил по стъгдите заспали
на безкрайния източен път.

Шербетчия във алена риза
с гюма тънък и звънък дрънчи;
с толкоз пястри пиринчът е низан,
с толкоз варненско слънце олизан,
че ме кара да мигам с очи.

А над таз панорама красива,
докъдето се погледът спре,
с двеста хиляди гюма такива
мята мълнии, блясък разлива
синьо-синьото синьо море.

И така, във волтовата дъга на полюсните състояния поетът постига неповторимото си изображение – без да е жесток, той показва жестокостта, чертае лика на безнадеждността чрез надеждата, с езика на любовта извайва скулптурата на сивотата, отчаянието, разочарованието. Лириката на Валери Петров е красиво и вълнуващо пътешествие в света на мечтата. Да, животът понякога е жесток, груб, несправедлив, убеждава ни поетът, но също така той е красив, нежен и възвишен. И поезията може би е единственото средство да се прекрачи отвъд действителността, да се постигне безкрайността и зашеметяващата искреност на мечтата.

Словото на Валери Петров притежава чудната способност да заличава границата между възможно и невъзможно, измислица и зрима реалност. В „ангелските фрески” (използваме израз на самия В. Петров) се сливат неудържимият поток на импровизацията, словесната игра на отблясъци и сенки, Моцартовата лекота на рисунъка, богатството на ритми, радостта от бликащите жизненост метафори и сравнения.

Мнозина от българските поети творят в черно-бели или предимно сиви тонове. Поезията на Валери Петров е пример за яркост на палитрата. „Край синьото море”, „Juvenes dum sumus”, „Тавански спомен”, „Римски площади”, „В меката есен” показват как своеобразната евангелска простота на лирическия изказ, която придава релефност на изображението, се съчетава с раблеанска освободеност на поетическата визия. Както е например в цикличната поема „На път” (1943):

1.
Още в призори хладни пред сънна агенция, в мрака,
автомòбилът тръгва напред в прахоляци и калища
и лети, и разтърсва багажа, и скърца, и трака
с пасажери петнайсет, стеснени на десет седалища.

Най-отпред е арменецът едър с ръката голема,
с гърба, пръскащ палтото, с каскета и късата шия,
който кара спокойно с два литра червено в корема
и с един окачен тенекиен шофьорски светия.

А отзад се завръща от лов фабрикант софиянец –
ех, мошеник! – щом хване доставка, държи и не пуща
и затуй има кожена шубка и куче със ланец,
немска шапка с перо и проскърцващи нови обуща.

Малко вдясно – с детенцето куцо – е майката тъжна,
толкоз дребна, с парà на ухото, с чумбера си черен,
и бащата грамаден до нея се друса, уж мъж, но
и той също така като облак голям начумерен.

Ето защо стихът на Валери Петров е реалистичен, точен, немногословен и заедно с това е огнено кълбо от звуци, багри и отблясъци. Там, на ефирната граница между смешното и тъжното, ще открием образа на мимолетната вечност, ще разгадаем непостижимостта на мечтата, ще ни облъчи любовта като тревожеща свобода.