България в ерата на многополюсния свят: перспективи и рискове
Уважаеми читатели, продължаваме да публикуваме доклади и изказвания на видни участници (експерти и политици) на Международната конференция „Примаковски четения“, посветена на 95-годишнината от рождението на Евгений Максимович Примаков, както и на Деня на дипломатическия работник и 80-годишнината от историческата Ялтенска конференция (4-11 февруари 1945 г.), която се проведе в София на 11-12 февруари 2025 г.
Организатори на конференцията са Форум „България – Русия“ и Посолството на Руската Федерация в България, с подкрепата на Института за световна икономика и международни отношения (ИМЭМО) „Е. М. Примаков“ към Руската академия на науките (РАН), Асамблеята на народите на Евразия и „Института по лидерство“ към УниБИТ. Поканени бяха учени от Руската и Българската академия на науките и от редица вузове.
Представяме ви доклада на един от участниците в тази конференция, СИМЕОН МИЛАНОВ, историк, Институт по балканистика на БАН. Темата на доклада, по която говори историкът Симеон Миланов е „България в ерата на многополюсния свят: перспективи и рискове“.
Днес светът се намира в преходен период, когато старият световен ред си отива, но новият все още не се е формирал. Моделът на международни отношения и международно право, който беше изграден след Ялта започна да се руши с разпадането на Източния блок, което на Запад беше прието като сигнал за края на историята и начало на еднополюсна хегемония по целия свят, която трябваше да доведе до унифициране на цялото земно кълбо, културна и политическа американизация и в крайна сметка до съсредоточаване на политическата отговорност за цялото човечество във Вашингтон. Американските интервенции в Югославия, Ирак и Афганистан обаче, се явиха не само външни белези на хегемонията на САЩ, но и първите сигнали за ерозията на продължилия едва две десетилетия еднополюсен свят.
В еднополюсната епоха единствено страни като Иран и Северна Корея бяха останали извън системата на така наречения “ред базиран на правилата” (евфемизъм, оправдаващ хегемонията на трансатлантическите глобалистки елити). Събитията, които ознаменуваха края на това ненормално за човешката история явление, са добре известни. Вероятно първата индикация, че сме на прага на нещо ново можем да видим в известната реч на руския президент Владимир Путин в Мюнхен от 2007 година. За първи път именно тогава самата ментална и псевдо-морална конструкция на Pax Americana и еднополюсния ред беше оспорена. Русия не поиска да измества САЩ или завръщане към двуполюсния модел от Студената война, а да се признае легитимното й право на собствени национални интереси и сигурност. Нещо, което влизаше в остро противоречие с доктрината на американската изключителност, според която само „Сияйният град на хълма“ може да налага ред, сигурност и справедливост по света.
Първият сериозен отпор на еднополюсния хегемонизъм беше даден през 2014, когато за първи път един важен международен играч, какъвто е Русия, отказа да се примири с резултатите от поредната американска цветна революция, което доведе до присъединяването на Крим към Руската федерация. Това отключи поредица от събития, водещи новите (стари) велики сили, сред които Русия и Китай, към напрежение и ескалация с дотогавашния геополитически хегемон в лицето на Вашингтон, който не желаеше да отстъпи от своята позиция за контрол над цялото човечество.
Същинската ерозия на Пакс Американа и идеята за глобалните прерогативи на Америка обаче, дойде през 2022 година, когато Русия започна специалната си военна операция в Украйна, като по този начин фактически за първи път от десетилетия, настъплението на НАТО на изток беше спряно, а целият свят видя, че алиансът е от гледна точка на военно-промишления си комплекс и експертиза в модерните начини на воюване, хартиен тигър. Това, което все още в западната медийно-пропагандна машина се нарича “руска инвазия в Украйна” или “война в Украйна”, по същество се явява война между Русия и НАТО на територията на бившата УССР, в рамките на която, особено след 2023 година, Въоръжените сили на Руската федерация добиха неоспоримо надмощие над ВСУ, въоръжавани, обучавани, направлявани и контролирани от НАТО.
Замразяването на руските активи на Запад, от своя страна, подейства като сигнал за събуждане на целия Глобален Юг и неслучайно след това самоволно действие на Запада, страни като Обединените арабски емирства, Египет, Саудитска Арабия и други, които дотогава се смятаха за американски съюзници, започнаха да търсят геополитическа и геоикономическа реализация на националните си интереси в новите многополюсни структури като БРИКС.
На фона на пробуждането на целия свят в това отношение, съдбата на България изглежда печална. Ако до Първата световна война страната е успявала да използва успешно противоречията между великите сили, за да ускори своята модернизация, да извлича икономически ползи и да работи за освобождението на два милиона македонски и тракийски българи, останали след Берлинския конгрес под властта на Високата порта, то през 21 век, когато отново виждаме ред, подобен на “концерта на великите сили”, модерният политически елит на страната съвсем не показва признаци на оживление или осъзнаване на новите реалности. Формиран в епохата на късния социализъм, перестройката и последвалата американска хегемония, българският политически елит не просто не осъзнава изцяло реалностите на многополюсния ред, но и не желае да ги приеме, тъй като подобно приемане би поставило под въпрос неговото политическо и социално-икономическо положение, което към днешна дата е резултат от победата на Запада над Източния блок през 1989 година.
За цялото българско общество резултатите за България от едополюсния хегемонизъм са печално известни и широко осъзнавани. Демографската криза, която е продукт не само на шоковата терапия, прехода към олигархичен неолиберален капитализъм и примитивизацията на икономическия и обществен живот, се екстраполира допълнително от налагането на чужди цивилизационни и културни модели, които оказват пагубно влияние върху българската нация. Пълна десубективизация на международната сцена и пропускане на уникални шансове, като например, възможността България да стане енергиен хъб на Балканите чрез проекти като “Южен поток” или да спаси и доразвие своята атомна енергетика чрез АЕЦ “Белене”. Фактическа демилитаризация на страната и рязко намаляване на отбранителния й потенциал с въоръжени сили, имащи капацитета само да изпълняват помощни и полицейски функции при натовските интервенции. Поемане на “ръчно управление” на българската държава от западни посолства и вкарването на страната ни в коловоза на натовската агресивна политика, на първо място срещу Руската федерация. В същото време, така наречените партньорски държави като САЩ, Франция и Великобритания, активно със своите мрежи за влияние насърчаваха продължаващото вече десетилетия изграждане на една анти България в нашата съседна и братска Северна Македония, заемайки страната на Скопие в един сериозен спор, който има фундаментално значение за българската идентичност, култура, история, национална сигурност и териториална цялост. Безцеремонно и без да отчитат, че уж съюзническа България е водила четири войни, свързани с този регион и всеки трети българин има предци от Македония, което прави темата за изграждането на една нова нация на изцяло антибългарска основа изключително чувствителна за българския народ, САЩ и другите западни страни просто издиктуваха волята си на официална София.
Все пак формирането на полицентричен световен ред предполага определени шансове за България. На първо място и най-важно, това е възможността за ресубективизация на международната сцена, връщане поне на частичен суверенитет и съответната възможност да се преследват националните интереси.
Многополюсният свят ще върне субектността на България не само, защото по презумпция в него ще има баланс на силите (който ще може да се използва от София, така както в началото на 20-ти век тя успешно лавира ту между руско-френския блок, ту между германо-австрийския). Друга важна точка е, че с еднополюсния свят САЩ ще изгубят силовия си капацитет и “прерогатив” да се намесват в работата на държави, които са далеч от тяхната зона на влияние. Нещо повече, смъртта на либерализма, който е експанзивна идеология, нуждаеща се от непрекъснат силов “износ”, ще доведе до възраждане на старата концепция за национален суверенитет, установена с Вестфалския мирен договор от 30-годишната война през 17-ти век.
Историческите аналогии не могат да бъдат прилагани изцяло и напълно, когато се опитваме да очертаем контурите на бъдещето, но със сигурност можем да намерим прилика между многополюсния ред в 21 век и “концерта на великите сили”, който съществува от Виенския конгрес до Първата световна война. Именно появата на различни центрове на сила с техните специфични интереси, ще позволи на страни като България да лавират успешно и да търсят своите национални интереси.
Постсоциалистическите български политически елити, формирани в епохата на перестройката и американската хегемония, превъзпитани от западните мрежи за влияние, погрешно са възприели концепцията, че жертвайки суверенитета си като част от някаква транснационална квази-федерална организация, управлявана от неизбираема чуждоземска бюрокрация, ще могат да изравнят своя статус, власт, социално и икономическо положение с това на западните елити. Историческите процеси обаче, вероятно ще изведат на преден план нов политически елит, който би могъл да търси реализация на българските национални интереси, обръщайки се не само към САЩ и ЕС, но и към Изтока и Юга.
България се намира в центъра на Балканския полуостров, на важно място между Черно, Егейско и Адриатическо море, както и на пътя на основните трасета между Европа и Азия. Изхождайки от опита на съседни на България страни като Сърбия, може да се търси реализацията на сериозни икономически и инфраструктурни проекти с партньори като Китайската народна република в рамките на формата “16 плюс 1” и на енергийни и не само проекти с Руската федерация.
Ценно за България, ако елитите й имат волята да се възползват, е обстоятелството, че от геостратегическа гледна точка тя е бариерата и буферът, който дели Централна Европа – страни като Унгария, Австрия и др., от огромните мигрантски потоци от Близкия изток, които вероятно само ще се засилват през останалата част от 21 век. Това прави страната изключително интересна за консервативните политически елити в Будапеща, Виена, Братислава, Прага и други.
Много по-важно от това обаче, е значението, което България би могла да има за Руската федерация, отчитайки факта, че през страната не само минава “Турски поток”, но и с оглед на руско-сръбските отношения, тя е единственият надежден сухоземен маршрут, който може да свърже Русия и Сърбия. Като се има предвид, че в Румъния англосаксонското геополитическо влияние винаги е било по-силно, а сред румънското общество има историческа русофобия, единствената потенциална връзка между Русия и Сърбия, Черна гора и Република Сръбска, минава през България. Важно обстоятелство е, че черноморската позиция на България може да представлява както заплаха за южноруските градове, сред които Севастопол, Херсон и др., ако в българските пристанища се базират натовски военни активи, така и обратното, в ценна придобивка за една партньорска Русия, ако София и Москва възобновят сътрудничеството си. Обективен исторически факт е, че от времето на Петър Велики, Русия е търсела излаз на топли морета през Черноморието и Проливите (Босфора и Дарданелите), поради което освобождението на българите е имало не само морално-идеологически смисъл заради ролята на Петербург като закрилник на православните християни в Османската империя, но и геополитическа конотация.
Разбира се, на този етап либералните политически елити в София не биха и помислили за партньорство с Москва, но както е видимо в цяла Европа, тяхното историческо време си отива. Не трябва обаче, да се изпуска от внимание фактът, че преди да слязат от историческата сцена, те могат да влошат допълнително българо-руските отношения и дори да се опитат да се намесят пряко в конфликта на територията на бившата УССР, заедно с други европейски държави. Видимо е, че има желание за подобна антируска коалиция сред водещите фактори в Лондон, Париж и Берлин, което прави ситуацията на България опасна, имайки предвид, че местният политически елит е изцяло зависим от европейските фондове, финанси и структури.
Ако тази опасност бъде избегната и процесът на формиране на нов политически елит в България се ускори, размразяването на българо-руските отношения, което ще зависи и от американско-руските такива, може да измени цялостно ситуацията и за София, и за Москва що се отнася до Югоизточна Европа и дори Близкия изток.
С други думи, българската география при един многополюсен ред отваря възможност за позитивна дипломатическа, търговско-икономическа, политическа и културна интеракция, както със страните от Централна и Западна Европа, така и с Близкия изток и, най-важното, с Руската федерация, която все пак в последните векове се явява център на онази православна цивилизация, към която българите принадлежат от 864 година насам. Нещо повече, България е била онзи културен и духовен център, който през Средните векове транслитерира православната византийска култура към Русия, допълвайки я с новосъздадената в Плиска, Преслав и Охрид, славянска книжовност. В резултат на тази решаваща роля на средновековната българска държава и духовенство, се формира една нова културна общност в Европа – тази на православното славянство, което е групирано преди всичко около руснаците, българите и сърбите. Подобна историческа роля прави наложително и морално императивно завръщането на българите към своята цивилизационна същност, в общение с другите православни славяни.
Многополюсният ред отваря възможност за България да върне и традиционно добрите си връзки с други формиращи се центрове на сила, било то в ислямския свят, Африка, Азия или Латинска Америка, които са съществували в епохата на държавния социализъм. Нещо повече, субектна и засилваща се България, използвайки своето положение, както и големите български етнически общности, живеещи в съседните страни от векове насам, ще може да прокарва собствена визия и политическа линия. Именно при по-голямата свобода на дипломатически и политически действия, както и при интересите на повече велики сили, България може например, да защити по-успешно българските етнически групи в Албания, Косово, Гърция, Северна Македония, Молдова и не само. Това, от своя страна, би имало не само културни, но и практически и икономически измерения за изграждането например, на инфраструктурни проекти, свързващи Черно с Адриатическо море. А защо не в по-дългосрочна перспектива и да способства за проекти, свързващи руските черноморски и приазовски региони с Балканите през България, като по този начин за първи път от Средните векове се запуши географската дупка, зееща между източните и южните славяни, разделени от клонящата на Запад Румъния?
Варна и Бургас в многополюсната епоха, която настъпва, могат да бъдат важни пристанища свързващи черноморските държави, а не натовски обекти, използвани за застрашаване на руски градове като Севастопол, Херсон и вероятно Одеса. В рамките на проектите за по-голяма свързаност в Евразия, при политически промени в София някой ден би могло да се помисли дори и за нови транспортни и морски коридори, които да свързват българските пристанища и Балканите не само с южноруските портове, но и с Прикаспийския регион, Поволжието и други части на Евразия чрез речните канали, които СССР е изграждал, а днес Русия също развива.
Най-ценната от всички възможности, която се разкрива в бъдещия многополюсен свят обаче, е тази България да се върне към своите самобитни цивилизационни корени – към православната славянска цивилизация, която се ражда в далечния 9 век именно в Първото българско царство, откъдето тръгва славянската книжовност и върви процесът на транслиране на византийската култура към славянския свят с българско посредничество. От политиката, където ни е натрапен чуждия и пагубен за България модел на една либерална парламентарна република, живееща в състояние на перманентен хаос и немощ за угодата на геополитическия хегемон, та до социо-културната сфера, където се нанасят тежки удари по българската идентичност, духовност и традиционни ценности, така нареченият евроатлантически модел е смъртоносен за българската нация. И единственият лек е завръщането към по-самобитни и цивилизационно близки до нас форми на развитие с другите православни народи. Алтернативите са само две: претопяване и изчезване на българската нация и държавност в една федерализирана евроатлантическа Европа; или попадане в турска сфера на влияние, федерализация на етническа основа на самата България и отново загуба на субектност, попадайки в още по-чужд цивилизационен ареал (тюрко-ислямския), отколкото е дори западноевропейският.
