България в хватката на посткапитализма
Класическият или старият капитализъм, който познаваме от 19. и 20. век, се характеризираше с насърчаване частната инициатива, предприемачеството, производствения и индустриален дух на основата на дребната и средната частна собственост.
Това е времето на производствения, индустриален капитализъм на първоначалното натрупване на капитал. Социалната му характеристика е жестока експлоатация на чужд труд, включително на детския и потискане на социалните и трудови права, на наемния труд, като нормиран работен ден, условия на труд, достойно заплащане, право на почивка и пр.
Края на този етап на капитализъм съвпадна с падането на социализма.
Нещо много важно което характеризира този период от залеза на стария капитализъм в края на втората половина на 20. в. е неговата социализация под конкурентния натиск и пример на социализма и неговото разширяващо се влияние в света.
Принуден да повиши стойността на наемния труд в общата себестойност на разходите за производство се намали средната норма на печалбата. Поради което в средата на 70-те години на миналия век се наблюдава вътрешно преобразуване на частният национален капитал в корпоративен.
Вече имаме появата на нов вид капиталистическа собственост – корпоративна.
Тази вътрешно национална метаморфоза на частния капитал да се сдружава доведе до акумулирането на огромен корпоративен капитал в мощни производствени корпорации вътре в Европа. Всичко това се случва по времето на „Студената война“, когато европейското производство си носеше европейска марка, което днес не е така.
Затова вътрешно движение на капитала към концентрация допринесе и затворения пазар на Съветския блок.
След падането на „Желязната завеса“ се наблюдава интензивен процес на износ на производствен капитал на Изток, главно в Азия, Китай и Източна Европа, където ниската стойност на труда гарантираше повишена средна норма на печалба.
Тази фактология задължава да се акцентира на събитията преди падането на Берлинската стена и въпросът как така Из. Европа на бързо се оказа в западната „ласка“. И илюзорно налаганата пропаганда, че западния капитализъм е победител в „Студената война“ е доста безпочвена. За изчерпване на това заключение е достатъчно да се отбележи изненадата на американците от лекотата и готовността на М. Горбачов безусловно да се разглоби Съветския блок и безкористното обединение на Германия.
Същото е доловил и Т. Живков в разговорите си с М. Горбачов, за което е необходимо да се сложи акцент и се събере картината за събитията преди 10 ноември 1989 г.
Въпросът за това по какъв път да продължи приемствено развитието на България е стоял остро пред него виждайки какво става в Съветския съюз.
Закъснялата реформа на социализма и как да се подходи за реформирането му?
На тази плоскост стоят и различията му с М. Горбачов.
Той е смятал, че реформата му в дълбочината си е преди всичко социален процес и като такъв към него не бива да се прибързва волунтаризтично, честа практика на социализма.
И всяка страна по географската и историческа даденост и народопсихологията има специфика и прибързаното механично пренасяне на външни социални модели е рисковано.
Подчертавал е необходимостта от задълбочена дискусия за целесъобразност в каква степен да се допусне в икономиката делът на частна собственост.
Той се застъпва за избирането на китайския модел на икономически плоаризъм под силен контрол на държавата, за да се избегне хаоса и грабежа, което и се случи.
В откровените си твърде противоречиви разговори с М. Горбачов, Т. Живков се убеждава че той не е искрен в намеренията си да реформира социализма и цели тоталната му подмяна със западния модел на капитализма, без ясна идея и отговорност за социалните последици.
Затова огорчен от динамиката на грабежа и разрухата в икономиката и губещата способност на България да запази индустриалната си база, без собствена добавена стойност споделя в най-тесен кръг: „Каква подредена държава и икономика им оставихме и само за 15 години какво направиха от България – отново изостанала, догонваща, каквато я заварихме на 9. X.1944 г.“
Така че днес простата истина звучи, че провинциалната догматизирана, бюрократизирана и пожизнена съветска номенклатура в неспособността си да реформира социализма реши доброволно да се изтегли от Източна Европа и да я подари на аглосаксонците.
Овластения национален, наднационален и корпоративен капитал това и чакаше да се настани на готово и самодоволно, овладя пазарите включително и в Русия и наложи своята идеологическа рамка за развитие на света.
Чрез тотален либерализъм, превърна цялата материална и духовна сфера в пазар за частни и лични интереси.
Народите в Източна Европа изпаднаха в истински социален шок!
Обърканата и безпомощна левица изостави социалните права на произвола на глобалния капитал.
В социалните процеси, които протичат и днес зад фасадата на либералната демокрация и нейната парламентарна форма на функциониране с колективна безотговорност към социалното битие на човека, справедливостта и почтеността са изключени от речника и действията на наследниците на социалистическите политици. Те се възпроизвеждат от много малко хора сами за себе си!
С изтъняването на социалната нишка в обществените отношения от либерализма последваха още по-разложителни процеси, които застрашават сигурността на живота на земята.
Загубил полюса си новият световен център на властта наложи своите правила, подплатени със съответните нови ценности насочени в основата си против държавата, християнството, религиозни общности, семейството, традициите, паметта на миналото, посегна и на природата на човека. И против международно общоприети норми за международно общуване и сътрудничество между народите.
Подложени сме на изпитание да живеем в един хаотичен, разюздан, разделен и обезсилен свят да съхрани и придаде нова сила и власт на установения институционален международен ред в лицето на ООН. Безсилно да наложи контрол и относително справедлива правна регулация на връхлитащите ни конфликти и войни.
Правната конструкция за международна сигурност се разпадна в безконтролен хаос в безвремието. Нещо повече монополистичният, глобален, политико-олиграхичен капитал в алчността си и жаждата за печалба се изроди в най-уродливото си състояние на милитиразиране на икономиките за поддържане на конфликти и войни. Това което днес дебне и застрашава световната сигурност.се разпадна в безконтролен хаос в безвремието.
Напрегнатата и непредсказуема международна обстановка зареди живота с политическа и икономическа нестабилност и несигурност и изключва всякакви идеи за национален и социален просперитет.
Днес проблемът е как да се спаси оцеляването на света!
А как изглеждаше България в новата геополитическа ситуация след „Студената война“?
Отхвърлена, изоставена макар и отстояваща най-близко до центъра на властта в Съветския блок. Загубила досегашното си привилегировано отношение в икономическото и технологическата си зависимост и най-вече като основен пазар на силно междукооперирано производство в рамките на СИВ.
В този съдбоносен момент обаче България не изглеждаше обречена, носталгична по отиващото си минало, а емоционално въодушевена до наивност с оптимизъм и вяра, че влиза в нещо по-добро, наречено, демократичен свят. Така изглеждаше този нов свят за българите в онзи момент и те ментално го възприемаха с голяма надежда. Да, но емоцията е временно състояние на духа, бързо идва и отминава. Трудностите идват когато трябва да знаеш и можеш да се адаптираш в борбата за налагане на новото битие на живота!
Времето доказа, че не успяхме!
Още в началото разложителните процеси в центъра на съветския блок изглеждаха дълго време незабелязвани от управляващата партия и тя се надяваше, че ще отминат безметежно. Усещането в поведението на режима беше, че социализма е предаден отвътре, което се оказва вярно.
Напорът беше неудържим и шеметната бързина на разломните събития в съветския блок завихриха българското общество и самата БКП в широката си основа неподготвена и объркана пред настъпващия исторически поврат в света.
Улицата вече крещеше за подмяна на управляващата БКП, вцепенена за оцеляването си пред набиращата сила опозиция която искаше демокрация и пазарна икономика по западния модел.
В жаждата си за власт, реванш и ревизия на 9 септември 1944г., подпомагана и от рефораторските сили в БКП опозиционните сили не предложиха политика на надграждане, а на демонтиране и ликвидация на материалните основи на социализма и най-вече ликвидация в паметта и съзнанието на народа за някакво успешно социалистическо развитие.
Така властта в страната беше овладяна от така наречените „демократични“ сили, които разбираха прехода като ликвидация, демонтиране и разграбване на материалните активи собственост на целия народ. Те не разбираха, че преходът от социализъм към капитализъм е непознат социален процес, който засяга милиони хора участвали в съграждане на индустриалната основа на България. Те не искаха да разберат, че основната им политическа задача е да търсят диалог и се формулира национално работеща политика която да гарантира приемственост без да се унищожава физически построеното.
Те издигаха кухи конфронтациони антикомунистически лозунги, лустрации и прочие, а с действията си подпомагаха средния ешалон на търговско-икономически и инженерна интелигенция, която управляваше тези материални активи за милиарди да ги присвои.
Показателен е примерът с премахването на Министерството на външната търговия, с което решение моментално се освободиха милиони активи на външнотърговските дружества, някой от които със смесен капитал в чужбина, които станаха лесна плячка за присвояване.
Инерцията на грабежа и разрухата на България продължава неспирния си ход от 1989 г. до 10 ноември 2024 г. и до днес е тема на деня и ежедневно се заплаща с мизерния живот на българите чиито труд и на техните предци беше заграбен с политическа измама и отказ от правораздаване.
И няма подбуда, личност, няма партия или движение носител на вдъхновяваща идея да събере народния дух и енергия за възпиране на грабежа и справедливи възмездие.
Алчността, личния интерес и монетарния бяс са завладели духът и общественото съзнание.
Оказва се, че трябва още да изчакаме и се надяваме, че стихията на грабежа ще завърши, когато политиците на прехода обременени от комплексите на миналото окончателно слязат от политическата сцена и се появят ново поколение политици заредени с отечествената идея на съзиданието на градежа и искрена отдаденост на българските интереси. Да възградят нова България, вградена в основите на четвъртата техническа революция. И обединят целия интелектуален, духовен и потенциал с активното участие на православната ни църква за оздравяване на духа на българите за изграждане на собствена българска марка с добавена стойност. Да поставят главните национални цели около които да формулират закони, политик, организирано планиране за постигането им.
След като направят обективен, непредубеден прочит на социалистическото минало и разберат какво се е случило с България на 10.11.1989 г.?
Правилно преценят историческото място на България в Европа. И наложат политически стил на почтеност, етичност, себеуважение и зачитане на достойнството на другите и в диалог да се постига съгласие. И да се сложи край на този политически език за обединение около евроатлантизъма, цивилизационен избор и сляпо и безрезервно възприемане на геополитиката избор, като нещо задължително, което априори изключва българските интереси.
Клишираният език за нашия избор след промените е чужд и далечен за българите, защото те виждат, че партиите които избират не успяват тези преимущества българите да ги усетят в живота си.
Необходимо ли е някой да бъде убеждаван, че България географски и исторически от векове е в Европа и то преди много други народи, които днес ни се дават за пример!
За географското ѝ място духовен принос и достойнство са се борили кърваво нашите предци!
На България принадлежи неотразим духовен отпечатък в славяно-православната цивилизация, като неделима част от духовната европейска цивилизация.
Дали сме писмо, говор, православие на цялата славяно-православна част от Европа.
Основателно възниква въпросът защо България не дооценява и изгражда своята политика в 21в. върху централното и място в славяно-православния ѝ код?
Вижда се все по-ясно, че въпреки чинното и старание за присаждане към англосаксонския и романо-немския за сега не придава особено тласък за нашето собствено развитие. Различията избояват и в отношенията на другите страни от Из. Европа в рамките на ЕС. Това означава, че трябва да се обединим около корените си и от тях да черпим сила, вдъхновение и достойнство.
Вековния сблъсък на Запада с Русия носи характеристиката на две противостоящи си цивилизации – Западната и Източно-православната всяка със своите материални и духовни ценности и постижения. Какво им пречи да си общуват, допълват и обогатяват? Западната корист, егоцентризъм и високомерие, които продължават и до днес.
България стой на кръстопътя не на две, а на три цивилизации (арабската) и тежненията ни винаги ще колебаят между Изтока и Запада! Затова е необходима умела, разумна и достойна политика на балансиране за извличане на възможните ползи за страната.
И преди и сега тези които заместиха управлението на България след 1989 г. не осъзнават, че България трябва да развива и отстоява нашата цивилизационна тежест в съюзите в които членува. А това е българската идентичност със своя духовен принос в Европа, който нашите предци са завоювали и отстоявали през вековете.
Това трябва да пазим, развиваме и предаваме – нашата култура, традиции, самобитност и източно-православно християнство, което винаги е било крепител на българския дух и държавност. Около тези духовни темели трябва да изграждаме нашата българска идентичност и национална доктрина.
Тревожно е съзнанието на мнозинството българи, защо след като имаме всички исторически основания да се държим тук и вън с достойнство, с инициативност и проактивност него правим, а се подвизаваме в новия център на властта като страна приютена в Западния свят по милост?
Поради тази и много други причини, преди всичко субективни с българската трансформация от социализъм към капитализъм българската съдба користно беше захвърлена най-безотговорно на дъното на Европа!
С продължаващото отрицание на половин вековното модернизиране на България и целенасочено, пропагандно укриване на истината с цялата и противоречивост от младите поколения няма как да изградим нова държавност и върнем страната на пътя на развитието и просперитета!
И колкото и да се отрича близкото минало и оскверняват комунистите, но те успяха в онази не по лека геополитическа следвоенна среда в която България беше победена страна да модернизират, индустриализират и социално въздигнат страната на средно европейско ниво.
Рационално усвоиха предимствата на втората индустриална революция чрез електрофикацията и умело използвана на историческото си наследство да бъдем духовно най-близката страна до тогавашния център на властта в съветския блок.
Днес България потънала в безкрайните си вътрешни проблеми продължава да се предоверява на Запада за собственото си развитие и сигурност и сякашне забелязва, че светът се намира в невиждан от век не само в геополитическа трансформация, но и в идеологически преход към нов тип обществени отношения, в които ролята на държавата обективно ще се предопределя и нараства от изпреварващото развитие на новите технологии в центъра на които изкуствения интелект ще играе определяща роля и значение.
Технологизацията на обществените отношения ще променя характера и ролята на човешкия фактор, не само като наемен труд, но и от гледната точка на ограничаване на неговото участие в трудовия процес, което ще отвори остри социални проблеми.
В процеса на преход към нов тип обществени отношения нарастващото икономическо значение на държавата, като икономически субект ще се съчетава с нарастващата ѝ раля на регулатор. Развиващите се икономически процеси обективно ще наложат необходимостта от възстановяване на държавното планиране като организационно поставяне и постигане на националните цели!
Свидетели сме как в преходния период на посткапитализъм в който се намираме, либералната държава покровителства предимно корпоративната собственост въпреки опустошителните загуби които нанася на националните икономики. Транснационалния капитал монополизира вътрешните пазари в страните където е проникнал, убива вътрешната конкуренция и обрича на фалити местните частни производители чрез нагласен картелен диктат.
Ето защо преминаването на света към нов тип на икономическо развитие ще подложи на фундаментална преоценка на досегашната роля и значение на корпоративната собственост в общественото развитие, защото с огромната си монополна мощ не само задушават и обричат на изостаналост националните икономики, но подрива основното предназначение на държава за хармонично национално развитие.
Самата държава до толкова е изтласкана в ъгъла на икономиката единствено като социален партньор, без реални икономически възможности да осъществи главната си отговорност като владетел да подсигури социално-икономически просперитет за своите народи.
Икономическата база за преминаване към нови по-справедливи обществени отношения ще се основава върху равнопоставеност на трите вида собственост в конкурентен режим – държавна, частна и кооперативна с мощна държавна икономическа регулация над корпоративната собственост и привличането и като съучастник в националното развитие. Вижда се че националния частен, корпоративен транснационален капитал не може да осигури равномерно и пропорционално икономическо и социално развитие, без съучастието на държавен целенасочено планиран публичен ресурс.
За практическата реализация ще възникне необходимостта от създаването на нова законова рамка която да обезпечи най-оптималната конкурентна среда за тяхното ефективно развитие на трите вида собственост. И сега те фигурират в конституцията, но се фаворизира чуждестранната корпоративна собственост за сметна на националната дребна и средна частна собственост.
Преустройството на основата на обществените отношения задължително трябва да допусне държавата като мажоритарен собственик в структуроопределящите отрасли в икономиката социалната инфраструктура и природни ресурси. Това ще постави държавата в центъра на обществените отношения на регулатор и планиращ орган на макроикономическо равнище и ще позволи да изпълнява главната си отговорност за напредъка на страната.
Всъщност стратегическата цел на идеологическия преход е да се изградят такива икономически предпоставки за постигане на смесена икономика като икономическа база на новия тип обществен строй, в който държавата да разполага с икономически законодателни възможности и административни лостове да регулира и направлява изграждането на социалната държава, като използва полезните преимущества на дигиталните технологии. За това ще бъде необходимо да се налага засилен регулаторен режим, включително и чрез данъчна реформа над корпоративната собственост и недопускането ѝ да монополизира пазари и задушава местната, национална, частна собственост. В момента те са в остро противоречие и протестите на местните частни производители са красноречиво доказателство.
Идеологическата рамка на либералния капитализъм, който чрез глобализма САЩ наложиха след падането на социализма и опадачните поражения който нанеса в икономиките и духовността е в процес на постепенно отмиране. Той се проваля икономически на глобално ниво в налаганата изкуствено непазарно зелена сделка, гей парадите и накрая губи войната в Украйна.
Не случайно с победата на Тръмп се свързват надеждите за връщане на света към консервативното начало, нормалността и разума.
Така че рано или късно идеологическия преход макар и бавно ще се случи, защото ще бъде обективно необходим процес на общественото развитие. Той е в ход не само в Китай, а и в други източноазиатски страни и Латинска Америка.
Китайският икономически модел на икономически плоаризъм със смесена икономика върху трите вида собственост и социално отговорно съучастие на корпоративната собственост и мажоритарно дялово участие на държавата в структуроопределящите отрасли на икономиката гарантират постигането на главните икономически цели на развитие. Този модел работещ в Китай с добрите си икономически и социални показатели може да се превърне в първообразец на пътя по който би могъл да се развие идеологическия преход от посткапитализъм към нови по-балансирани и справедливи обществени отношения. Не допускащ социалната поляризация в мащабите които се наблюдават в целия свят.
Геополитическият и идеологически преход в който се намира света е неизбежен това се вижда на очите ни. Темпът да се ускори или забавя ще зависи от изходът на геополитическият военен сблъсък между англосаксонският запад и Русия на военния театър по бойните полета на Украйна.
България е в разлома на този геополитически и идеологически процеси и се прави че не ги забелязва и продължава да живее с предоверяващата се илюзия за своето развитие и сигурност на членството си в ЕС и НАТО, чието съществуване е под въпрос!
Нищо не гарантира настъпване на смутни времена на изненада както се получи през 1989 г.
Вторачена в междупартийните си боричкания българската държавност е изправена пред дребнотемието на партийния егоизъм, безотговорност и неспособност да се справи със съдбоносните вътрешни опасности за националната ни съдба.
Стой безмълвна, наслаждава се на консумативната страна на живота в изчаквателна позиция вместо да се подготвя и хвърля резервни мостове към задаващите се дълбоки световни промени.
*Авторът е български публицист с ярко социално мислене и привърженик на идеята за многополюсен свят, той е дългогодишен български дипломат, бивш посланик в Дания и Канада, редовен автор на в. ЗЕМЯ
