Чрез учебниците по история се налага антируска матрица и ерозиране на православно-славянската ни идентичност

Няма шипков мармалад за западните „надзорници“

Към популярната теза на Фон Клаузевиц за войната като продължение на политиката, днес трябва да добавяме една малко известна мисъл на Пиер Бурдийо. Тя гласи: „Политиката по своята същност е работа с думи“. Надолу ще обърнем внимание на някои функции на „думите“, специфични за българското културно-информационно пространство.

Неотдавна „Епицентър.бг“ ни информира за съществуването на Обсерватория за дезинформация, съвместен проект на Центъра за информация, демокрация и гражданство (CIDC) към Американския университет в България и технологичната компания, на която няма да правим реклама тук. („Епицентър.бг“ публикува резюме на резултатите от наблюденията за периода 2024 – 2025 г., изготвено в Информационния център на Министерството на отбраната.) От него става ясно, че Обсерваторията ни наблюдава, за да установи ефектите от дейността на руския сайт „Правда“ и публикуваните от него „дезинформационни наративи“.

Ще се опитам да покажа, че съвсем не е задължително един текст, разпознаван от Наблюдателницата като „дезинформационен“, да е преписван от „Правда“. Което ще означава, че „анализаторите“ просто „валидират“ предпоставени пропагандни тези, за което им плащат, потупват по рамото и – предполагам – разжалват когото трябва. А това би трябвало да повиши критическия тонус на реципиента – Министерството на отбраната. Изключително важно е как в МО възприемат предоставената му „информация“, защото основният извод в резюмето е, че дейността на „Правда“ представлявала „дългосрочна заплаха за националната сигурност на България и регионалната стабилност на Балканите“.

Относно структурата и функционирането на „Правда“ от Наблюдателницата казват: „Мрежата работи като взаимосвързана екосистема от наративи с един централен агрегатор на съдържанието… (подч. от мен – А. К.) На следващо ниво работи интегрирана система за усилване на ефекта, съставена от канали и групи в Telegram, Facebook и X, които служат като точки на преразпределение на информацията за създаване на „алтернативна истина“.“

Различните платформи работели в пълен синхрон, а кръстосаното публикуване на идентично съдържание в различни платформи създавало илюзията, че много независими източници са стигнали до еднакви изводи. А това „експлоатира склонността на човека да приема за истина нещо, което му се повтаря многократно“, казват тези, които, следвайки принципа на Гьобелс, непрестанно повтарят изрази като „непредизвикана агресия“, заплаха за „свободата“ на Украйна, тоест на бившата УССР, в която живееха над 30 народности, от които над 11 млн. руснаци (и т. н.).

„По този начин – твърдят „надзорниците“ – се постига своеобразно „изпиране“ на дезинформацията (подч. от мен – А. К.) чрез създаване на привидно независими новинарски портали, като екосистемата осигурява цитирани източници, които изглеждат достоверни на средностатистическия потребител, докато всъщност целта е легитимиране на невярно съдържание.“

Посочени са няколко основни „дезинформационни наратива“. Два от тях определено заслужават нашето внимание:

„Призиви за неутралитет и/или мир – дълбоко вкоренени в политическата риторика у нас, настоявайки, че България трябва да спре да се меси (да помага) и да запази безпристрастна позиция;

Усилване на вътрешните разделения, възхваляване на проруски актьори и призиви за запазване на културната и историческата идентичност – Русия се позиционира като „естествен съюзник“ на България чрез православното и славянско братство.“

Като основна техника за дезинформация в анализа на Обсерваторията е посочен т. нар. рефлексивен контрол. Но това словосъчетание не е най-точният английски превод на израза, използван от основоположника на една от теориите за управление на човешкото поведение – съветския математик Владимир Лефевр. Той говори за „рефлексивное управление“.

За целите на нашия конкретен анализ тук ще използваме понятията от Критическия анализ на дискурса „контрол върху разума“ (Mind control) и „умствен модел“ (Mental model).

В първото понятие ще заменя думата „разум“ със „съзнание“, защото мисля, че в българския езиково-културен контекст (престижът на „западните“ културни модели и научни знания) е по-точно. Така понятието получава съдържанието: „човешко поведение, съгласувано с целенасочено предлагано знание“.

Да видим какво означават „анализаторите“ с понятието „рефлексивен контрол“ и дали е коректен преводът на думата „управление“ с „контрол“. Тъй като са подредили графично в един вертикален ред „дезинформационните наративи“, логично допускаме, че ги мислят като едноредови (в смисъла на понятието „ред“ на Макс Вебер). Но – това е първото ми възражение – те са в мрежова връзка. Не като структура („екосистема“), а като съдържание. „Мрежите“ са динамична съвкупност от разнообразни явления със символен характер. И в повечето случаи те могат да бъдат обобщавани с посочената от Наблюдателницата „културна и историческа идентичност“. Тя именно е базовият „агрегатор“, синхронен и диахронен едновременно. Този „агрегатор“ поражда смисъла на „наративите“, които са изрази на волята за групова идентичност и отговор на моралната повеля за нейното съхраняване и възпроизвеждане. Един от начините за това, особено в епохата на модерността, е използването на непрекъснато разширяващото се знание и особено – прякото участие в неговото производство и внедряване в обществото.

В относителните граници на това знание – и чрез него – се утвърждават и определени „умствени модели“, чрез които полуавтоматично, „скоростно“, така да се каже, се разбира/интерпретира определена актуална информация. В академичния дискурс на Ван Дайк това звучи така: „В комуникацията и взаимодействието, менталните модели… са субективното представяне на събитията, действието или ситуацията, за които се отнася дискурсът – и следователно такива модели имат референтен семантичен характер“.

„Културната и историческа идентичност“ в социално-психологически план е именно „умствен модел“ – базов умствен модел с референтен семантичен характер.

Ще подчертаем, че тази възможност за „бърза“ интерпретация, предлагана от „умствените модели“, не води задължително до „дезинформация“ или „манипулация“. „Управлението“ не е непременно нещо лошо, точно обратното – то е задължително за човешките общества. Няма такъв „Mind“, който да не е „управляван“, тоест исторически култивиран (във връзка с Божия план за Спасението – с много повече клади на Запад, отколкото на Изток). Това е банална истина, но ако не се вижда от Наблюдателницата, „анализаторите“ да прочетат тук следните редове на Ван Дайк: „Манипулирането на хора включва манипулиране на умовете им, т. е. на вярванията на хората – на знанията, мненията и идеологиите, които от своя страна контролират техните действия. Видяхме обаче, че съществуват много форми на дискурсно-базирано умствено влияние, като информиране, обучение и убеждаване, които също оформят или променят знанията и мненията на хората. Това означава, че манипулацията трябва да се разграничава от тези други форми на управление на ума, както направихме по-рано в социален план, т. е. по отношение на контекста на дискурса“.

Сега следва да извършим някои операции по „разграничаването“, за да покажем какво в нашия културно-информационен контекст е „дезинформация“ и „манипулация“.

Няма да се занимаваме с изказвания на „експертите“ с привилегирован достъп до медиите, още по-малко – с хлевоусти политици. Ще обърнем внимание на по-незабележими, „скрити програми“ с дългосрочни цели. Такива се залагат на първо място в училищното историческо образование.

Ще вземем един от действащите в момента учебници – по история и цивилизация за 12. кл., профилирана подготовка на изд. „Просвета“. По програма учебникът би трябвало да изгражда умения за „анализ на исторически събития и процеси“ и за откриване на „причини и последици“. Темата е „Първата световна война“. В „методическия апарат“ под заглавие „Причини и последици“ са дадени четири документа, всичките – документи от „втори ред“, тоест постфактум формулирани тези на журналисти и историци. Първият документ от 1928 г. (!) е на британския журналист Джордж Гууч, неговото мнение е обобщено с думите: „Ще бъде грешка да припишем греха на което и да е правителство, което, лъкатушейки, се впуснало във войната“. Вторият документ е от американската историчка Барбара Тъкман, която прави странното за един историк заключение, че „натискът на военните планове безмилостно (!) тласкал държавните глави напред“. В третия, отново британски представител, историкът Джеръми Блек посочва – както си му е редът – „вината“ на Русия. Ето в какво се състои тя: „Вместо да се откаже от Сърбия, Русия обявява обща мобилизация срещу Германия и Австро-Унгария“.

И в нито един документ – нито дума за „англо-германския антагонизъм“, който доскоро е посочван като главна причина за Първата световна война.

Думата „антагонизъм“ не е историографска находка – използва я английският дипломат Еър Кроу в известния Memorandum on the Present State of British Relations with France and Germany от 1907 г. Ето го изречението на английски, в което четем думата „антагонизъм“, следвано от превода на смислово единна част от текста:

It might be deduced that the antagonism is too deeply rooted in the relative position of the two countries to allow of its being bridged over by the kind of temporary expedients to which England has so long and so patiently resorted.

„Може да се заключи, че антагонизмът е твърде дълбоко вкоренен в относителното положение на двете страни, за да позволи той да бъде преодолян с временните помощни средства, към които Англия толкова дълго и така търпеливо прибягва. От тази гледна точка в случая следва да се приеме, че Германия умишлено следва политика, която по същество е противоположна на жизненоважните британски интереси, и че въоръжен конфликт в дългосрочен план не може да бъде предотвратен, освен ако Англия жертва тези интереси, в резултат на което би загубила позицията си на независима Велика сила…“

Този дипломатически документ, който според авторитетни историци е упражнил „значително влияние“ във Форин офис, е особено подходящ за „откриване на причини и последици“. В него много ясно е казано, че „жизненоважните интереси“ на тогавашния световен хегемон – Британската империя – са главната причина за Първата световна война. Но авторите на учебника са решили (по-вярно е, че някой друг е решил вместо тях) да „изперат“ историята, сътворявана от „добрите“ западноевропейци, сред които „най-добри“ са главните автори на Берлинския договор.

Има един документ с най-висока степен на достоверност, който все още се съхранява в историческата памет на предишните поколения българи – изказването на маркиз Солсбъри на Берлинския конгрес:

„Допускането до крайбрежието на Егейско море на една нова морска сила не може да бъде посрещнато без остро чувство на съжаление от силите, съседни на Средиземноморието. Ако България, вместо да се простира от Егейско море до Охридското езеро, бъде ограничена на юг до линията на Балкана, а другата част от провинцията да остане под властта на султана, тези опасности ще бъдат чувствително смекчени…“

Този документ вече го няма в учебника на изд. „Просвета“ и не само в него.

Авторовият текст в учебниците внушава, че всички великите сили се ръководят единствено от геостратегически цели и икономически интереси, както е казано тук:

„Всички отстояват интересите си. Англия не допуска Русия на Проливите и получава Кипър. Австро-Унгария поема управлението на Босна и Херцеговина. Франция удовлетворява финансовите си интереси, а Русия получава Бесарабия, Батуми и Карс.“

Това е учебник по българска, не по обща история. Последиците на Берлинския конгрес за България са от първостепенна важност: Англия не допуска Панагюрище, Батак и Перущица в новосъздаденото българско княжество, а авторите на учебника пишат, че тя не е допуснала Русия на Проливите! Вместо да акцентират върху съдбоносните за българския народ решения, обръщат специално внимание на Бесарабия, Батуми и Карс.

Колко мила е станала Англия на българските автори на учебници! Откъде идва това желание да „изперат“ ролята на Британската империя в нашия исторически живот през ХІХ в.? Днес тя дори не е член на ЕС. Но пък е член на НАТО! Това показва, че последните учебници по история са подложени на своеобразно „натовизиране“ – тоест, написани са така, че да внушават на учениците обратното на английския принцип, оповестен от лорд Палмерстон: ние, българите, нямаме „вечни интереси“; имаме само „вечни приятели“, които т. нар. елити периодично сменят благодарение на една своя способност, наречена от Найден Шейтанов „гумогръбначие“.

Друг пример, който се отнася до следващия много важен момент от новата българска история – Съединението и Сръбско-българската война. Във вече цитирания учебник за 12. кл. той е представен така: „Съседните държави се опасяват, че то (Съединението) е само начало на бъдещото обединение с Македония, а за Русия това би означавало една голяма България извън нейния контрол (подч. от мен – А.К.). Затова Русия се обявява против Съединението и изтегля офицерите си от българската армия. На 2 ноември България внезапно е нападната от Кралство Сърбия, но в боевете при Сливница на 5 – 7 ноември младата българска войска решава изхода на войната.“

Първа против Съединението се обявява Англия. Още на 7 септември Солсбъри предлага на Австро-Унгария и Германия да се направят „строги постъпки“ (С. Радев) пред българското правителство за запазване на Берлинския договор. Но когато там разбират, че не Русия е подготвила този акт, променят позицията си на 180 градуса.

Относно Сръбско-българската война русофобите най-безочливо лъжат в техните медии, че Русия подтикнала Сърбия да ни нападне. Австро-Унгария прави това и нейният посланик в Белград предупреждава Батенберг, че ако не спре настъплението, българските войски ще бъдат посрещнати от австро-унгарски. Но в един учебник откровени лъжи са невъзможни, затова се използва манипулативен текст: близките връзки между двете православно-славянски държави – българската, току-що извоювана със силата на руското оръжие, и „младата българска войска“, обучавана от руски офицери още с формирането на Опълчението – са квалифицирани реторично като „контрол“ от страна на Русия.

В цялата комплексност на въздействие със средствата на пропагандната война учебниците по история са като подводниците, въоръжени с ракети с голям обсег. Чрез задължителното училищно историческо образование се преследва по-далечна цел: налагане на траен антируски умствен модел и ерозиране на историческата православно-славянска идентичност като основа за политическа мобилизация. За съжаление, твърде малко са хората, които разбират, че България е подложена на културно-идентичностно „прочистване“, за да бъде постепенно превърната в безпроблемна натовска територия, така че онези, които съхраняват своята историческа идентичност, надзиравани и заклеймявани като „русофили“, да се крият в миша дупка от сплотени малцинства и агресивни индивиди.

Сред т.нар. „елити“ този процес е доста напреднал. Тази година отбелязваме 1160 г. от покръстването. Денят на народните будители би трябвало да е посветен на княз Борис-Покръстител, владетелят, който поставя основите на една нова цивилизация – православно-славянската. Княз Борис-Покръстител би трябвало да бъде честван на първо място в българското училище. Но „добродетелното“ министерство на образованието и науката досега не е обявявало нищо такова. Какво остава от предмета „Религия и добродетелите“ в такъв случай? Учебникарски абстракции, избирани от едно малцинство ученици. Или това е хитроумна стратегия за превръщането на България в мултиконфесионална, респективно мултиетническа гражданска нация, каквато бе направена Северна Македония? Така е, ако съдим по отношението към предмета „Религия и добродетели“ на ПП. Първо, „умнокрасивите“ некоректно използват термина „конфесионално образование“. Според тяхната логика „Социология на религията“ на Макс Вебер е изложение на религиозна доктрина. Но по-важното е, че предлагат „конфесионалните религиозни дисциплини да останат избираеми, както досега, и да бъдат достъпни и за други официално признати вероизповедания в България, стига да има достатъчно желаещи ученици“ (подч. от мен – А. К.).

Какви са, при това положение, ресурсите на носителите на историческата културна идентичност? Първо, каквито и „анализи“ да правят в Наблюдателницата, каквито и „комплексни мерки“ да се вземат, не може да бъде изтрито необозримото количество от документи, свидетелстващи за западния Drang nach Osten от началото на кръстоносните походи, от Клермонската реч на папа Урбан II – фундаменталния пропаганден модел, възпроизвеждан и дори буквално цитиран – до днес. Те са на разположение във всеки момент; и никой не може да изключи индивидуалния критически разум – никоя диктатура не е успявала да го направи, поне досега. Така всеки може да установи, че западните „кръстоносци“ правят все едно и също, само го пренасят от един обект върху друг, от една категория върху друга. Например от „ислямския тероризъм“ върху „руската агресия“. Манипулирането на общественото мнение в САЩ след 11 септември – пише Ван Дайк – „е истински пример за масова манипулация, защото получените социални представи не са в най-добрия интерес на гражданите, когато такива нагласи се манипулират, за да се увеличат драстично военните разходи, да се легитимира военна интервенция и да се приеме законодателство, което налага сериозни ограничения върху гражданските права и свободи (/като например Патриотичния акт/). Манипулацията в този случай е злоупотреба с власт, защото гражданите са манипулирани да вярват, че подобни мерки се предприемат, за да бъдат защитени… На първо място едно много емоционално събитие със силно въздействие върху менталните модели на хората се използва, за да се повлияе на тези ментални модели по желания начин – например по отношение на силна поляризация между Ние (добри, невинни) и Те (зли, виновни).“

Второ, няма начини да бъде изтрит напълно и „централният агрегатор“ – исторически формираната културно-национална идентичност (при наличието на руската, турската и др. групови идентичности). Доколкото тя съществува, дотолкова има българска нация и са възможни заплахи за националната сигурност. Тези заплахи, както показах съвсем бегло в услуга на Министерството на отбраната, идват от страна на нашите конюнктурни „партньори“, които ни насъскват против Русия, за да ни употребят така, както са го правили вече в двете световни войни през ХХ в., от които излизаме победени и наказани – най-безспорният факт в българската история.

Що се отнася до огромната част от днешните българи, засега няма начини западните „надзорници“ да ги убедят, че Русия е заплаха за тях. Защото не могат да заличат, например, одата на Вазов „Опълченците на Шипка“. Колкото и да трият по книжни и електронни носители, ще остават хората, които могат да рецитират поне част от нея наизуст, като песните, съхранявани в народната памет.

Като споменавам „Опълченците…“ се сещам, че преди години ученици бяха съчинили пародия на Вазовото стихотворение. И там смисълът на стиховете:

„Йоще миг — ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна с гръм“,

беше пародиран с думите:

„Ако щете гъзовете да си съдерете,

шипков мармалад няма да ядете!“

Без да мислят за далечния „нов“ живот, някогашните ученици бяха дали достоен отговор на манипулациите, съчинявани от западните „надзорници“ и техния тукашен обслужващ персонал от политици, академици, социолози, политолози, атлантически съветници и тутти кванти.