Да се присламчиш към Левски…
Мнозина вероятно не разбират съвсем какво е искал да каже Левски, каква е била каузата му, но един портрет в кабинета си е успокоение, с което всеки да мине за родолюбец и патриот
По навик или по друга тайна причина, да се присламчваме към Васил Левски е станало традиция. Веем знамената му, под които никога не сме се борили, окачваме портрета му по стените си, макар никога да не заприличахме на него. По някакво историческо задължение ликът му е навсякъде дотолкова, че образът му девалвира измежду изкривените от необич българи, дезертирали от България по икономически и още банални причини. Не го виждам и в напушените тийнейджъри, каращи тротинетки и скейтбордове между колички с бебета и майки. Не го виждам в знанията на същите… Мнозина вероятно не разбират съвсем какво е искал да каже Левски, каква е била каузата му, но един портрет в кабинета си е успокоение, с което всеки да мине за родолюбец и патриот.
Някои си го татуират на рамото или на корема, о, Рамо, Рамо… Без да имаме основна прилика с апостола на Свободата, си пришиваме заслугите му, считайки се за негови наследници по дух. Нищо такова, братя и сестри. Освен шепата заложници на тази версия, освен истински вярващите в негово „чисто и свято“, всички останали сме бледи копия под индиго на идеалите му, доколкото такива са съществували. Аз не вярвам в историята, защото тя се пише от победителите и всеки може да героизира когото и колкото си иска. До вчера портретите на Георги Димитров и Благоев висяха по класните стаи, редом с тези на политбюро. После портретите паднаха, заедно с режима. Портретите не изпълват духа, ако не са подкрепени с действията ни, с търсенията и въжделенията ни. Портретите служат за център на нестабилен олтар, под който неверници се кръстят чевръсто в опит да се самоубедят в повърхностната си вяра. Вярата изисква и малко усилие. Един портрет не стига, защото никой от нас не прилича на Левски, ако трябва да изпълни делото му днес. Иначе остава само историческа илюзия или… футболен отбор. Затова не бих си сложил портрета му в кабинета си или произнасял напразно името му. Сърцето също побира един образ, ако имаш силата и съдържанието да го износиш. Нещо като бременността, но за доста повече от девет месеца.
