Какво всъщност означава „фейкнюз“

Няколко дни след началото на втория президентски мандат на Доналд Тръмп, под благосклонния поглед на олигарсите от Силициевата долина, папа Франциск отправи предупреждение срещу „дезинформацията“. „Твърде често, отбеляза Светият отец, комуникацията схематизира реалността, за да предизвика инстинктивни реакции“. Не можем да скрием удивлението си, че тъкмо Католическата църква – на непорочното зачатие, възкресението на мъртвите и превръщането на виното във вода – се изправя в авангарда на битката за истината. Това обаче не отменя факта, че диагнозата, произнесена от папата, се споделя от широки среди на интелектуалния и медийния свят.

След победата на Брекзит в референдума за принадлежността на Великобритания към Европейския съюз през 2016 г. започнаха да се разпространяват атрактивни заглавия за фалшиви новини и „постистина“. В основата им беше общо взето на един и същ наратив – че алгоритмите, възхваляващи вирилността, нестандартното мислене и обособяването на общности от сходно мислещи хора, деформират познавателните ни способности и дават превес на фалшиви информации, в ущърб на „фактите“. По такъв начин в обществото са се формирали множество различни „племена“, които споделят сходни вярвания и се уповават на добре подбрани медии: критично настроените университетски среди – на социалната мрежа „Блускай“, неофашистите – на „Екс“.

Всяка чувствителност има свой канал в YouTube и акаунт в Instagram. При това положение възможността за излагане на аргументи, взаимно изслушване и разрешаване на конфликтите по разумен начин постепенно отстъпва пред една дигитална гражданска война, подхранвана от политическата амбиция на няколко милиардери. Основна жертва е самата истина или, по-точно казано, способността ни да различим истината от лъжата.

Това преобръщане доведе до две важни промени. Първата е добре описана от американския журналист Мат Тайби: политиката не само „е престанала да има отношение към идеологията; тя се е превърнала в проблем на информацията“, а „нашето отношение към фактите вече е сходно с отношението към стоките: наподобява пазар на факти“. В общественото пространство конкуренцията между идеи се е превърнала в конкуренция между факти. Последните се търгуват по-добре или по-зле в зависимост от това доколко могат да привлекат вниманието в комуникационните платформи. Този пазар е завладял общественото пространство до такава степен, че вярно става това, което се продава по-добре. Втората промяна е, че допускайки некомпетентните до полето на професионалната експертиза, социалните мрежи нарушават монопола, за който досега претендираха утвърдените медии. Функцията на последните като посредник между знанието и незнанието отпада, и това предизвиква настойчиви искания за регулация, за да се възстанови йерархията на знанието и да се опази населението от лъжите.

Преобръщане на обичайното обяснение

МАКАР донякъде да съответстват на реалното положение, тези тълкувания са все още твърде недостатъчни. На първо място, те силно преувеличават въздействието на дезинформацията върху динамиката на съвременната политическа дейност. През 2016 г. на фалшивите руски акаунти се приписваше невероятен принос за избирането на Тръмп. Рядко обаче се казваше, че съдържането на тези акаунти представляваше едва 0,004% от това, което потребителите на Facebook получаваха по мрежата по време на същата тази президентска кампания. В по-общ план, както отбелязва престижното списание Нейчър в изследване, публикувано в навечерието на втория мандат на Тръмп, по-ненадеждните съдържания са привлекли 5,9% от посетителите на информационни сайтове през 2016 г. А ако към тях се прибавят и телевизионните предавания, общото им въздействие ще съответства на едва „0,1% от медийното захранване с информация на американските граждани“. Друго изследване, публикувано от Science, установява, че към фалшиви информации са посегнали само ограничена група избиратели с вече оформени относително крайни мнения. В „Туитър“ едва 1% от потребителите са били изложени на 80% от фалшивите новини (6). Това означава, че погрешни убеждения се формират не толкова когато потребителите попадат на определена информация, колкото когато сами търсят информация, потвърждаваща собствените им погрешни убеждения.

По-голямата част от литературата, посветена на „дезинформацията“, съдържа неизказаното мнение, че ако хората са получавали „правилна“ информация, Обединеното кралство и досега щяло да бъде в Европейския съюз, а американските демократи да имат свой президент в Белия дом. Ако са чели Ню Йорк Таймс вместо „Екс“, историята щяла да получи различен обрат. Тази литература се основава на аксиомата, че един добре информиран човек не би пожелал излизане от Европейския съюз или налагане на протекционизъм. С други думи, всяко поставяне под съмнение на либералните рамки е резултат от непознаване на „фактите“. Този аргумент може да се оспори на поне две основания. Първо, малко вероятно е привържениците на по-класически кандидатури да се ръководят главно от собствения си разум; и второ, обяснението, че невероятният успех на крайната десница се дължи на възприетите психологически модели, не е достатъчно убедително.

Малко след края на Първата световна война, в която участвал като сержант от пехотата, френският историк Марк Блок извършва проучване на генезиса и разпространението на „фалшивите новини“, подхранили конфликта. Създателят на школата „Анали“ пише: „Погрешното убеждение се разпространява и разраства само при условие че намери подходяща хранителна среда в обществото, в което битува. При наличие на такава среда хората несъзнателно изказват своите предразсъдъци, озлобления, страхове, всички силни вълнения, с които са изпълнени“. И добавя: „Дадено събитие или възприятие, различно от това, на което навеждат мислите на останалите хора, може в най-лошия случай да доведе до индивидуална погрешна оценка, но не и до широко разпространение на фалшива новина сред населението“.

Този извод ни позволява да преобърнем логиката: не алгоритмите, водещи до деформиране на познавателните ни способности, подкопават легитимността на институциите, а обратното – упадъкът на тази легитимност създава среда, в която процъфтяват най-радикалните искания за промяна. При това подкопаното доверие към либералните демокрации не намалява критичните оценки. Напротив, все по-голяма част от населението смята, че не може повече да се доверява на науката или експертите, а трябва да формира собствени преценки на базата на лични наблюдения. По тази логика скептично настроените към ваксините, както и привържениците на конспиративни теории, са информирани много повече (макар и невинаги по-правилно), отколкото хората, доверяващи се на съветите на своя лекар или на обясненията на институциите. Ако смятате, че събитията от 11 септември са били заговор, организиран от администрацията на Буш, за да се разпалят серия „войни срещу тероризма“, вие вероятно сте отделили много време да проучвате документи и видеоматериали, за да определите собственото си гледище, някъде между истината и неистината.

Подобни търсения са, разбира се, осъдени на провал, освен ако самият търсещ не е експерт в области, които изискват най-често добра техническа подготовка. Добиването на знания във всеки случай минава през период на делегирано доверие към обучаващия. Отказвайки да се доверят на признати специалисти, скептиците чисто и просто се позовават на други посредници (блогъри, инфлуенсъри и др., които смятат за по-надеждни). Както заключава политологът Хенрик Енрот, „ситуацията на умишлено изкривяване на реалността не означава отхвърляне на фактите или отстъпление от самата истина“, а по-скоро означава „всеобщо и дълбоко подозрение“ към авторитетите, упълномощени да предоставят знания. В сегашната епоха на фалшиви новини се забелязва „не отказ от търсене на доказателства, а патологичен стремеж за придобиване на такива“. В този смисъл разделението не е между хора, които са „за истината“, и такива, които са „против истината“, то е в зависимост от „персонализираното или неперсонализираното им отношение към източниците на доказателства“. В общество, разполагащо с все по ограничен кръг от посредници, където отделните хора не членуват в политически партии, профсъюзи или сдружения, нашето отношение към „истината“ клони към все по-голяма индивидуализация. Постепенното абдикиране от политическото и социалното обгрижване на гражданите създаде пространство, което е удобно за нахлуване на алгоритми, но не те са главният виновник за възникването на това явление.

Индивидуализацията се задълбочи след 1980-те години, за което допринесе серията от повтарящи се политически разочарования. Чувството, че липсва алтернатива на икономическия либерализъм и че обществената сфера е немощна, засили недоверието към избраниците и техните декларации. Многобройните медийни експерти, които от началото на 2000-те години излагаха собствените си мнения с претенцията, че пряко отразяват реалните факти, и то в момент когато интернет разклащаше монопола им, също съдейства за дискредитиране на приетата форма на регулация на публичния дискурс. Без да се нареждаме до „ковид скептиците“, добре разбрахме, че санитарните норми не почиват само и единствено на факти, а също и на морални съображения, на нещо като арбитраж между свободите и правата, който всъщност е част от политиката. Представянето на направения избор за част от знанието увеличава риска от по-широко отхвърляне на научния дискурс. Абсурдно и опасно е да се обръща гръб на експертизата, но да поставяш експертизата в услуга на политиката, само умножава проблемите, вместо да открива решения.

Дискредитирането води до търсене на нови теории за разкриване на истината. В конкуренция влизат не „фактите“ срещу „фалшивите новини“, а различните интелектуални нагласи за предлагане на решения. Брекзит и избирането на Тръмп разкриха не толкова криза на истината, колкото провал на либерализма и технокрацията, доколкото интерпретацията на света, която те проповядват, не съответства вече на опита на всеки член от обществото. Основните принципи на либерализма – включване в пазарните отношения на все по-широки области от обществения живот, извеждане на икономическите решения извън сферата на демократичния контрол и осигуряване на свободно движение на труда и капитала – предизвикват растяща враждебност. След икономическата криза от 2008 г. за това допринасят и двата противоположни полюса на политическия спектър. Левицата разобличава социалните неравенства и отслабването на властовите позиции на държавата, отправя нестройна и противоречива критика към глобализацията, по-специално по отношение на Европейския съюз. Крайната десница не поставя под въпрос икономическия ред, но отхвърля мобилността на труда и призовава за реабилитиране на семейните ценности, културната идентичност и моралните норми като преграда срещу либерализацията на нравите, подкопаваща нашия „начин на живот“.

Обръщане към бъдещето

В СЪЗДАЛАТА се ситуация неуспехът на левицата произтича не толкова от предлаганите от нея алгоритми, колкото от колосалните трудности, свързани с реализацията на нейния проект: едно тотално преобразуване на икономическата система би се сблъскало с неимоверно по-големи препятствия, отколкото налагането на политика на идентичност. Първото изглежда непостижимо, второто се ограничава до решителни мерки в областта на имиграцията. Доналд Тръмп и Виктор Орбан, както и Джорджа Мелони, дължат успеха си не толкова на това, че предлагат „алтернативни мерки“, колкото на намеренията си за политически реформи, позволяващи им да съблазнят широката публика с перспектива за промяна към нови рамки – токсични от социална гледна точка, но такива, в които част от хората да открият обяснение за обхваналото ги чувство на безизходица. Както посочва историкът Адам Тууз, „в сравнение с единствения път, съществуващ реално днес в САЩ според демократите“ тръмпизмът „се насочва по-скоро към приказки за бъдещето, изобразено със смели и възторжени краски“. Тръмп не се поколеба да изложи своята стратегия, без да изключи на първо време известно снижаване на жизненото равнище. Американците, обясни той на 30 април т.г., може би трябва да се примирят с това да купуват само две, вместо тридесет кукли за децата си, ако това е начинът да се възпре вносът на китайски стоки. Президентът оправда амбицията си да преобразува световната търговска система единствено с дългосрочната си визия за гарантиране на американската хегемония. Успехът на проекта, предлаган от Тръмп, не може да се обясни само с въздействието на някакви алгоритми или руска намеса. Но когато обратът към лява политика е възпрепятстван от пречки, много по-съществени от евентуалното ограничаване на китайските кукли, призивите за придържане към „факти“, „експертиза“ или „разум“ рискуват да се окажат недостатъчни.

Авторът е професор по социология в Брюкселския свободен университет

Превод за българското издание на “Монд дипломатик” Станимир Делчев