Китай през 18 – 19-и век – крахът на древните империи
Последната имперска династия в Китай – Цин, властва почти три века – до началото на 20-ото столетие като до втората половина на 18-и век китайската империя като цяло е хегемон в Източна Азия. В този период обаче европейските империи постепенно се разрастват по целия свят, тъй като редица европейски държави развиват по-силни икономики, изградени върху морската търговия. Европейски колонии възникват в съседна Индия и по островите, които днес са част от Индонезия, докато в същото време Руската империя напредва в областите северно от Китай. Отговорът на китайския императорски двор е успешен за известно време, със създаването на Кантонската система, ограничаваща и контролираща морската търговия и Нерчинския договор, който стабилизира отношенията с царска Русия.
Но през 1793 г. Британската източноиндийска компания, с подкрепата на британското правителство, изпраща делегация в Китай начело с лорд Джордж Макартни, за да промени характера на търговията между двете страни в посока, която тя вярва, че е по-подобаваща за страна със статуса на Великобритания.
Освен това водещите китайски търговци приемат само пръчки сребро като заплащане за стоките си. Търсенето в Европа на китайски стоки като коприна, чай и керамика може да бъде запълнено само ако европейските компании изпращат ограничените си запаси от сребро в Китай. Към края на 1830 г. правителствата на Великобритания и Франция са дълбоко загрижени за резервите си от благородни метали и започват да търсят алтернативни начини за търговия с империята – най-важният, от които се оказва нарастващото търсене на опиум в Китай. Когато династията се опитва да забрани търговията с опиум през 1838 г., Великобритания й обявява война.
Първата опиумна война разкрива остарялото състояние на китайската армия. Флотът на династия Цин, съставен изцяло от дървени ветроходни джонки, сериозно е превъзхождан от съвременните тактики и огневата мощ на британския Кралски военноморски флот. Британските войници, използващи модерни мускети и артилерия, лесно побеждават войските на императора в сухопътните битки. Така се стига до предаването на империята Цин през 1842 г., което е унизителен удар за Китай. Договорът от Нанкин, който изисква от Китай военни репарации, позволява на британците неограничен достъп до китайските пристанища и отстъпва остров Хонконг на Великобритания. Така се разкриват многото недостатъци в управлението на династия Цин и започват масови бунтове срещу вече изключително непопулярния режим.
Въстанието на тайпините в средата на 19-и век е първият голям пример за антиманджурските настроения, застрашаващи стабилността на династията. То е ръководено от ХонСиуцюен, бивш кандидат, неиздържал изпитите за държавна служба, на фона на широко социално недоволство и глад.
През 1851 г. Сиуцюен със съмишлениците си започва бунта в провинция Гуейджоу и създава Тайпинското Небесно царство. Той се обявява за цар, твърдейки, че често има видения от Бог и че е брат на Исус Христос. Забранени са робството, конкубинатът, уредените бракове, пушенето на опиум, превръзките на краката, съдебните мъчения и идолопоклонничеството. Последвалите години обаче довеждат до вътрешни вражди, дезертьорство и корупция.
Освен това британски и френски войски, оборудвани с модерни оръжия, идват на помощ на имперската армия на династията. През 1864 г. цинските армии под командването на Дзън Гофан успяват да потушат въстанието. Бунтът не само представлява най-сериозната заплаха към владетелите на Цин, но той е и най-кървавият граждански конфликт в историята и с най-много човешки жертви, надминат само от Втората световна война. По време на 14-годишното въстание (1850 – 1864) загиват между 20 и 30 милиона души. След избухването на въстанието започват бунтове и на мюсюлманите и народа мяо срещу династията, най-известни от които са Дунганското през 1862 – 1877 г. в Северозападен Китай и Пантайското въстание (1856 – 1873) в провинция Юннан.
Западните сили, до голяма степен неудовлетворени от договора от Нанкин, неохотно подкрепят правителството на Цин по време на въстанията. Доходите на Китай спадат рязко по време на войните, като са унищожени огромни площи обработваема земя и загиват милиони хора.
През 1854 г. Великобритания се опитва да промени договора от Нанкин, с въвеждането на клаузи, позволяващи търговски достъп на британците до китайските реки и създаването на постоянно британско посолство в Пекин. Последната клауза предизвиква недоволството на китайците, които отказват да преподпишат договора и така се стартира нова война с Великобритания.
Втората опиумна война приключва с ново китайско поражение.
Подписаният договор от Тиендзин съдържа клаузи, които са обидни за китайците – като например изискването всички официални китайски документи да бъдат написани на английски и условието за предоставяне на британските военни кораби на неограничен достъп до всички плавателни китайски реки.
Но династията все още се крепи. Китайските генерали и служители, като например ДзоДзунтан, потушават бунтовете и застават зад манджурите в реставрацията Тунджи. Дзън Гофан, в съюз с принц Гон, подкрепя възхода на по-младите служители като Ли Хондзян, които изправят династията отново на крака и основават реформаторско движение. Реформаторите извършват институционални промени, включително сформирането на модерни армии, като Баянската армия. Те обаче са унищожени по време на Първата китайско-японска война (1894 – 1895), което предизвиква призиви за нови военни реформи.
През 1861 г. идва на власт вдовстващата императрица Цъси, наложница на император Сянфен, която с помощта на преврат и подкрепена от принц Гон, сваля осемте регенти (водени от Сушун). Императрицата е известна като „владетеля зад завесата“ и де факто управлява Китай и през седемте години от ерата Тунджи (1862 – 1874), и по време на царуването на племенника й, император Гуансу (1875 – 1908).
От 1889 до 1898 г., императрицата живее в Летния дворец в полуусамотение. През 1900 г., по време на Боксерското въстание, след убийството на германския посланик, алианс от осем нации навлиза в Китай като единна военна сила за втори път. Цъси реагира като обявява война на осемте страни. Резултатът е, че в кратък срок тя отстъпва контрола на Пекин. Заедно с император Гуансу, императрицата бяга в Сиан. Като военни компенсации алиансът претендира с десетки искания към правителството на Цин, като първото от тях е предаването на императрицата.
Краят на династия Цин.
Японско-китайската война Китай започва през 1894 г. и продължава до 1895 г. Основната причина за войната са претенциите на Япония за управление на Корея и Манджурия, които по това време се намират под китайска васална зависимост.
След като губи от Япония в Първата китайско-японска война, император Гуансу започва Реформата за сто дни, по време на която са въведени нови закони и някои от старите правила са премахнати. Императрицата се завръща в императорския двор, за да отмени реформите на императора и го поставя под домашен арест, като възлага на верните й евнуси да го пазят. Императрица Цъси продължава да централизира собствената си власт. На шестдесетата си годишнина тя похарчва над 30 милиона ляна сребро за украса и празненства – пари, които първоначално са планирани за подобряване на оръжията на баянския флот.
След загубата на Китай във войната, на 17 април 1895 година е подписан Симоносекският договор. Според този договор Корея получава самостоятелност от Китай, към Япония преминават Тайван, островът Пънхулъдао и Ляодунският полуостров. Япония също така получава възможност да строи промишлени предприятия на територията на Китай и доставя в страната индустриална техника и машини.
Към началото на 20-и век гражданските безредици в Китай продължават да се разрастват.
За преодоляване на проблемите императрица Цъси издава имперски указ през 1901 г., призоваващ за реформи по предложенията на главните управители и така започва нова ера (т. нар. Нова политика), известна също като „Късните реформи на Цин“. Указът проправи пътя за най-мащабните промени по отношение на социални последици, включително създаването на национална образователна система и премахване на имперските изпити през 1905 г.
Въпреки това императрицата Цъси и нейният племенник император Гуансу оставят относително нестабилни. По това време е избран за наследник двегодишният Пу И – най-възрастният син на принц Чун, а Джайфън е назначен за регент.
Когато армиите на осемте нации нахлуват в Пекин, Цъси избягва от столицата и приема мирните условия, заплащайки на чуждите сили огромни количества сребро. Преди смъртта си, на 15 ноември 1908 г., тя нарежда на доверените си евнуси да отровят император Гуансу.
През април 1911 г. регентът Джайфън създава кабинет, в който има двама заместник-премиери. Независимо от това той е известен сред съвременниците си като „Кралския кабинет“, защото от тринадесетте членове на кабинета петима са членове на императорското семейство или негови роднини. Това са последните, напълно безрезултатни усилия да се запази съществувалото векове наред императорско статукво.
