Коронавирусът и локдаунът – защо и как се подчинихме?

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ на петдесет и пет дни, от 17 март до 10 май 2020 г., свободата на движение във Франция беше преустановена. За да се ограничи разпространението на пандемията, която заплашваше да претовари болничния капацитет, правителството разпореди затваряне на населението. Под страх от глоба всички, с изключение на някои работници, трябваше да останат в дома си до второ нареждане. Така наречената дерогация, или попълването на удостоверение за излизане, даваше възможност да се излезе извън жилището при спазване на строги условия. Хиляди наредби на префектурите и общините затягаха още повече националните правила чрез въвеждане на полицейски час или ограничаване на покупките. И почти навсякъде администрацията наложи забрана да се посещават природни обекти (градски паркове, гори, градини, речни места за отдих и разходка и плажове). Под претекста на извънредната здравна ситуация се установиха безпрецедентни мерки за наблюдение и репресии във всички френски департаменти. Изменението на законопроекта за извънредните ситуации във връзка с коронавируса, гласувано на 19 март 2020 г., упълномощи служителите на общинската полиция и охранителите в селските райони сами да налагат глоби за неспазване на правилата за излизане навън. В края на локдауна полицейските сили бяха извършили над 21 милиона проверки и наложили 1,1 милиона глоби.

Историята приключи, изминаха пет години без ни най-малък национален дебат за цената, която струваше изборът на този твърд локдаун. За сравнение, правителствените мерки за същата пандемия, и по-специално въпросът за нарушаването на гражданските свободи, са предмет на ожесточена дискусия в Германия, въпреки че забраните там бяха много по-слаби, отколкото във Франция.

В Париж двата парламентарни доклада с номера 3053 и 3633, оценяващи мерките, свързани със здравната криза от 2020 г., не споменават унизителното удостоверение за излизане от дома и не коментират на какво основание бяха забранени посещенията на природни обекти. След тях и заключенията от доклада на независимата национална мисия, оценяваща действията по справяне с кризата с Ковид-19, които бяха ценни, но едновременно с това минаха незабелязани, също запазват мълчание по въпроса за онзи аспект на кризата, който засяга суверена. Темата не вълнува структурите, които обикновено направляват обществения дебат. Разбира се, по време на локдауна имаше статии, споменаващи за проверки и глоби, но натрупването им не доведе до никакъв систематичен контрол на извънредните здравни мерки, дори и след края им. Почти напълно липсват публични дискусии или петиции по полицейските действия по време на кризата и последиците им за ограничаването на обществените свободи. Същото е положението и при хилядите бележки, посветени на пандемията, от политически партии, профсъюзи, мозъчни тръстове и фондации.

За населението преминаването към извънредно положение беше един от най-конкретните резултати от здравната политика. Изолацията и прекъсването на приятелските контакти, на професионалните колективи и посредническите организации, създадоха неравностойно противопоставяне между отделния индивид и държавата. Липсата на протести срещу домашния арест, срещу дребнавото проверяване на закупените хранителни продукти, бюрократичните и полицейските издевателства, е забележителен, но не непременно изненадващ факт.

Големият локдаун през пролетта на 2020 г. представлява безпрецедентен експеримент за масово подчинение: упражняване на принуда, каквато французите вероятно не са познавали в условията на либерален режим и в такъв мащаб след общата мобилизация през август 1914 г. Епизодът повдига въпроси, с които обикновено се занимават коментаторите на политическата философия: при какви условия се съгласяваме да се подчиняваме на властите? Защо част от населението, предимно градско и образовано, обикновено критично към полицейските репресии и чувствително към нарушенията на върховенството на закона, се съгласи този път да бъде заключено?

„Покорна опозиция“

НА първо място, обяснението е в почти пълното подчинение на „гражданското общество“ и на публичната власт на решенията на правителството. Според класическия модел на кризисна ситуация, когато се налага превъзмогване на различията и създаване на свещен временен съюз („твърде сериозно е да се обсъжда“, „не е моментът“), избраниците, представителите на асоциации и синдикати и медиите подкрепят и спазват мерките или просто запазват мълчание. Впоследствие повечето от големците не искаха да коментират позицията или мълчанието си, особено когато ставаше въпрос за легитимността или справедливостта на дадени мерки, като забраната за достъп до природни обекти, включително за индивидуални разходки.

Вторият аргумент се отнася до едно особено отношение, наблюдавано през пролетта на 2020 г. – неодобрение в подчинението. Проведеното по това време проучване „Живот в изолация“ дава възможност да се пресъздаде насоката на колективното поведение при проблемите, произтичащи от изолацията. На 16 хиляди души бяха поставени пет въпроса за отношението им към задълженията – обект на санкциите (писане на удостоверение за право на придвижване, пътуване в радиус от един километър за един час и т.н.), пет други въпроса за поведението им по отношение на здравните препоръки (миене на ръцете, спазване на разстояние от един метър, носене на маска) и пет въпроса за политическото им поведение през периода (аплодиране на болногледачите от прозорците, освиркване на правителството, интерес към пандемията и т.н.).

Статистическата обработка обособява 6 групи, които са едновременно изключващи се една друга и възможно най-хомогенни: „затворените“, които са избрали да не се разхождат на чист въздух (21% от населението); „примерните“, които спазват правилата и препоръките (22%); „формалистите“, които се подчиняват на правилата, но не и на препоръките (25%); „безгрижните“, които, както подсказва името им, се подчиняват повече или по-малко според настроението си (14%); и накрая, „протестиращите“ (7%) и „непокорните“ (11%), на които ще се спрем.

Мнозинството от хората приемат правилата, а някои от тях ги оспорват: „непокорните“, „протестиращите“ и някои от „безгрижните“. Но те изразяват несъгласието си по различен начин. Групата на „протестиращите“ е интересна с оглед на мълчанието относно ролята на властите за локдауна. Повече от две трети от тази група имат висше образование (69%, най-високият дял от всички групи). Нейните членове често работят в сферата на интелектуалните и културните дейности, по-склонни са от останалите да признаят, че наскоро са участвали в демонстрации, петиции, присъствали са на дебати или са стачкували, и се позиционират вляво или крайноляво по политическата ос. Заедно със „затворените“ те много над средното оценяват условията на локдауна като трудни (шум, тясно пространство, конфликти със съседите) и свързани с негативни емоции (тъга, стрес, умора).

Преодоляване на ограниченията

ТЕ отхвърлят правилата за излизане, но протестът им не включва неподчинение. Независимо дали освиркват и заклеймяват правителството през прозореца, или поставят плакат на балкона си, те излизат, спазвайки стриктно забраните. Те носят удостоверението си за излизане от дома (често написана на ръка, в знак за неподчинение и на особено мнение), не мамят с часовете и датите върху документа (13%) и още по-малко с радиуса от един километър (6%) или с броя на излизанията на ден (8%). И тези съвестни затворници се отличават с по-висока от средната склонност да приемат здравни препоръки (спазване на дистанция, маски, дезинфекция). В това отношение те се отличават напълно от „непокорните“, чиято група е по-малко политизирана, много по-дясна и преди всичко по-малко образована, а членовете им не крият неподчинението си, мамят и заобикалят правилата.

По този начин населението, което е най-свикнало да протестира срещу политическите репресии – незабавно или впоследствие, или дори в баналната форма на петиция, – е избрало формата на „покорна опозиция“. Спазването на правилата и препоръките, изглежда, кара протестиращите да си затварят очите, а след това да приключат с въпроса за ограниченията на обществените свободи.

Последният аргумент, който е по-общ, се отнася до универсалния характер на мерките за налагане на забрана за излизане, който е по-изразен във Франция, отколкото другаде в Европа. На хартия правилата важаха за всички, независимо от възраст, пол, местоположение, доход или религия. Те се прилагаха във всички департаменти, независимо от разпространението на вируса на местно ниво или от степента на урбанизация. Това равенство беше наложено от властите (под формата на забрани, удостоверени чрез сертификати, и наказуеми), но същевременно го изискваха и затворените хора („ако всички са под един знаменател, тогава може“). А те освен това го и „контролираха“, като много от тях бързаха да изобличат нарушителите или да публикуват гневни туитове срещу уж тичащите за здраве. По този начин значителна енергия бе вложена за проверка на обстоятелствата и привилегиите при прилагането на забраните, а не в оспорването на тяхната адекватност, легитимност или пропорционалност.

Различните стратегии, прилагани в други държави, показват, че толкова значително спиране на обществените свободи не е наложено от никаква фатална необходимост. Ако този избор не беше срещнал безразличието или мълчанието на хората, които обичайно оспорват събитията, можеше да не бъде наложен така лесно.