Краят на имперските династии
През осемнадесети и началото на по-следващия, двадесети век настъпва логичният край на имперските династии в Китай. Историческите анали са запазили богати данни за края на последната династия Цин, управлявала от 1644 г. до 1912 г., почти три века.
Осемнадесети век минава главно под управлението на двама императори от династията Цин – Юнджън (1723 – 1735) и синът му, Циенлун (1735 – 1796). Този период отбелязва най-голямото разрастване на властта на династия Цин. Империята управлява над 13 милиона квадратни километра територия.
След смъртта на император Канси (зимата на 1722 г.), четвъртият му син – принц Юн, го наследява под името император Юнджън. Той остава в историята като противоречив характер, заради слуховете за узурпирането на престола, както и поради това, че в края на царуването на Канси, Юн участва в политически борби срещу братята си. Юнджън е трудолюбив администратор, който управлява с желязна ръка. Първата му голяма стъпка към по-силно управление е, когато възвръща системата за държавни изпити обратно към първоначалните й стандарти. През 1724 г. той премахва незаконните обменни курсове на монети, които са манипулирани от длъжностни лица, за да отговарят на финансовите им нужди. Тези, които са хванати в нарушение на новите финансови закони, са отстранени от длъжност или екзекутирани.
Сравнително краткото управление на Юнджън е забележително с енергичните му опити да въведе реформи. Според него императорът може да избере за свой наследник който и да е от синовете си и да постави листчето с името му в запечатана кутия. Никой не бива да знае кой е избран, включително самият номиниран, до кончината на императора. Друга реформа, също целяща намаляването на властта на манджурските принцове, е бюрократизацията на системата на знамената. Той реформира механизма на династичното управление и подрива основите на цензурната система. Баща му император Канси му оставя една почти празна хазна. Причината не е разточителство, нито прекомерни военни разходи, а огромния дефицит между наложените и реално събираните данъци, който се дължи на кражбите на провинциалните управници. Юнджън незабавно предприема кръстоносен поход срещу корупцията на държавните служители на различните етажи на властта. Заема се не по-малко енергично и с много други сфери на държавното ръководство. Друг пример за енергичния начин на управление, типичен за Юнджън, е политиката му по отношение на етническите малцинства, обитаващи южните територии на страната.
Репутацията на Юнджън от гледна тока на властването му е черно-бяла. От една страна, е обвиняван за узурпиране на трона, от друга, е възхваляван като „най-великия, централизирал и стабилизирал империята, владетел” от династия Цин. Той управлява като автократ, успявайки до голяма степен да се освободи от зависимостта си от бюрокрацията и от очакването да бъде подкрепян от манджурските принцове. Умира през 1735 г. и е наследен от четвъртия си син, принц Бао, станал известен с титлата император Циенлун. Юнджън крие името на наследника си. Бъдещият император и неговият полубрат, който е най-близък по възраст до него, получават еднакво образование и преминават през еднакво практическо административно обучение, за да бъдат равно подготвени за трона. И двамата посещават дворцовото училище за принцове и изучават манджурските текстове и конфуцианските канонични книги, и двамата усвояват рисуването, калиграфията и писането на поезия, както и стрелбата с лък, употребата на огнестрелни оръжия и умението да ловуват.
Император Циенлун е известен като способен военачалник. Наследявайки трона едва на 24-годишна възраст, той лично ръководи военните кампании в Синдзян и Монголия. Бунтовете и въстанията в Съчуан и Южен Китай успешно са потушени, а контролът над Тибет – засилен.
Императорът започва няколко амбициозни проекта в областта на културата, като например съставянето на Сику Цюаншу („Пълна библиотека на четирите клона на литературата“).
С общо над 3400 книги, 79 000 свитъка и 36 304 тома, Сику Цюаншу е най-голямата колекция от книги в китайската история, както и най-голямата поредица от книги, която някога е редактирана от феодална власт.
Когато Циенлун идва на власт, той продължава автократичните политики на баща си.
През началните години на неговото управление Големият канал най-после придобива окончателния си вид, а принцовете от императорско потекло губят местата си в Съвета, които се заемат от манджурски принцове. За пръв път в управлението на династия Цин китайските длъжностни лица са в пропорция един китаец към двама манджури. Едно от най-важните средства за подготовка на предани на трона слуги е изпитната система, която деградира напълно при династия Цин. Ако при династия Тан, когато е създадена, от изпитващите се е изисквало знанието на законите, умението да се изнасят съдебни или административни решения, а при династия Сун темите на изпитните съчинения са свързани с практическата деятелност на бъдещите чиновници, то основателят на Цинската династия постановява използването за изпитна тема коментар върху книга на конфуцианските канони. В периода на управление на династия Мин, държавните изпити са съставени главно от съчинение на тема: „За смисъла на класическите канони”. Тъй като длъжностите, за които кандидатстват изпитваните, са много по-малко в сравнение с претендентите, те често прибягват до даването на подкупи или купуването на място. Цинските императори сами поощряват корупцията. Без изпити те дават научни степени на синовете и внуците на влиятелните сановници и лица, „жертващи” големи парични суми в името на правителството. Теоретично на изпита се допускали всички претенденти, дори и лица от по-бедните прослойки. Изключение правели деца от семейството на актьори, проститутки, съдържатели на публични домове и слуги. На практика обаче, всички преимущества били на страната на имащите много пари, връзки и власт. Лицата, издържали изпита, получавали различни степени и ставали членове на съсловието „джентри”.
През 18-и век цинската империя удвоява териториите си.
Приносът на Циенлун в този процес се състои най-вече в присъединяването на Тибет и Синдзян. Що се отнася до другите държави, с които Китай има отношения, Циенлун като цяло се придържа към системата държави данъкоплатци. По време на управлението му икономиката процъфтява. В основата й продължава да е земеделието, а сред земеделските култури най-важни са оризът, житото и просото, макар в някои области първото място да се заема от памука, коприната и чая. Император Циенлун се изживява в ролята на меценат на изкуствата. Пише поезия и организира съставянето на няколко антологии, най-амбициозната сред които е „Пълно събрание на книгите в четири раздела”, сборник от 3500 творби, смятани за най-добрите в китайската литературна традиция. Подборът на произведенията и издаването на сборника осигурява работа и доходи на цяла армия от учени. Ала начинанието си има и тъмна страна, тъй като представлява и своего рода литературна инквизиция, насочена към идентифицирането и унищожаването на онези творби, които съдържат неуважителни намеци за манджурите. Манджурите се стремят да унищожат всичко, което говори за националното самосъзнание и може да предизвика чувство на национално достойнство.
Стремейки се да изтрие от самосъзнанието на народа спомена за миналия Китай, манджурският двор изгаря стари книги, затова унищожава всички родословни записи, доклади и други за предходните династии. Още при Канси започва преследването на китайските писатели. Тогава започва процес срещу литератора Дай Минши, обвинен в нелоялност към цинското правителство, защото в сборника му съчинения се упоменават годините на управление на династия Мин. Дай Минши е убит, членовете на семейството му са обезглавени.
Всяка прогресивна мисъл, всяка просветителска идея са преследвани от цинското правителство. Манджурите по всевъзможен начин препятстват развитието на националната наука и култура в Китай и проникването на достиженията на европейската култура.
По време на управлението на династия Цин културата продължава да се развива като феодална. Не изостава и архитектурата, но при целия си размах, тя почти изцяло копира сгродите, построени при династия Мин. Развива се и порцелановата индустрия. Създадени са предприятия, които осигуряват работни места. Търсенето на порцелан е голямо, не само в Китай, но и в Азия. Искайки да се усъвършенстват, китайските майстори не се стремят да откриват нови начини за производство на порцелан, а се връщат към забравеното старо. Живописта също продължава да се развива, култивират се традиционните жанрове. Към тях се присъединява и изкуството на портрета.
Манджурското правителство бързо оценява ползата, която може да се извлече и от конфуцианската философия по времето на династия Сун, особено от учението на Джу Си (1130 – 1200), в което тази философия получава завършен вид. Учението на Джу Си бива използвано от манджурите с цел укрепване на феодалната доктрина.
Филологията през 17 – 18-и век се занимава най-вече с критика на древните писмени паметници. Манджурското правителство, вземайки пример от китайските династии, образува особен комитет, който се заема със съставянето на история на предшестващата династия Мин. Политическата цел на тази история служи като доказателство за неизбежното падение на династия Мин.
Опозицията не желае да се примири с тази трактовка, затова се появяват частни истории. Всеки, занимаващ се с това, бива осъден или убиван. Неугодните за правителството книги биват изгаряни, а виновниците – наказвани. Тези книги са вписвани в „Списък на забранените книги”.
През последните години на управлението на Циенлун, страната започва да страда от разрастването на корупцията. Хъшън е може би един от най-корумпираните служители в цялата история на династията, за когото има документирани факти. В крайна сметка, Хъшън е принуден от сина на Циенлун, император Дзяцин (управлявал от 1796 до 1820 г.), да сложи край на живота си със самоубийство.
През 1796 година избухва бунт (Въстанието на Белия лотос) срещу управлението на династия Цин, който продължава цели осем години и отбелязва повратната точка в историята на династията. В късния период на династия Цин властта води основно борба срещу догматичните претенции в международните и междудържавни отношения. Преди началото на 18-и век, китайската империя е хегемон в Източна Азия.
През 18-и век, обаче, европейските империи постепенно се разрастват по целия свят, тъй като редица европейски държави развиват по-силни икономики, базирани най-вече върху морската търговия. Европейски колонии се основават в Индия и по островите, които днес са част от Индонезия, докато в същото време Руската империя напредва в Северен Китай. Отговорът на Цин е успешен за известно време със създаването на Кантонската система, ограничаваща морската търговия и Нерчинския договор (1689), който стабилизира отношенията с царска Русия.
През 1793 г. Британската източноиндийска компания, с подкрепата на британското правителство, изпраща делегация в Китай начело с лорд Джордж Макартни.
Целта е да се промени характера на търговията между двете страни в посока, която е по-подобаваща за Великобритания. До този момент всички западни сили са принудени да търгуват само в едно пристанище – Кантон, и то по начин, определен от китайците.
Това изискване е продиктувано от фундаменталната надменност на китайците към западните търговци, защото за китайското правителство търговията със Запада е нещо второстепенно. Император Циенлун дори казва на британския посланик Джордж Макартни, че в Китай няма нито интерес, нито вкус към европейските стоки.
За британците обаче морската търговия е от ключово значение. Освен това водещите китайски търговци приемат само слитъци сребро като заплащане за стоките си, което е много неизгодно за съществуващите монетарни системи в Европа и Северна Америка. Това надменно отношение, както и амбициите на големите западни фирми, са предпоставка за следващите тежки военни сблъсъци между Поднебесната и армадите на Великобритания, Франция и други западни държави.
