Либералните делюзии няма да спасят Украйна
Ужасяващата война в Украйна в няколко аспекта е урок по империализъм: класически срещу нов, официален срещу неофициален, глупав срещу умен. Но тя е и общ урок по епистемологии, по ключовете, които използваме, за да четем света, и тяхната полезност или не. Като такива те разкриват интелектуални, политически и морални несъстоятелности.
Практическата глупост на дискурсната теория
След като Русия нахлу в Украйна, мнозина изглеждаха решени да извеждат военните цели на Русия от нейния сантиментално-ултранационалистически фолклор, ориентиран към домашния фронт (и така да го подхранват), вместо да изследват най-новата история на Русия, политическата икономия, позицията ѝ на международната арена като геополитически играч и империята, както и конкретния ѝ военностратегически подход към Украйна. Този избор, включително и от мнозина от левицата, означаваше да се отхвърли солидният материалистичен анализ в полза на евтин дискурсен анализ, който се оказа в унисон със западната либерална държавна пропаганда.
Професионалистите, които предпочитат да гледат какво се говори, а не какво се прави, отбелязаха, че руският президент Владимир Путин е нарекъл разпадането на Съветския съюз най-голямата трагедия на ХХ век и е поставил под въпрос статута на Украйна като независима национална държава. Те стигнаха до заключението, че Русия очевидно не само е на път да погълне цяла Украйна, но в крайна сметка ще нападне и останалата част от постсъветския свят, включително държави извън НАТО като Грузия, Молдова и Казахстан, и дори натовски държави като балтийските с техните руски малцинства.
Дискурсивните анализатори се занимават с този вид всяване на страх и легитимиране на западната милитаризация не само въпреки очевидното разминаване между предполагаемата желание и възможности. Те продължиха да въртят този наратив въпреки допълнителното и очевидно противоречие, че – подобно на руските исторически данни за (гео)политическите интереси и вербализираните искания – руският военностратегически подход в началото на войната сочеше доста различни военни цели.
Малцина биха се заели да завладеят със 190 000 войници една национална държава с население от тогава все още четиридесет и четири милиона души и територия, почти два пъти по-голяма от Германия. За сравнение, през 1939 г. нацистка Германия нахлува в Полша (която е сравнително по-малка по размер и население и много по-слабо защитена) с 1,5 милиона войници, които са подкрепени от въздушни атаки, проведени от почти деветстотин бомбардировача и повече от четиристотин изтребителя. Когато Германия започва своята война за унищожение срещу Съветския съюз, тя разполага с три милиона войници – най-голямата инвазионна сила, събирана в световната история, която обаче за щастие не успява да постигне целите си.
За тези, които искат да изучават историята в реално време, а не историята на идеите (или по-точно на пропагандните опирки), разполагането на руските войски подчертава военните цели на Русия. Замазването на вътрешното недоволство беше част от историята, но само част от нея и, по ирония на съдбата, всички, които мразят Путин и искат промяна на руския режим, отдавна трябваше да приемат политиката на разведряване, за да позволят на вътрешните противоречия да се разгърнат. Но освен това: Путин се стремеше да (1) разшири и официално да анексира богатия на полезни изкопаеми Донбас, както и потенциално областите Херсон и Запорожие (за които в Русия вече бяха отпечатани нови карти), като по този начин (2) установи сухопътна връзка с анексирания през 2014 г. Крим, и най-вече (3) да осъществи „смяна на режима“ в Киев, което щеше да гарантира, че Украйна, разкъсвана между Изтока и Запада, ще остане неутрална и няма да бъде превърната в аванпост на НАТО и американската империя.
Но защо да отделяме време да се занимаваме с глобална и регионална история, международна политическа икономия, теория на империализма и военни изследвания, само за да се окажем в неудобното положение да сме в противоречие с пропагандата и властта на западните либерални държави и държавни медии и техните интереси? По-лесно е да се следва и увековечава релативизиращият Холокоста наратив, че Путин е като Адолф Хитлер, войната му в Украйна е „война за унищожение“ (както германският редактор на Frankfurter Allgemeine Zeitung Бертолд Колер релативизира Източната война за унищожение на нацистка Германия, която за по-малко от четири години избива двадесет и седем милиона съветски граждани);че Русия планира да нахлуе в Европа; и че ако Европа не стане „годна за война“ и „подготвена за война с Русия“ до 2029 г., превръщайки се в авторитарна гарнизонна държава, Русия ще завладее Полша и ще тръгне към Бранденбургската врата в Берлин, както прогнозира германският външен министър Аналена Баербок (от „Зелената“ партия).Същите либерали, които твърдят, че Русия, въпреки провалените си военни действия в Украйна, е достатъчно всемогъща, за да нападне НАТО и да завладее ЕС, са и тези, които продължават да твърдят, че Русия всеки момент ще се срине и че победата на Украйна във войната е неизбежна – повярвайте ни, ще е необходим само още един рунд западни доставки на оръжие, масова насилствена мобилизация и икономическо привличане на украинската работническа младеж.
Но нека се върнем към епистемологиите, ключовете към разбирането. Защото някои предлагат „анализи“ на смяната на американската външна политика от Джо Байдън към Доналд Тръмп и на рагръщащия се сблъсък между администрацията на Тръмп и Зеленски от гледна точка на препратки към личната идеология, индивидуалната воля и дори ирационалните личностни черти, характеризиращи се с детинска упоритост, нарцистична суета и егоизъм.
В един от многото примери – Катрин Айгендорф, старши международен кореспондент и военен кореспондент за Източна Европа на германската национална телевизия ZDF, която е следвана от близо 70 000 души в социалните мрежи и която вероятно, както 99 процента от либералния коментариат не е гледала всичките 49 минути от срещата в Белия дом, заяви, че „рядко Тръмп и [Джей Ди] Ванс са показвали толкова ясно кой е техният приятел и кой е техният враг“. Според публикацията на Айгендорф, споделена и харесана хиляди пъти, „президентът на САЩ е човек на Путин, който приема лъжите му“. Подобни прочити са интелектуално безпардонно завръщане към теориите за Великия човек в историята от началото на XIX век.
И така, как да се чувстваме след режисирания сблъсък в Овалния кабинет между Тръмп/Ванс и Зеленски? Там Тръмп обслужваще своята MAGA база и американците като цяло, Зеленски обслужваше своята ултранационалистическа база, която въпреки това може да го убие, и най-вече европейците, като ги подмами да удължат безперспективната прокси война, изискваща насилствена мобилизация на украинската работническа класа и безсмислено избиване както на нея, така и на руската такава.
Но някои отказаха да видят, че Тръмп прави точно това. Най-нелепите либерални коментари с готовност обвиниха за постъпката на американския президент – т.е. за колониалната експлоатация на Украйна в този исторически момент на геополитическо съперничество, формиране на държавност и война – Путин, т.е. лидера на държава с икономика колкото Италия, който „държи Съединените щати в джоба си“. С други думи, от аналитична гледна точка либералите оставят опашката да върти кучето, докато от политическа гледна точка все още лаят по грешното дърво – и то с най-тъпия вид бинарен редукционизъм, който може да си представите.
Без значение колко интелектуално несъстоятелни бяха тези аргументи, те се разпространиха в социалните медии. От Фейсбук на Марк Зукърбърг до Туитър/Х на Елон Мъск, хаштаговете, които бяха в международен тренд, включваха #ТръмпРускиАгент #ТръмпНационаленСрам и #МарионеткиНаПутин – демонстрирайки превъзходството на западните идиоти над руските ботове.
Излишно е да казвам, че либералите (включително онези, които се смятат за леви или дори марксисти) се насочват в тази посока не просто защото публично са обявили интелектуален банкрут. (Което е така – и за което трябва да ги държим отговорни. Защото ако нещо излезе от това ужасяващо кръвопролитие, то трябва да бъде промяна на парадигмата обратно към историческия и материалистическия анализ, за да се предотврати повторението на украинската трагедия като фарс в някоя друга прокси война).
Да, либералите наистина мислят така. Още по-лошото е, че те продължават да го правят и сега, въпреки очевидните доказателства за обратното, защото или са последвали пропагандата на собствените си имперски държави, или са се предали на нейната дисциплинираща сила до степен, в която се опитват да отложат неизбежния момент на истината. Потапянето в света на патологичната заблуда е техният начин да не признаят, че са сгрешили политически и морално, докато все повече животи са били насилствено хвърляни в месомелачката. Този отказ е техният начин да не се сблъскат с необходимостта от цялостно преразглеждане на академичното си образование (което би могло да доведе до епистемология, способна да обясни реалността на войната) и по този начин да преразгледат начина, по който осмислят света.
Вместо това либералните левичари задълбават още повече. Колкото и да насърчават разнообразието и небинарното мислене, най-новата тенденция е нелепа форма на бинарен редукционизъм. Същият вид либерали, които са най-отявлени срещу това Тръмп да демонтира DEI (програмите за многообразие, равнопоставеност и приобщаване), очевидно не могат да живеят без света, разделен на черно и бяло.
Това не е нищо друго освен инфантилизация и деполитизация на политиката, лишена от всякаква основа в обществото. Тя действа по старата логика, че врагът на моя враг е мой приятел:
Ние сме против крайната десница, крайната десница е (или изглежда, че е) против ЕС, така че ние сме за ЕС.
Ние сме срещу крайната десница, крайната десница е срещу Камала Харис, така че ние сме за Камала Харис.
Ние сме против Хамас, а геноцидното правителство на Бенямин Нетаняху е против Хамас, така че ние сме за геноцидното правителство на Нетаняху.
Ние сме против Доналд Тръмп, Тръмп обижда Зеленски, така че ние – #ПодкрепамеУкрайна – сме за Зеленски, дори ако той наислствено мобилизира хората си за една загубена война.
Ние сме против Тръмп, а Тръмп – защото той и Байдън вече са спечелили всичко, което можеше да се спечели без да се стига до Трета световна ядрена война – иска да сложи край на непечелившата война чрез преговори, така че ние сме против преговорите и за продължаване на войната.
А сега ние (същите хора, които пречат на децата ни да играят на каубои и индианци, които ги учат, че мъжествеността е токсична, и които ги учат да изразяват нещата с думи, вместо да се бият помежду си) също така даваме право на ЕС да жертва европейските социални държави и демокрации на олтара на производители на военни продукти като Rheinmetall, Thales, Raytheon, Lockheed Martin и Northrop Grumman. До края на десетилетието този „либерализъм“ ще спомогне за това да ни управляват не само президентът Тръмп и министър-председателят Джорджия Мелони, но и президентът Марин льо Пен, министър-председателят Герт Вилдерс, канцлерът Алис Вайдел и министърът на вътрешните работи Бьорн Хьоке.
*Ингар Солти е старши научен сътрудник по външна политика, мир и сигурност в Института за критичен социален анализ към фондация „Роза Люксембург“ в Берлин.
