На какво ще учи днешните студенти по журналистика съседството с „Врабча“ 23?

Дали ще се множат неми държачи на микрофони, или още има шанс и за журналисти, които не търпят обиди и подигравки към достойнството на професията, демократичното общество и правовата държава?

На 28 октомври т. г. се навършиха 122 години от основаването на вестник „Земеделско знаме“. Той многократно е спирал и тръгвал наново през бурните десетилетия, белязали с възходи и падения, с гонения и борби, с разцепления и трансформации и издавалия го БЗНС. Да напомним, че сред жертвите на жестокия „бял терор“ през 1925-та, редом с Йосиф Хербст и Гео Милев е и поетът и репортер на „Земеделско знаме“ Сергей Румянцев.

Години по-късно възроденият вестник за дълго се превръща в един от водещите всекдневници в нашата страна – в периода до 1989-та, когато БЗНС беше съуправляваща политическа сила заедно с БКП.

С тогавашното „Земеделско знаме“ са свързани професионалните биографии на поколения авторитетни български журналисти. Поради разположението на сградата, в която се намираше редакцията му – досами Факултета по журналистика на Софийския университет – в този вестник са избирали да правят първите си стъпки в професията много студенти, попивали там опит и вдъхновение от ярки имена в гилдията.

Да, за сградата на улица „Врабча“ 23 става дума, която тези дни влезе в новините, защото служебното правителство на премиера Димитър Главчев светкавично реши да я даде за седалище на оглавяваното от Делян Пеевски ДПС „Ново начало“ – веднага, щом то си поиска такова. И поради това оттам спешно са изнесени няколко държавни агенции и служби. Поредна отблъскваща гримаса на завладяната държава.

Известният журналист Любомир Кольовски, работил навремето в „Земеделско знаме“, писа по този повод с болка за същата сграда: „…в която Петър Станчев е учил мен и още десетки студенти как се прави и списва вестник“. И подчерта: „Присъствието на ДПС-НеНе в къщата на „Врабча“ №23 за мен е обида и подигравка с личната ми биография“.

Уви, такива гласове вече са рядкост. И нормалната журналистика явно също.

Интересно, защо журналистите, които мълчаливо държат микрофоните пред Пеевски, докато той сипе нападки срещу други политици и държавния глава, не реагират като на обида и подигравка, когато чуват от него обръщението „колеги“? Наистина ли се чувстват „колеги“ на Пеевски? Или подчинени? Не само обитатели на завладяна държава, но и служители на завладени медии? Затова ли не смеят да го попитат къде са доказателствата за нападките му? Затова ли гледахме напоителни репортажи от митингаджийските закани на Пеевски, че за последен път демонстрира мирно и че скоро може да поведе щурм срещу президентството, без да чуем ни едно журналистическо питане, поне риторично, дали това не е подстрекателство към насилие, достойно за вниманието на прокуратурата? И пак ни една телевизия не пропусна да ни осведоми за съобщението на ДПС „Ново начало“ как Пеевски е получил от посланичката на Украйна медал за заслуги, присъден му от Радата в Киев – подплатено и със снимка.

Е, сградата на ул. „Врабча“ 23 продължава да е досами Факултета по журналистика. Студентите пак имат под носа си образец за практическо обучение. От тях зависи дали ще изберат да се учат за неми държачи на микрофони, или за журналисти, които не търпят обиди и подигравки към достойнството на професията, демократичното общество и правовата държава. Особено отговорен избор във време като днешното, когато нескончаемият ни вътрешен срив има за фон безпрецедентна глобална криза, способна да завлече всички ни в ада.