Нова книга на Иванка Павлова представя избрани приноси от нейното богато поетично творчество

„Колко мисъл, колко емоция в написаното от нея! А тъй като познавам доста добре творчеството на тази голяма наша поетеса, мога да добавя: И колко изповедност!“, споделя личните си впечатления в предговора на новата книга на поетесата Иванка Павлова „Истинският ми живот. Лирика – избрано“ председателката на Съюза на българските творци Ирина Александрова. В тази стихосбирка са събрани 334 стихотворения и две поеми от творчеството на поетесата през последните десетилетия, събрано в общо 12 книги. Иванка Павлова е родена на 1.05.1941 г. в Самоков. Средното си образование завършва в 26-о СУ “Йордан Йовков” – София. Следва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като учителка по български език и литература, като редакторка и като хонорувана преподавателка по унгарско странознание, теория и практика на превода и езикова култура в Катедрата по унгарска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.

Иванка Павлова пише стихове още от  ученическите си години, но издава първата си стихосбирка на 52-годишна възраст. Печатала е във вестници, списания и алманаси. Нейни стихове са преведени на унгарски,  хърватски,  литовски и  украински език. Получавала е различни награди и отличия в България и в чужбина, между които  и Първа награда от Третия конкурс на името на Евтушенко  с надслов „Цветята са по-добри от куршумите“.  На 6 май тази година беше удостоена със  Специална награда от читалище „Братство 1869“ в  Кюстендил за участие в Деветнайсетия национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“. Най-значителната й награда е „Рицарският кръст“ на Унгарския орден за заслуги, гражданска степен, за принос в популяризирането на унгарската култура в България.

По повод новата си книга „Истинският ми живот. Лирика – избрано“ поетесата бе любезна да сподели с читателите на „Земя“ мисли за нея в контекста на цялостното си творчество, както и за актуални теми, свързани със съвременната поезия и култура.

– Г-жо Павлова, новата Ви книга „Истинският ми живот. Лирика – избрано“ отново зарадва читателите на Вашата стойностна поезия, оценявана високо и от литературни експерти, и от любители на поетичното слово. Нека започне нашият разговор с темата за Вашето впечатляващо творческо дълголетие, което със сигурност е свързано с различни  изпитания. Вие пишете стихове още от ученическите си години и продължавате да го правите и сега – седемдесет години след появата  на първите Ви  стихове. Очевидно поезията за Вас е не само голямата Ви любов, а и насъщна потребност.

– Неслучайно озаглавих стихосбирката си с избрани стихотворения „Истинският ми живот“ , а автобиографичната си книга, издадена през 2024 г. – „Словото – любов завинаги“. Оказа се, че за мене поезията е спасителен бряг. Болезнена чувствителност, но и впечатлителност, наблюдателност, но и потребност да споделя бушуващото в душата ми, за да не се взривя. Но това са само част от причините.  И  досега  не мога да живея без тази форма на изповед. С годините се разширяваше кръгът на темите, до които се докосвах. Прозирах в дълбочина връзките между нещата. Изстрадвах непроменимостта на човешката природа, съдбата на отхвърлените, безпомощността си да допринеса за промяна. Оставаше ми само словото.

– Имали ли сте критични моменти в живота, в които да сте били на прага на скъсване  с творчеството, и ако е така, какви са били причините?

– Да, преживявала съм и периоди на хамлетовски терзания. Питах се има ли смисъл писането на поезия. Променя ли тя човешкото мислене и поведение? Не съм ли казала достатъчно? Между първата и втората и между втората и третата ми стихосбирка имаше паузи от по 10 години. В един момент се събудих от мечешкия си сън и през 2016 г. издадох 3 стихосбирки, после – всяка година по 2 или по 1. Продължих да пиша не само защото изпитвах потребност да изповядам емоциите си, но и защото съзнавах, че словото понякога може да формира мислене и поведение. Благодарна съм на поетите, чиито творби са ме обогатили духовно.

– С каква цел и по какъв критерий подбрахте от цялото си значително по обем творчество тези 334 стихотворения и 2 поеми, които включихте в най-новата си книга? Защото може би нямате творби, които да не могат да бъдат наречени „избрани“.

– Опитах се да представя максимално пълно тематичното разнообразие на стиховете си: любовни терзания, философски размисли и обобщения, връщане към корените, България в моя живот, езика на майката природа, трусове в обществото, победи и погроми, сривове и възторзи. Разбира се, художествените достойнства на творбите бяха определящият критерий. Не трябваше да се получи и твърде голям обем. При написани над 1200 стихотворения, публикуваните в „Истинският ми живот“ са предостатъчни.

– Книгите Ви са пълни с красота и мъдрост, с фина емоция и дълбоки рационални прозрения, с докосвания до различни състояния на духа, с изживяване на разочарования и радости от живота, от човешките контакти. Удоволствие за мен и за мнозина е общуването с Вашия поетичен свят! Имате ли предпочитания към някои теми, или цените разнообразието в творческата си нагласа?

– Доста години след появата на първата ми стихосбирка през 1993 г., озаглавена „Градините на сърцето“, осъзнах, че в нея съм се докоснала до дълбоки и сложни проблеми, свързани с човека. А включените творби са написани, когато съм била на възраст между двайсет и трийсет години. Питах се как така без твърде голям житейски опит съм проявила интерес към тях и съм решила да споделя размислите си с бъдещите читатели. Понякога изпитвам мистичното чувство, че всички сме част от висш сценарий. Сякаш ми е възложено да извървя този път. А тематичното разнообразие идваше без моя намеса. Преживяното, премисленото, изстраданото се превръщаше в слово. Обогатяваха се възприятията ми. Разширяваше се кръгът на размислите ми. Ще Ви дам за пример пандемията. Това всеобщо страдания роди цял цикъл стихотворения.

 – Любовта в различните нейни проявления – към дете, към близък човек, заема важно място в нашия живот. Вие също имате такава лирика. Какво смятате за мястото й във Вашето творчество?

– Още в ученическа възраст съм написала доста такива стихотворения. Имам предвид порива на мъжа към жената и на жената към мъжа. С всичките му измерения. Неслучайно имам цяла стихосбирка с любовна лирика, озаглавена „Боса ходя по жарава“. Заглавието сигурно казва достатъчно. Синът ми е един от стълбовете в моя живот. На него съм посветила много поетични творби. Както и на близките си – на родителите си, на бабите и дядовците си, на Радомирския край, откъдето са моите корени, дори на моята прабаба Елена, чието име носи родът на моя баща. Издадох и книга, в която включих спомени на татко, информация за родственици от средата на 18-и век до днес, както и свои стихотворения и поема, тематично свързани с историята на нашия род.

– А какво мислите за ролята на литературата и специално на поезията в нашето съвременно общество, в което интересът към стойностната култура все повече намалява, смачкан от доминацията на субкултурата, компилациите и имитациите на чужди образци?

– Е, това е болната ми тема. Спомням си времето, когато се редяхме на опашка пред книжарниците. Купувахме си куп книги и ги четяхме жадно. Сега сякаш електронните технологии промениха драматично нагласите на хората, особено на младите. Някога беше трудно да се издаде стихосбирка заради бдящите за правилното „мислене“ служби, сега пък няма критерий за качество, не се изгражда литературен вкус, все по-малка е ролята в живота ни на оперативната критика. Всеки може да публикува и това е демократично, но крие заплахата да падне художественото ниво. Аз винаги съм се плашила и съм се пазила от самоцелното новаторство. Да се опиташ да смаеш с неразбираема метафоричност, за да изглеждаш модерен? Често простото е велико, но разбира се, ако е подплатено с дълбочина, истинност и мъдрост. Вярно е, че субкултурата вилнее, а държавата нехае. Нашият народ е изключително талантлив: стойностни поети, музиканти, художници, учени. Културата е нещо, с което можем да се гордеем и да получим признание навсякъде по света. А грижата за създателите на духовен продукт е повече от скромна.

– Българските писатели и поети в миналото много са мислили и писали за нашия език, призовавали са за опазването и обогатяването му. Вие посветихте една от книгите си на словото. Казвате, че с думите можете да изразите и неизразимото. Любовта Ви към родната ни реч е постоянна. Какво мислите за състоянието на съвременния български език? Полагаме ли достатъчно усилия за съхраняването на езиковото богатство, което е част от нашата национална идентичност?

 – Бръкнахте с пръст в раната! Хубавият ни език! Осакатихме то. Ограбихме го. Затлачихме го с чужди думи. Не говоря за заемките, без които не можем, а за онези, които имат български съответствия. За стремежа на някои хора да покажат образованост, като изпъстрят речта си с куп излишни „купешки“ думи. Грешки дори на телевизионния екран. На билбордове, в субтитри и афиши. В книги. А искаме децата и младите хора да са грамотни. Как да стане това чудо? И още нещо – такова поевтиняване на думите! Всички са ненадминати, изключителни, знаменити – и най-често става дума за естрадни изпълнители.

– За Вас може да се каже, че сте широко строена личност. Заслужава сериозно внимание и Вашата активна и продължителна дейност като редакторка, като учителка  по български език и литература и като преподавателка по унгарско странознание, теория и практика на превода и езикова култура. Превеждате  от унгарски и от руски език. Изпитвате ли удовлетворение от тази дейност?

– Първите си опити да превеждам поезия направих още като ученичка. Мои преводи от руски език публикува Григор Ленков в сп. „Родна реч“, а  Николай Христозов излъчи в предаването „Първи творби“ на  Радио София. Като студентка започнах да уча унгарски език. И от двата езика превеждам предимно поезия, а от унгарски – и проза: 4 книги за деца. Освен че публикувах във вестници, списания и алманаси, издадох  и изцяло моя антология на унгарската поезия „Цветни мастила“. Участвах с преводи в големите антологии на класическата  руска поезия „Заветни лири“ (1500 стиха) и „Ята сред безкрая“ (4400 стиха). Превеждах, защото изпитвах творческа радост да пресъздам на родния си език талантливи творби.

– В разностранните си изяви като поетеса, преподавателка и преводачка Вие сте контактували с много видни български и чуждестранни интелектуалци. Какво е отражението на това общуване върху Вашия личен живот и творчество?

– Все по-често осъзнавам, че съм благословена да срещна не само талантливи, но и мъдри и благородни личности. Специална благодарност дължа на Николай Христозов и на Атанас Далчев. Това бяха творци, които оцениха написаното от мене, подкрепиха ме, дадоха ми крила. Още като ученичка общувах с бъдещи поети и писатели – тогава публикувахме първите си поетични опити във в. „Средношколско знаме“ и в сп. „Родна реч“. Такива са Александър Шурбанов, Аглика Маркова, Ваня Петкова, Димитър Ценов, Екатерина Йосифова  и др. По същото време се изявяваше и Юлия Кръстева. По-късно влязоха в живота ми пишещи събратя от  няколкото творчески съюза, в които членувам. В Унгария се запознах също с някои поети и писатели. Такъв беше например Шандор Чори –  45 негови стихотворения в мой превод бяха включени в книгата „Добро утро, свят!“. Ще добавя още нещо – преклонението ми пред мъртви и живи поети ме накара да им  посветя стихотворения на: Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Пеньо Пенев, Атанас Далчев, Иван Николов, Николай Христозов, Шарл Бодлер, Владимир Висоцки. Наградите и отличията, които съм получавала, ми дават известна увереност, че написаното от мене има стойност и усилията ми не са били напразни.