Опорна точка. На пречупване

Опорната точка (на Демократическата партия на САЩ). Изчакайте още две години, издръжте още две години, на междинните избори Доналд Тръмп ще загуби мнозинство в парламента, ще стане куц кон, после няма да го има.
И купонът ще продължи.
Няма да продължи.
Тръмп обаче, както правилно отбелязва социологът Андрей Райчев, не е проблемът. Той се появи, защото има проблем.
Проблемът е в ръста на хегемонията на САЩ. Това е явление известно от историята – колкото повече се разширяваш, толкова повече от теб се изисква да бъдеш силен във всяка една точка и по всяка едно време, във всякакво време. Това е невъзможно, дори за глобална сила като САЩ. Както е било невъзможно и за Рим. Винаги се стигат пределите.
The final frontier.
И не е прищявка на историята, че “последната граница” се пада на просторите на Великата руска равнина. Закономерност е. Поне на нашия континент.
После започва Великото отстъпление, отдръпването към собствените граници. Тръмп и компания имат едно виждане как да го осъществят, индокринираните му опоненти вътре в САЩ имат друго виждане, но и демократите щяха да тръгнат към преговори с Русия. Неизбежно беше.
Тръмп и екипът му се оказаха по-човечни от Блинкън, Нюланд и Съливан (които реално управляваха САЩ, вместо предадения от ума му Джо Байдън) и поискаха да сложат край на безперспективното начинание в Украйна сега, а не след като са им “показали последния украинец”.
Но да не бъдем наивни. Дълбоката причина за началото на преговорите между САЩ и Русия не лежи в състраданието на Белия дом към украинците.
Най-важната причина е, че Русия устоя.
След три години на най-тежките и мащабните икономически санкции налагани на някоя държава след края на Втората световна война, Русия устоя.
Тя устоя срещу коалиция от над 50 държави, включително най-силните в икономическо и военно отношение европейски и американски (САЩ, Канада) страни, похарчили само дотук и само по правителствена линия 267 милиарда евро в подкрепа на Украйна за три години. Вода в пясъка.
Тя устоя срещу собствените си демони и бесове, срещу чуждото презрение.
На Запад не го очакваха, защото повярваха в собствената си пропаганда за тази страна. Но и в Русия се изумиха, защото дълго се вариха в собствения си комплекс за непълноценност.
Геният на Лев Толстой го е написал преди 160 години за битката при Бородино: “Нравствена победа! Тази, която убеждава противника в нравственото превъзходство на врага му и в собственото му безсилие”.
Извън писателския патос. Русия не е спечелила войната, но тя достигна “в целости и сохранности” до точката, в която нейният главен противник осъзна собственото си безсилие. И се пречупи. И предложи мирни преговори. И тя прие.
Сега сме оставени насаме с омразата и козните на прелъстените от Демократическата партия на САЩ и изоставените от Републиканската партия на САЩ европейски елити.
Лишени от субектност, лишени от достойнство, неспособни да защитят децата си, убивани по улиците от мигранти, неспособни дори да посочат мъчителите си, взривили “Северен поток”, оглупели от сервилност (председателят на Европейския съвет Антониу Коща каза в Мюнхен, че Зеленски е по-силен от всякога) лишени от евтини ресурси, в икономически и технологически застой, в декаданс, затънали в дълга война по доверителство, водени от петел, макар и галски.
Не вярвайте на опорната точка за скорошния край на явлението Тръмп, който подобно на грип, може и трябва да бъде прекаран, за да се върне “доброто старо (нео)либерално време”. Той не е вирус, той е само симптом.
Всичко беше счупено преди него. Човекът просто замита останките и иска да си прибере неговото. Тече евакуация на стогодишната американска доминация в Европа.
През 2013 г. писателят от САЩ Бил Брайсън публикува One Summer: Аmerica, 1927, преведена в руското си издание като “Беспокойное лето 1927”.
“Сега е трудно да си го представим, но американците от 20-те години са израснали в свят, в който почти всички сериозни събития са ставали в Европа. И веднъж Америка започва да е лидер почти във всичко – в популярната култура, в икономиката и банковия сектор, във военната мощ, в технологията и изобретенията. Центърът на гравитацията на планетата постепенно се премества в Западното полукълбо и полетът на Чарлз Линдбърг (първото прелитане над Атлантика – б.а.) става кулминацията на това явление.”
Минаха сто години. Почти нито едно сериозно събитие не се случва в Европа. Центърът на гравитацията на планетата се измества на Изток.
Нашата задача е да не позволим да изпаднем в безтегловност. В безмозъчност континентът вече е изпаднал.