Отношенията между България и Китайската народна република през призмата на времето

Продължение от публикация: Отношенията между България и Китайската народна република през призмата на времето

– Като продължение на предишните въпроси, как през следващите десетилетия на българо-китайските отношения върху тях влияе постоянната голяма зависимост на българската политика от сменящите се външни влияния на великите сили върху България и тяхната геополитическа стратегия спрямо Китай?

– Да, геополитическата зависимост на българо-китайските отношения е неизменна и понякога води до драстични промени. Ярък пример за това са личните отношения между Мао Дзедун и Тодор Живков. През втората половина на 50-те години отношенията им са не просто близки, а приятелски. Известна е фразата на Мао, че Тодор Живков би бил подходящ за министър-председател на една бъдеща глобална социалистическа държава. Казва я през 1957 г., но само три години по-късно – през 1960 г., след като Мао Дзедун е влизал в конфликт с новия съветски лидер Хрушчов заради започнатата от него десталинизация, Тодор Живков не се колебае и секунда да се обърне срещу Мао и да го критикува остро. Така Живков демонстрира лоялността си към съветския лидер, в името на която е готов да загърби приятелството. Този пример показва голямата зависимост на България от центъра на Източния блок в Москва.

– Може ли да се определи някаква периодизация в историята на връзките между България и Китай през изтеклите 75 години, да кажем периоди на подем или застой, на затопляне и охлаждане?

– Етапите в българо-китайските отношения са много ясно различими, вероятно защото следват развитието на международните отношения. През първите 12 години (1949 – 1961) отношенията са много близки и бележат развитие във всички сфери, доколкото това е възможно с оглед на далечните разстояния. След скъсването на Китай със Съветския съюз обаче настъпва период на охлаждане, който продължава две десетилетия – до началото на 80-те години. През тези десетилетия дипломатическите отношения са съхранени, но равнището им е понижено до временно изпълняващи в посолствата, посещенията на високо равнище са преустановени, но не и търговските връзки и част от културните.

Голяма промяна настъпва едва след очертаването на общата криза на съветския модел на социализъм в началото на 80-те години, когато започва търсенето на пътища за преодоляване на проблемите. Тогава Тодор Живков отново започва да се оглежда и към Китай, където вече успешно се реформира социалистическата система под ръководството на Дън Сяопин.

Още в началото на 80-те години са възстановени двустранните посещения, оживяват се търговските и икономическите отношения. През 1987 г. са осъществени и посещения на най-високо държавно равнище, а видяното от Тодор Живков в Китай го убеждава, че по-добрият вариант на реформи е китайският и дори неуспешно се опитва да го препоръча на Михаил Горбачов. Но отново по чисто геополитически причини България остава в съветската сфера на влияние, което в края на 80-те години води до крах на държавния социализъм от съветски тип. Свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. отваря пътя на България към западния модел на парламентарна демокрация и пазарна икономика, което отново я отдалечава от Китай. През последвалите 35 години отношенията на България с Китай се развиват в положителна посока, но продължават да са в силна зависимост от отношенията на Китай с Европейския съюз и Съединените щати, които стават новите съюзници на България.

– Какво може да се каже за състоянието на отношенията на България и Китай през годините на прехода от една политическа система към друга, след 10 ноември 1989 г. и до наши дни?

– Докато България осъществява своя преход от държавен социализъм от съветски тип към парламентарна демокрация от западен тип и пазарна икономика, отношенията с Китай минават на заден план. За това съдейства и политическата нестабилност в България, където правителствата често се сменят след обществени протести. Едва в началото на 21-ви в. едновременно със стабилизацията и присъединяването на България към Европейския съюз отношенията с Китай изживяват възход благодарение и на няколкото разменени посещения на високо равнище.

Голяма роля в това отношения играе китайската глобална стратегия за развитие „Един пояс, един път“, в която се включва и България. За съжаление, в първия етап от китайската програма за инфраструктурно развитие на Балканите България остава пасивна и се включва по-активно едва през 2017 г., когато на Шестата среща в Будапеща на инициативата „16+1“ нашата страна приема домакинството на Седмата среща в София през 2018 г.

За развитието на всестранните връзки съдейства и нарастващото културно присъствие на китайски институции в България: Китайският културен център в София, Институтите „Конфуций“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Знаково за двустранните отношения става посещението на президента Румен Радев в Китай (1 до 5 юли 2019 г.),
където той заедно с президента Си Дзинпин подписва „Съвместна декларация между Република България и Китайската народна република за установяване на отношения на стратегическо партньорство“. Идеята за стратегическо партньорство дава възможност за развитие на контактите в бъдеще.

– Използва ли се сега приятелството ни с Китай, което се цени много в Пекин, като възможност за развитие на сътрудничеството ни с голямата азиатска страна? Както показва информацията за връзките на съседните ни балкански страни с Китай, тяхното сътрудничество е много плодотворно и взаимноизгодно. Това се отнася не само за търговията, но и за инвестициите в инфраструктурата на тези страни, за научно-техническото сътрудничество и за връзките в другите области на междудържавните отношения?

– Вярно е, че в годините на прехода България разширява контактите си с Китай. Същевременно се въздържа от по-активно участие в китайските проекти поради голямата си зависимост от западните институции: Европейския съюз, който дълги години след присъединяването на България през 2007 г. продължава да я наблюдава, и Съединените щати, към които се ориентират повечето български правителства.

Това личи особено ясно в сравнение с постигнатото с помощта на китайски инвестиции в сферата на инфраструктурата от другите балкански страни. В този случай българо-китайските отношения отново попадат в сянката на геополитическите промени, довели до обтягане на отношенията между КНР, от една страна, и САЩ и ЕС, от друга, и оформилата се опасност от търговска война помежду им.

– Може ли в заключение да се каже, че независимо от геополитическите промени, които през последните три десетилетия отново поставиха България и Китай в различни международни общности и съюзи, България никога не е отстъпвала от принципа за единен Китай?

– Този кратък преглед на българо-китайските отношения показва тяхната зависимост от по-общите геополитически процеси, най-вече поради зависимостта на България от волята на великите сили, независимо от техния променящ се състав. Едно нещо обаче остава неизменно – българското признаване на принципа за единен Китай. Въпреки всички промени в двустранните отношения, България твърдо подкрепя мястото на Китай като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и правото му над цялата територия на страната.

Тази твърда подкрепа създава благоприятна основа за развитието на двустранните отношения въпреки всички промени в глобалното развитие.

Интервюто взе Любомир Михайлов