Патриарх Даниил: Безродници ли сме, та да преименуваме храма “Св. Александър Невски”?

Интервю на Илия Вълков с патриарх Даниил в предаването ”РадиоТочка” на програма “Хоризонт” по БНР.

– Ваше светейшество, първо искам да Ви благодаря за това, че ще направим този разговор. Вашите послания са много важни в смутното време, в което живеем, и смятам, че ще бъдат морален ориентир за нашите православни слушатели. Вече минаха почти 6 месеца от Вашата интронизация, какво успяхте да промените за това кратко време?

– Църквата като богочовешки организъм съществува 2000 години. Тя има свои вътрешни правила, които с хилядолетия са показали, че дават възможност да се приспособи при всякакви условия, при всякакви политически системи, при различни отношения на управляващите. Важното е това, което с усъвършенстването, личното усъвършенстване на духовенството, да може да стигне до хората. Може би да се създадат възможности за хората, което е необходимо. В момента обществото ни се нуждае от просвета, просвета във вярата. И в това отношение, тук, в столицата, има храмове, в които от години се провеждат такива катехизаторски курсове за възрастни, неделни училища – за децата. Това е необходимо да се насърчи, защото има много голяма нужда. У младите хора има осъзната необходимост да участват в богослужение. Имат желанието да се научат по-пълноценно – не само като присъстват на богослужението, а и като подпомагат вярващите чрез песнопенията, чрез тяхната молитва. Да се подпомага общата църковна молитва, а също така е необходимо да се отговори на днешния човек, обременен с много проблеми – най-вече отчуждеността и срив на доверието между хората, липсата на внимание едни към други. Затова духовенството трябва да се насърчи да познава хората от енорията. Да познава проблемите, нуждите. По този начин да се отговори на тези насъщни потребности. И отговаряйки на тези потребности, малко по малко започва да се осъществява една промяна, започва да се осъществява една връзка между хората и духовника в църквата и Христос, Господ Иисус Христос преобразява живота на човек.

– А как виждате ролята на Църквата в решаването на тези проблеми? Ние живеем в едно много особено общество, в което консуматорството е изведено на преден план. Това много се вижда по време на празници. Имаме различни разбирания за това кое е добро и кое е зло. Как може Църквата да помогне повече, да се отвори повече и да стигне до сърцата и умовете на православните?

– Като последва примера на Господ Иисус Христос, който се изтощи от своето божество, смали се, сниши се, смири се, стана човек. Ние сме длъжни да смиряваме себе си и близостта до хората, това е съществено!

– Вие споменахте различни инициативи, които сте предприели. От години работите за това вероучението да стане задължителен предмет в училище. Докъде стигнаха тези ваши усилия? Търсите ли вече подкрепа от други институции, с което тази Ваша дългогодишна идея да се реализира на практика?

– Светият синод не е преставал през тези трийсет и няколко години на прехода и да настоява, и да взема необходимото участие в съвместни групи, които са за изработване на програми. Слава Богу преди няколко години се стигна до одобрение от Министерството на образованието на програма, по която да се осъществява преподаването по предмета ” Религия и православие” в училищата. В момента е като свободно избираема форма – било занимание по интереси, било по някоя извънкласна форма. От голямо значение е този предмет да присъства в редовната програма, както са всички останали предмети. Защо е важно? Защото вярата дава перспектива да осмислим целия ни живот. Извън Църквата никой не гледате тъй високо, не цени тъй високо човека, както Църквата – Господ е дал живота си, разпнал се е за нас, толкова много ни цени, толко много ни обича. Въпросът е ще спечелят ли децата, или ще загубят, ако гледат човека до себе си, тъй както гледат на себе си. Можем  да мислим това плюс ли ще бъде, или ще бъде минус. И това не са само думи, защото предисторията – след кръщението на нашия народ, ако видим светците на Българската православна църква какъв принос имат за това да сме, да ни има и да сме такива, каквито сме, може да се даде отговор имаме ли нужда от тези хора и днес. Имаме ли нужда от едни подражатели на Свети Иван Рилски – в безкористността, в жертвоготовността, посветил целия си живот в служба на Бога, на човеците. Имаме ли нужда от такива хора днес, или нямаме? И ако имаме нужда, какво правим да ги подготвим, да ги има тези хора? Ние не даваме възможност на децата да се запознаят с примера на Свети Иван Рилски. Това ще им бъде плюс, или ще им бъде във вреда, питам аз! Необходимостта от въвеждане на този предмет е очевидна, за съжаление все още у някои хора, някои сънародници, включително фактори в образованието, съществуват такива предразсъдъци.

– Какви затруднения срещате, за да ги убедите?

– От работата ми като Видински митрополит – среща се едно нежелание у някои директори на училища, защото в момента, както се преподава този предмет, до голяма степен личният фактор на директора, на учителя – дали ще представи този предмет, да го пусне, да запознае родителите в началото на годината, че има такъв предмет, че има такъв учител, че има учебници. Просто да го представи. Някои не желаят с презумпцията, че Църквата и вярата днес нямат място в нашето общество. Имаше такива конкретни случаи при посещение в математическа гимназия и коментари, които са след публикацията, казват така: “Каква вяра и каква Църква? Тук става дума за математическа гимназия, за каква вяра става въпрос”. Ето такива предразсъдъци още битуват у много хора. Резултата го виждаме, защото тази бездуховност, която цари в обществото, е продукт именно на такова мислене. 

– А срещате ли поне подкрепа от страна на родителите?

– Разбира се, има голяма подкрепа. В момента представители на различни институции, представители на различни политически партии, представители на висши учебни заведения – те виждат необходимостта, виждат трагичното състояние, до което материалистичният начин на живот довежда младите хора и каква безперспективна перспектива им дава за бъдещето им. И хората с много адекватна загриженост, с желанието да допринесат да може да се случи това въвеждане на предмета “Религия и православие” в училищата – в редовната програма.

– А имате ли необходимите педагози и духовници, които да работят в тази посока? 

– Да, ние правихме такова проучване. За начало има такива хора. Готовност има и от Педагогическия факултет, и от Богословския факултет – да създадат програми, които за 1-2 години да обучат необходимия брой преподаватели и за няколко години ще се нормализира този процеса, защото в момента има редица, включително преподаватели и такива, които завършват училище, искат да учат – точно да се подготвят както за преподаватели по предмет “Религия и православие”, но когато няма подсигурен работни места, някак си се убива желанието да отиде да учи човек 4 години в Богословски факултет и после отиде да работи като магазинер, барман, защото нямам, държавата не е подсигурила, няма възможност за реализация. Но като се въведе, аз съм сигурен, че и желанието, и откликът ще бъде голям. И нещата ще си дойдат на мястото.

– Ваше Светейшество, какво е отношението на Българската Православна църква към призивите за преименуване на храм-паметника “Свети Александър Невски”? Скоро той отбеляза голяма годишнина, но се чуват непрекъснато призиви, че трябва да се смени името му, както и на площада, където се намира.

– Мисля, че става въпрос за едно голямо неразбиране. Не знаем за какво става въпрос. Хората, които им се въртят такива мисли в главите, не знаят за какво става въпрос. И аз съм убеден, че това идва от нецърковни среди. Хора, които не ходят на богослужение в “Св. Ал. Невски”, но мислят, че знаят  как трябва да се казва храмът и как трябва да се казва площадът. Само няколко факта ще спомена. Решението да се построи такъв храм, който да изрази радостта от Освобождението и да изрази благодарността за хилядите жертви, войници, които дадоха живота си за Освобождението на България, това решението да се построи такъв храм през 1879 година от Учредителното събрание, до освещаването на храма през 1924 година – 45 години, от призива на Александър Батенберг 1881 г. да започнат да се събират средства. В тази кампания са участвали държавни институции, различни министерства, различни комисии. Целокупният народ се е откликнал към това да допринесе, да дари средства за построяването на този храм. Това означава, че от 1881 г. до 1912 г., когато се построява храмът вече, това са 31 години. Минали сме през това време през различни политически трудности, противоборство между русофили и русофоби. Различни настроения и тенденции е минал политическият живот на страната, но хората, които са били натоварени с организирането и построяването на храма, са успели да осъществят това дело, минали през толкова много трудности.

И аз питам днес – ние днес, техните потомци, зачитаме ли волята и усилията на дарителите, които са на този храм. Мислим ли за това? Ние какви сме?  Безродници ли ще се наречем? Утре нашите потомци ще кажат, тези бяха безродници, предците ни даваха мило и драго, направиха един храм, на който всеки българин се радва. В продължение на близо 100 години  няма по-великолепен, красив храм от “Свети Александър Невски” на Балканския полуостров. И ние днес, и то хора, които не познават църковния живот, да им се въртят такива мисли в главата – да променят името на храма. Такова нещо се е случило. От 1916 до към 1920 година името на храма е променено на “Св. Кирил и Методий”, поради такива конюнктурни политически въпроси. Но още от тогава хората са осъзнали грешката си и са върнали името на храма – на светеца, който е заложен основният камък. С това име е осветен храмът, все едно кръщението на човека – става въпрос за тайнство, духовното раждане, в което човек получава име и някой си, който е извън Църквата, да започне да преименува този човек. При освещаването на храма той се миропомазва. Някои от Светите отци казват, че това е едно от тайнствата на Църквата. 

Въобще става въпрос за едно голямо неразбиране, непознаване. Друго нещо, което е може би ще внесе допълнително разделение в обществото, ако не дай си боже тези хора продължат да настояват. И аз се питам – в продължение на тези 100 години от освещаването на храма ние сме имали Втората световна война, ние сме воювали и тогава Русия и България са били на противоположните страни. В “Свети Александър Невски” е опелото на царя. Там след това е възстановяването на Патриаршията – 1953 г. Целокупният народ се е събирал при всякакви поводи в общонационалния живот – било да се помоли в скръб, било да благодари на Бог, да Го прослави. През всичкото това време храмът е служил да събира хората, да подкрепя хората при техните нужди. И питаме на кой му идват сега такива мисли? Какво е пречило името на храма, за да върши той своята функция през всичкото това време?

– Вие казахте, че идва от политически среди тази инициатива. Какво може да я мотивира?

– Най-вероятно, редица университети и театри забраниха руски творци. Църквата за това ли е? Църквата да бъде употребена за това ли, питам аз. Да не бъде такова нещо.

– Какъв е патриарх Даниил, когато е Атанас Трендафилов Николов?

– Той не е Атанас Трендафилов Николов. Името още след пострижението в монашество, когато приснопаметният Неврокопски митрополит Натанаил извърши пострижението в монашество, ми даде това име на Свети Даниил Стълпник. След това заведохме една такава процедура за смяна на името и моят акт за раждане е с името Даниил. Постижението в монашеството всъщност представлява умиране и раждане. Умира старият човек и се ражда този, който се е посветил на Бога. Какъв е? Расото не е слизало от гърба ми и в строго служебния живот и извън този живот не е слизало от гърба ми, така че. Обичам извън задълженията да бъда сред природата.

– А откъде е тази любов към планината?

– Аз съм роден в планината. Смолян е в сърцето на Родопите. Аз съм закърмен. Всяко едно родопско семейство е свързано със земята, щото там хората са предимно от селата. Всеки има на село  баба и дядо, парче земя, което обработва. Моето детство е минало с това. Лятно време сенокос за подготовка за сено за животните за зимата. Моето детство, от как се помня до завършването ми на средното образование, всяка година е минало с това. Много пъти от дома ние сме хора километри, където имахме една малка градинка и така. Имал съм възможност и съм благодарен и слава на Бога, че съм имал възможност за този досег. Да обикна природата, да обикна красотата на Божието творение. Така обичам, извън служебните ми занимания, да бъда сред природата. За съжаление през последните 6 месеца не съм имал много възможност за това. 

– Коя е най-голямата лъжа, която прочетохте за себе си последните 6 месеца? 

– Не помня. Честно казано, старая се да не обръщам внимание на това нещо, което е. Господ е казал “Тежко, ако всички започнат да говорят добри работи за вас”. И нещо такова като се случи, си казвам, че ще си проличи и нещата ще си дойдат на местата. Така че много не са впечатлявам.