Патриарх Даниил отслужи тържествена литургия в чест на Св. Серафим Софийски Чудотворец

На 27 февруари Българският патриарх и Софийски митрополит Даниил взе участие в Божествената литургия в храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ в София. Епископът е бил посрещнат от предстоятеля на Патриаршеското подворие на Руската православна църква (РПЦ) в София протойерей Владимир Тишчук, а събитието бе посветено на деветата годишнина от канонизацията и 75-годишнината от кончината на архиерея на РПЦ Богучанския архиепископ Серафим (Соболев) Богучарски.

На литургията в храма присъстваха десетки енориаши и миряни, които препълниха Руската църквата в столицата, като сред тях бе и руският посланик у нас Н.Пр. Елеонора Митрофанова.

Руската църква едва побра всички желаещи да присъстват на литургията водена от Негово Светейшество Българският патриарх Даниил в памет на изключително почитания у нас Св. Серафим (Богучарски) Чудотворец Софийски.

През декември 2015 г. смесена комисия на Руската и Българската православни църкви на заседание в София препоръча канонизирането на архиепископ Серафим (1881-1950), а Архиерейският събор на Руската православна църква, който се състоя в началото на февруари предходната година, подкрепи това предложение. Така канонизацията на архиепископ Серафим е извършена както от Руската, така и от Българската православна църква. Тържественото прославяне на архиерея в България се състоя на 26 февруари 2016 г.

Кой е Архиепископ Серафим или Св. Серафим (Богучарски), Чудотворец Софийски?

Архиепископ Серафим е роден в Рязан (Русия). През 1904 г., след като завършва Рязанската духовна семинария постъпва в Петербургската духовна академия, а след това през 1912 г. е назначен за ректор на Воронежката духовна семинария. През 1921 г. е назначен за Богучарски епископ, викарий на Воронежката епархия, а скоро след това става ръководител на българския деканат на руските енории и настоятел на църквата в София. Близо 30 години архиепископ Серафим е настоятел на патриаршеското Подворие на Руската православна църква – храма „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ в центъра на София. През 1950 г. Богучарският архиепископ Серафим е погребан в криптата на тази църква, която се превръща в център за поклонение на православните християни.

„Ако получа дръзновение пред Господа, няма да ви оставя сираци”, казва Серафим Соболев приживе.

Той беше канонизиран от Българската православна църква на 26 февруари 2016 г. в катедралата „Св. Александър Невски”.

Архиепископ Серафим (Николай) Соболев („владика Серафим“) е един от видните архиереи и богослови на Православната църква в Русия. Роден на 1 декември 1881 година в Рязан, той е бил десето дете в семейството на чиновника Борис Матвеевич Соболев), бил кръстен на Св. Николай Мирликийски. Неговото раждане, детство и юношество са били съпровождани от знамения, които загатвали духовното направление на неговият жизнен път.

Неговата благочестива и дълбоко вярваща майка, Мария Николаевна, горещо желаела той да стане свещенослужител, което съвпадало и с неговото собствено желание. Той е завършил с отличие Рязанската духовна семинария, а през 1908 година и Санктпетербургската духовна академия с научната степен „кандидат на богословските науки“. Когато бил студент в четвърти курс, на 26.01.1908 година приел монашески постриг с името Серафим, в чест на преподобния Серафим Саровски, прославен през 1903 година. След това бил ръкоположен за свещенодякон, а месец по-късно на 18 март 1908 година и за иеромонах.

През следващите десет години отец Серафим работел като преподавател в Житомирската духовна семинария, помощник възпитател в Калужската духовна семинария, инспектор в Костромската духовна семинария и ректор на Воронежската духовна семинария. В смутното време на обществени вълнения и духовни колебания, младият пастир проявявал необикновена твърдост, мъжество и безкомпромисност по въпросите на вярата. Заедно с това, той се отличавал и с необикновена кротост, смирение, доброта и любов към ближните, с което спечелил заслужен авторитет и уважение сред колегите и възпитаниците си. Бъдещият архипастир се срещал със Св. Иоан Кронщадски, посещавал е знаменитите Оптински старци: схиеромонах Иосиф (Литовкин), схиархимандрит Варсануфий (Плиханов), схиеромонах Анатолий (Потапов) и др. Разкривал пред тях сърцето си, изповядвал се и се ръководел от техния духовен опит.

След Октомврийският преврат на 1917 година, семинарията във Воронеж била закрита. Архимандрит Серафим станал свидетел на гонения и насилие срещу духовенството. Сам слушал стоновете на монасите от Воронежския Митрофанов манастир, които били заровени живи в земята.(!) Майка му го умолявала да бяга, но архимандрит Серафим винаги и във всичко търсел волята Божия и се обърнал към прозорливия старец Аарон, който се подвизавал във Воронежския Задонски манастир. От неговите думи, той разбрал че по промисъл Божий му предстои да попадне в „добра държавичка“ („хорошую сторонушку“). Ден преди навлизането на Червената армия във Воронеж, архимандрит Серафим напуснал града заедно с брат си иеромонах Сергий. На прощаване майка му, която повече той не видял, го благословила с иконата на Пресветата Богородица с думите: „Поверявам те на покрова на Божията Майка“.

През 1919 година архимандрит Серафим поли учил назначението ректор на Екатеринославската духовна семинария, но градът е превзет от отрядите на Махно и той е назначен във все още свободния от червените, град Симферопол в качеството си на ректор на Таврическата духовна семинария. На 1 октомври 1920 година, на празника на Покров Богородичен архимандрит Серафим е ръкоположен в санепископ Лубенски в катедралния събор в Симферопол. В края на октомври, когато болшевиките нахлули в Крим, владиката поискал от Таврическия епископ Димитрий благословение да остане в Русия. Архиепископът се колебаел и за това прибягнал към жребий. След като се помолил пред Курско-Коренната чудотворна икона на Богородица „Знамение“, той изтеглил листче с надпис „да отпътува“. Така на 1 ноември 1920 година владика Серафим заедно със своя брат е отплувал на парахода „Херсонес“ за Константинопол.

След кратък престой в Константинопол, владиката бил назначен от Вселенската патриаршия за преподавател по догматика във Висшата духовна школа на остров Халки, където четял лекции на гръцки език. С ходатайството на енориашите на църквата „Свети Николай“ в София, между които имало много военни емигранти, които познавали владиката от Константинопол, през май 1921 година с решение на Висшето църковно управление зад граница, епископ Серафим бил назначен за настоятел на църквата „Свети Николай“ към руското посолство в София и руския манастир „Св. Благоверен княз Александър Невски“ в Ямбол.

Владика Серафим пристига с брат си в България на 6 май 1921 г. До края на дните му предстои да живее в православна страна, управлявана от Цар Борис III, кръстник на последния руски император, сред добросърдечен народ, запазил признателността си към своите братя освободители и любовта си към руската култура и просвета.

Владиката Серафим почитал много българския светец Св. Иоан Рилски Чудотворец, като го наричал „красота и слава на Българската църква“. Владика Серафим е написал акатист на Св. Иоан Рилски, тъй като дотогава нямало такъв. Така той създал великолепен образец на химнографската литература, който получава широко разпространение сред вярващите и до днес. В днешно време над гроба на владика Серафим в криптата на Руската църква е изобразен Св. Йоан Рилски.

Владика Серафим е учел на смирение, кротост, непрестанно помнене за Бога и искрена любов към ближния.

„Зимата е люта, но раят е сладък – казвал той на униващите – ние сме гости на Земята, прелетни птици“.

„В своя брат ние трябва да виждаме Ангел, на греха му да гледаме като на болест“, често повтарял той.

В най-сложните ситуации той учел да бъдем „незлобливи като гълъби и мъдри като змии“.

Владиката казвал, че не е достатъчно само чистото изповядване на православната вяра, но и да се живее по тази вяра. Самият той бил прекрасен пример за това. Още от млади години той носел подвига на строгото постничество и непрестанната молитва. Владиката спечелил дълбоката любов на своите енориаши със своята вярност на православието, искрено служение на паството, скромност и доброта.

Той се отнасял към хората с неизменна ласка и обичал да повтаря думите на Св. Амвросий Оптински: „От ласки – другие глазки“, наричал своите чеда „моя радост, мое съкровище, мои мили и ненагледни дечица“. Децата особено усещали искрената любов и доброта на сърцето му, непрекъснато ходели вкупом след него, а някои като го гледали, си мечтаели да станат свещеници или монаси. Владика Серафим оставял благодатна следа в душата на всеки, който идвал при него за благословение, съвет или утешение. Той горещо се молел за своите духовни чеда и по неговите молитви благополучно се изцелявали болни, разрешавали се и най-сложните проблеми. Владиката се молел и за своите врагове, покорявайки с любовта си недоброжелателите и гонителите. Той поразявал съвременниците си със своята прозорливост – неговите духовни чеда разказват за чудесни случаи на проявление на този негов благодатен дар, а самият той смирено казвал за себе си: „Не съм прозорлив, стана случайно“. Същевременно не одобрявал нездравите проявления в духовния живот, увлеченията по мистицизма и псевдо духовните преживявания.

Когато служел владика Серафим, богомолците, по думите на негови съвременници, усещали в храма необикновеното присъствие на Божията благодат. Една от неговите духовни дъщери си спомня: „Когато Владиката влизаше в олтара, събираше и възнасяше всички към Бога“. А едно малко момиченце веднъж по време на богослужение възкликнало: „Владико, вие ухаете на рай!“.

Едно от най-важните съчинения на владика Серафим е неговият труд „Новото учение за София, Премъдрост Божия“, публикувано в София през 1935 г., за което Архиерейският Синод на Задграничната църква го удостои с научната степен магистър на богословието. Владика Серафим подробно анализира и опровергава „софиянството“ на протойерей Сергий Булгаков. В теорията на професора на Парижкия богословски институт о. Сергий Булгаков той вижда органическа връзка с гностицизма на ранното християнство, философията на Платон и кабалистичната мистика. След като се запознава с труда на владика Серафим, известният руски професор по богословие Н. Н. Глобуковски казва на своите студенти: „Протойерей Булгаков трябва да изучава поне 20 години Светите Отци, за да има възможност да отговори на архиепископ Серафим“. С. Булгаков обаче опитва да оспори основните положения в труда на владиката. Отговорът на това е новият труд на архиепископ Серафим „Защита на софиянската ерес на протойерей Сергий Булгаков пред Архиерейския Събор на Руската задгранична църква“, написан през 1936 г. В своя труд „Изкривяването на православната истина в руската богословска мисъл“ владика Серафим полемизира с митрополит Антоний (Храповицки) относно проблема върху догмата на изкуплението. Архиепископ Серафим последователно застава против модернизма в православието, католическото и протестантско влияние, разкрива опасността в икуменическото движение.

Като оценява високо епископското служение на владика Серафим, в края на август 1934 г. с решение на Архиерейския Събор на Руската православна задгранична църква, епископ Серафим е възведен в санархиепископ. В своето слово към събралите се, първойерархът на Руската задгранична църква митрополит Антоний казва: „Не бива да сравняваме преосвещения Серафим с другите архиереи. Той се труди повече от всички нас, той е истински православен архиерей, който поставя Свещеното Писание над кариерата си“.

До 1946 архиепископ Серафим е бил клирик на Руската Православна Задгранична Църква и в качеството си на такъв представял руските православни общини в България на Руския Православен Архиерейски Задграничен Събор в Сремски Карловац (Сърбия) през ноември 1921 г. Неговите грижи, обаче, се простирали и върху нашата Българската Православна Църква (БПЦ), която била под наложена схизма от Вселенския Патриарх (от 1872 г.) и оставала в изолация от православния свят. С множеството свои доклади владика Серафим допринесъл за снемането на схизмата през 1945 г. На 16 юни 1945 г. той преминава към Московската Патриаршия, а по-късно получава дори съветско гражданство, с което спасява от репресии паството си.

Паството, което той обгрижвал не било ограничено само в София, но и в провинцията. Живеейки в лишения самият той тайно се грижел за бедните, като до края на живота си обитавал под наем скромна квартира. Грижел се ежедневно и за болния си брат архимандрит Сергий, а по молитвите му се връщали към живот безнадеждно болни хора. Въпреки множеството пречки, клевети и гонения във времената на войнстващия комунистически атеизъм владика Серафим основал манастира „Покров на Пресвета Богородица” в Княжево.

Преди всичко обаче, о. Серафим остава в спомените на съвременниците си (някои от тях са живи и днес!) със своята огромна любов към хората. Наричал своите чеда „моя радост, мое съкровище, мои мили, ненагледни дечица”. Любовта бликала изобилно от него, а хората получавали, както получават и днес, истинска утеха и умиление. Винаги строг към себе си и снизходителен към другите, той казвал:

„В брата си трябва да виждаме ангел, а на греха му да гледаме като на болест”. Обичал да цитира Св. Йоан Касиан като казвал „между безгрешието и светостта има цяла бездна”. Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите „аз не съм прозорлив, това стана случайно”. Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни”, „още четири дни”…

Владика Серафим се представил в Господа на Неделя Православна, на 26 февруари 1950 г. Църквата не могла да побере множеството народ, желаещ да се сбогува с него. Много били плачещите в този ден, въпреки обещанието „ако имам дръзновение пред Господа няма да ви оставя”.

Един монах, който особено много скърбял при неговата смърт, в съновидение видял владиката, който му казал : „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив”.

Преди кончината си, чиято дата знаел, владиката казал за утешение на събралите се при него: „Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя“. Една от неговите ученички със сълзи казала, сега неговите духовни чеда няма да могат както преди да му споделят мъките си. Владиката се усмихнал в отговор: „А вие ми пишете писма“. Тези думи получават широка известност. В неговата гробница, направена по решение на Българския Синод в криптата под олтара на Руската църква, започват да идват хора не само от всички краища на България, но и от чужбина и да носят със себе си бележки – „писма“ с молба за молитва за себе си и своите близки.

На 26 февруари се навършиха 75 години от блажената кончина на светител Серафим Богучарски, Софийски Чудотворец / 1 декември 1881 – 26 февруари 1950 /. От много години вярващите приемат саркофага на Свети Серафим Софийски Чудотворец в Руската църква „Св. Николай Чудотворец“ в София, като олтар на надеждата.

Свети Серафиме, Софийски Чудотворче, моли Бога за нас!

Нека да закриля всички почтени хора и техните близки и да им помага да вървят напред!

Автор: Оля АЛ-АХМЕД, fakti.bg