По повод новата т. нар. Православна църква

В края на миналата година неочаквано за обществеността Висшият касационен съд (ВКС) регистрира като вероизповедание Българска православна старостилна църква. Това се посрещна от обществеността, от Министерския съвет, от Св. синод като опасно явление, което може да наруши единението на традиционната Българска православна църква и да постави началото на нов разкол в нея.

За сведение на читателите малко история за старостилците, така както съм я дал в книгата си „Религиите и сектите в България“, издадена през 2012 г.

След 10 ноември 1989 г. се отделиха от Св. синод на Българската православна църква (БПЦ) няколко групи духовници – старостилци, които обвиняват Църквата, че е отстъпила от вярата и определенията на Вселенските събори с приемането на Григорианския календар. Те са свързани с отделни митрополити на т. нар. Синод на противостоящите в Гърция.

През 1990 г. част от тях се обединяват около „епископ“ Росен Сиромахов – Фотий (ръкополагането е извършено през 1993 г. в Гърция от гръцки духовници). Тази група се опита да се регистрира през февруари 1993 г. в Министерския съвет като ново изповедание под името Българска старостилна православна църква, но молбата е отхвърлена. Тя продължава да подава документи за регистрация, на които дирекция „Вероизповедания“ при Министерския съвет отговаря отрицателно и съдът на две инстанции приема нейното мнение. Тези старостилци обединяват  20 свещеници, които разполагат с 20 храма и 9 – 10 параклиса в София, Благоевград, Стамболийски, Велико Търново, Варна, Бургас, Враца, Плевен, Сливен, Габрово, Дупница, Сандански, Велинград, селата Поликраище, Лешница. Издават списание „Православно слово“, книги, брошури и църковни календарчета. В София разполагат с един новопостроен (катедрален) храм „Успение Богородично“ в квартал „Бъкстон“ и два параклиса в Орландовци и в Симеоново. Към Старостилната църква е и един мъжки манастир – скит в с. Богдан (Карловско), с няколко монаси и девическият манастир в Княжево, Софийско, с 60 – 65 монахини. Поддържат връзки с други старостилни групи в Гърция, Русия, Румъния. Според тях обединяват около 70 000 вярващи старостилци в страната, но числото е очевидно завишено и техният брой е няколко хиляди. На 26 февруари 2002 г. Старостилната църква, оглавявана от Фотий, ръкополага в Бъкстон, САЩ, за светец архиепископ Серафим.

През януари 2008 г. е регистрирана като институция (вероизповедание) „Истинно православна българска църква“, обединяваща група старокалендарци в Пловдив, начело с „митрополит“ Данаил. Тя е била преди това обвързана с разколниците, а самият Данаил е бил член на алтернативния Синод на Инокентий. Смята се за разклонение на една от руските православни църкви. Няма особено влияние.

Друга група, наречена Църква на истинските православни християни в България, е обединена около свещ. Стефан Стефанов в Пловдив и имат свой параклис на ул. „Филип Македонски“ 94. Издават ежегодно църковни календари, книги и брошури. Наричани са „матейци“ на името на гръцкия архиепископ Матей, който оглавява едно от крилата на гръцките старокалендарци.

Малка група, нарекла се Светогорска мисия в България, е свързана с манастира Есфигмено в Света гора, Гърция. Неин ръководител е бившият монах от Чипровския манастир (до 1991 г.) йеромонах Йоан (Василевски). Издават пропагандни материали.

През април 2011 г. група от 15 – 17 монаси – старокалендарци начело с архим. Касиян, които обслужват Жабленския манастир край Земен и построиха и обслужват православния манастир „Благовещение на св. Богородица“ в с. Копиловци, Кюстендилско, се опита да регистрира като вероизповедание „Нова православна църква“ по Закона за вероизповеданията, но ѝ бе отказано, под предлог че има претенциите да е приемник на Българската православна църква.

И ето че сега бе регистрирана като изповедание Българска православна старостилна църква, на която няколко пъти е отказвана регистрация.  Изнесе се в публичното пространство информацията, че ВКС е направил това по повод решение на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ), според което не може държавата да решава богословски по същество спорове и да определя законодателно, в условията на секуларност, коя институция единствена може да „представлява и изразява“ определено вероизповедание. Няма да го тълкувам това мнение на Европейския съд, което било задължително за българските съдилища. Но по тази логика ще трябва да приемем Истанбулската конвенция, да приемем наличието на 60 (или 70 бяха) полове и правото на децата да определят своя пол, да разрешим еднополовите бракове и да се съобразим с какви ли не норми, противоречащи на православната ни същност. Та си мисля дали да не се запише направо в Закона за вероизповеданията, че регистрацията им ще се извършва от Европейския съюз.

Но да се върнем към проблема с решението на ВКС.

Тази регистрация на Българска православна старостилна църква е в противоречие с чл. 13, ал. 3 от Конституцията, в който е записано, че „Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание“, и още повече на чл. 10 от Закона за вероизповеданията, където е конкретизирана тази норма по следния начин: „Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния ѝ живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски“. Тези законови разпоредби са били в основата на мнението на дирекцията „Вероизповедания“, което тя е давала до съда да не се регистрира Българската православна старостилна църква като вероизповедание. Последното отрицателно мнение на Дирекцията е от 12 август 2022 г. Според нея, след като е уреден статутът на традиционното вероизповедание, не следва да се регистрира по съдебен ред религиозна институция, имаща претенцията да представлява православието, тъй като нейният устав и особено чл. 5 и наименованието ѝ са в противоречие на тези разпоредби.

Подкрепям Министерския съвет в лицето на дирекция „Вероизповедание“ за това становище, но това не е достатъчно. Това, което искам да подчертая сега, е, че тази регистрация е резултат на недостатъците на приетия през януари 2003 г. Закон за вероизповеданията и още повече на неизпълнението на неговите разпоредби. За тях писах в споменатата книга от 2012 г., когато много внимателно анализирах какви са резултатите от приемането на Закона за вероизповеданията. От влизането в сила на новия Закон до 30 юни 2011 г. бяха регистрирани 113 религиозни общности и групи като институции, което фактически ги определя и като вероизповедания. От тях eдва 31 вероизповедания имаха тези права до приемането на новия закон, а след неговото приемане са регистрирани още 82 на брой.

Тази либерализация в регистрирането практически на всяка група, която подаде молба в съда, не е признак за демократизиране на нашето общество. Очевидно само който не е подал молба за регистриране, не е получил такава (в интерес на истината има три-четири религиозни групи, на които им бе отказана регистрация). Това се върши в противоречие с духа на определенията, дадени в Конституцията и Закона за вероизповеданията, съгласно който не трябва да се регистрират като вероизповедания религиозни групи, които имат една и съща верска основа (догматически убеждения) и култова практика. Или пък имат очевидно характера на местно поделение, а са регистрирани като централно вероизповедание. Не може да се регистрират също като институции вероизповедания, които имат едно и също седалище или наименование.

Тогава проследих списъка на регистрираните вероизповедания и установих:

* Вече имаше регистрирани над 40 религиозни институции на петдесятна основа, 11 на баптистка основа, четири лютерански, три методистки, две мюсюлмански общности, две будистки групи, три адвентистко-реформаторски групи. И разбира се, групи със смесица от различни, най-вече протестантски идеи и възгледи, които са усмотрение на техния ръководител.

* Няколко местни религиозни групи (от села и малки градове) са регистрирани като отделни вероизповедания, независимо че в същото време са регистрирани централни ръководства на тяхното вероизповедание.

* Най-фрапиращият случай е с регистрираните баптистки църкви. В България още от края на XIX век има баптистка група и до приемането на новият закон тя беше с единно ръководство, обхващаща около 42 местни поделения с около 3500 души последователи. След приемането на новия закон изведнъж са регистрирани нови 11 баптистки църкви. При това осем от тях са основани от чужди граждани, които са посочили един и същ адрес за седалище (София, бул. „Евлоги Георгиев“ № 111, ет. 2, ап. 4). А в чл. 15, ал. 2 на Закона за вероизповеданията изрично се казва, че „недопустимо е да съществува повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище“. 

* Отгоре на това още един чужденец е регистрирал на същия адрес някаква  „Обединена българска християнска църква“.

* Две църкви с почти еднакво наименование – едната е „Християнска църква възкресение Христово“, а другата „Християнска църква възкресение Христово – София“ са регистрирани на един и същ адрес (София, кв. Драгалевци, ул. „Лешникова гора“ № 65).

* Две от лютеранските църкви имат едно и също наименование „Евангелска лютеранска църква в България”. Е, има малка разлика в наименованието – тези в София са написали „лютеранска“, а тези в Шумен „лутеранска“.

* Реално се получава, че към 2011 г. около 30 чужденци стоят начело на български вероизповедания. Шестима от тях са южнокорейци. Да се чуди човек за коя страна става въпрос. При това 12 от тях са посочили ЕГН-та, започващи с 99, а двама от тях имат абсолютно еднакви ЕГН-та (ако това са ЕГН-та).

* Убеден съм, че след внимателен прочит на уставите на част от регистрираните вероизповедания и след запознаване с техните ръководители ще се окаже, че това са прикрития на някои от известните от близкото минало секти.

Всичко това, което ви разказвам и което споделих в книгата си през 2012 г., после разпространявах в интервюта по медиите, в статии, на конференции, та дори и в писма до народни представители с предложение да се прекрати тази порочна практика на регистрация на вероизповеданията.

Не искам да коментирам сегашното положение, когато са регистрирани вече 236 вероизповедания. Да припомним, че на 9 септември 1944 г. в България наред с държавната Православна църква провеждат религиозна дейност още 10 религиозни групи и че на 10 ноември 1989 г. също само 11 религиозни групи в страната са регистрирани и имат право на официална религиозна дейност. А сега към 1 януари 2025 г. са регистрирани 236 вероизповедания, т. е. 21,5 пъти повече религиозни групи – изводите оставям за вас. Умът ми не може да побере, че в малка България така безразборно се регистрира от съда всяка религиозна група, която подава молба. Какво ли ще покаже пък техният анализ сега, който въобще не искам да правя. Но не се учудвайте на това, което става с регистрацията на вероизповеданията – Законът за вероизповеданията доведе до такова печално състояние религиозната обстановка в страната. Предричах го  повече от 20 години, но че ще се стигне чак до такова безобразие и безразличие…

Аз тогава се питах в книгата и сега, след 13 години, отново се питам: Къде е Комисията по проблемите на вероизповеданията към Народното събрание да проконтролира как се изпълнява нейният Закон за вероизповеданията. Къде е Министерският съвет да уведоми съответните инстанции, че така не може да се прилага този закон? Какъв е този съд, който регистрира вероизповедания, както се регистрират частни фирми? Къде се журналистите – „тази будна съвест на обществото“, да бият тревога за фрапиращото проникване на чужди религиозни организации и мисионери в страната и за очевидното нарушаване на един закон. Къде са ръководителите на регистрираните доскоро традиционни вероизповедания, за да протестират против това роене на техни групи като отделни вероизповедания или против настъплението на тези чужди мисионери в страната ни. Къде е Държавната агенция „Национална сигурност“ поне да провери адресите, на които са регистрирани по няколко вероизповедания.

Но да се върнем към православните ни проблеми. Прочетохте по-горе, че през 2008 г. е регистрирана като вероизповедание „Истинно православна българска църква“. Тогава никой не е реагирал, може би защото членовете ѝ са били много малка група. Сега регистрираната нова православна църква е малко по-голяма и това разтревожи обществеността и Св. синод. Уверявам ви, че тези старостилци няма да доведат православната ни църква до разкол. Много са слаби като влияние и много по-силна и единна е сега БПЦ. Дори регистрацията може да има обратен ефект и влиянието на тази група да намалее още повече. Но ми се струва, че това е тревожна реакция на обществеността и ми се ще този случай да е повод да се поправят недъзите на Закона за вероизповеданията. Защото сега логично трябва да последва регистрацията и на другите православни старостилни църкви.

Какво трябва да се направи?

Първо, на основата на действащия Закон за вероизповеданията спокойно може да се отнеме регистрацията на десетки регистрирани сега религиозни институции – било защото имат едни и същи верски убеждения, или защото имат едно и също седалище, или просто представляват местно поделение на някое от вече регистрираните вероизповедания.

Второ. Да се внесат корекции в Закона за вероизповеданията. В това отношение може да се направят поне следните поправки:

1. Изрично да се посочи, че ще се отказва регистрация не само когато дадена религиозна общност иска да бъде регистрирана под наименование или седалище, с които вече е регистрирана друга религиозна общност, но и когато има същата верска основа (доктрина), богослужебна практика и начин на организиране на своята структура като друга регистрирана вече религиозна общност.

2. Да се посочи, че дадена религиозна общност (група) може да се регистрира като вероизповедание само при условие че има определен брой свои членове. Само ще спомена, че в Австрия, за да се регистрира дадено вероизповедание, трябва да има най-малко 2000 членове. А в Чехия трябва да има 10 000 вярващи.

3. Софийският градски съд задължително да изисква експертно заключение от дирекция „Вероизповедания“ при всяка регистрация на религиозна общност. И то от дирекция „Вероизповедания“, направено съвместно с Експертна комисия по проблемите на вероизповеданията, изградена към нея и включваща представители на различни държавни органи и обществени организации. Това вече ще е по-демократично и отговорно. Или най-добре е да се върнем към старата практика – Министерският съвет да регистрира вероизповеданията въз основа на компетентно експертно заключение.

4. Местното поделение да бъде регистрирано в съответната община не само по заявление на централното ръководство. В такъв случай то ще си регистрира стотици местни поделения във всички населени места на страната. Местното поделение е затова местно, защото вярващи от дадено, регистрирано вече вероизповедание, живеещи в определено населено място, изявяват желание да се обединят и извършват съвместно религиозни обреди. Тази своя воля те трябва да я заявят пред кмета, като му покажат и документи от учредителното им събрание. И тук може да се сложи една  ограничителна бройка от примерно 20 – 25 души вярващи. А не както досега 2 – 3-ма души да регистрират не само местно поделение, но дори и централно вероизповедание.

Тези поправки в Закона ще въведат по-добър порядък в регистрирането на религиозните общности в страната и няма да допуснат нахлуването в нашата страна на чужди мисионери и регистрирането на религиозни групи със съмнителна репутация и дейност. И ще спрат процеса на регистриране на нови православни църкви. 

Така че политическите партии и най-вече народните представители трябва да използват прецедента с регистрацията на Българската православна старостилна църква не за да внесат само конкретна поправка в закона, касаещ този случай, а да променят закона така, че да коригират досегашните регистрации, да въведат ред в бъдещите регистрации и да не се допускат подобни прояви и с другите традиционни за България църкви.