Политиката на транснационалните корпорации и водните кризи в Глобалния Юг
Светла Иванова, Българско геополитическо дружество
В ерата на глобализацията скритите водни ресурси се превърнаха в своеобразна неофициална и неотчитана валута на международната търговия. Парадоксът на днешното време е, че страните, изпитващи сериозен недостиг на вода, неволно изнасят и последните си запаси от нея чрез селскостопанската продукция и високотехнологичните стоки, произвеждани на тяхна територия.
Концепцията зат.нар. виртуална вода – т.е. скритите водни обеми, изразходвани за производство на експортни стоки – разкрива тревожна реалност: Глобалният Юг плаща със своите изчезващи реки и езера за мястото си в световната икономика, докато мултинационалните корпорации извличат свръхпечалби от този опасен дисбаланс.
Реки срещу стоки
Тази тенденция е най-очевидна в засушливите райони, където водата буквално се превръща в стока. В чилийския регион Петорка например, отглеждането на авокадо изисква колосалните 389 500 литра вода на всеки тон произведени плодове. Местните плантации, обслужващи водещи европейски вериги като Lidl и Tesco, доведоха до пресъхването на много реки и потоци и изчерпване на запасите от подземни води. Красноречив символ на катастрофата е пресъхналата още през 2004 река Ла Лигуа, в резултат от което зелените долини по течението и се превърнаха в прашна пустош. Жителите на тези райони вече получават вода от цистерни, докато ежедневно от района се изнасят над 50 милиона литра ценна влага.
Не по-малко драматична ситуация се очертава и в Египет, където древният Нил, източникът на живот за най-старата цивилизация на планетата, не може да издържи на натиска на световния пазар. Производството само на един тон памук абсорбира 3500 кубически метра вода – почти 5 пъти повече отколкото отглеждането на пшеница например. В същото време, около 80% от египетския памук се изнася, главно за Индия и Китай. Дори намаляването на дебита на Нил поради изграждането на гигантския язовир „Възраждане“ в Етиопия не накара правителството да ограничи това изключително водоемко производство, тъй като то всяка година носи стотици милиони долари в хазната. Резултатът е бързата деградация на плодородната нилска делта и изчерпването на подземните водоносни хоризонти.
Въпреки че на пръв потлед изглежда, че селскостопанският сектор понася най-големи загуби, нови, много по-малко видими, но не по-малко опасни форми на недостиг на вода се създават от високотехнологичната индустрия. Тайван, остров с обилни мусонни дъждове, се сблъска с безпрецедентна суша през 2021 именно поради изискванията на местната полупроводникова индустрия.
Само един завод на Taiwan Semiconductor Manufacturing Company (TSMC), която е световен лидер в производството на чипове, консумира около 150 000 тона вода на ден, а това се равнява на обема на 60 олимпийски басейна. По време на водната криза преди четири години компанията беше принудена да внася вода с цистерни, но износът на полупроводници, който е жизненоважен за световната икономика, не намаля с нито един процент. Този парадокс – остров с годишни валежи от 2500 мм на квадратен метър, страдащ от липса на вода – ярко илюстрира как концентрацията на ресурси в експортно ориентирани индустрии нарушава естествения природен баланс.
Зад това глобално преразпределение на водните ресурси стоят транснационалните корпорации, създали цяла система, която работи в тяхна полза. Контролирайки веригата за създаване на стойност, гиганти като френските Suez и Veolia – световни лидери в промишленото пречистване на вода – ефективно диктуват приоритетите за използване на водата в страните производителки. В Чили например, основните им клиенти са минните компании и селскостопанските холдинги, което неизбежно изтласква общинските нужди от качествено водоснабдяване на заден план.
Как корпорациите отнемат водата на Глобалния Юг
Този дисбаланс е особено очевиден на бързо развиващия се пазар на бутилирана вода – индустрия с оборот от почти 270 милиарда долара и обем от 350 милиарда литра питейна вода годишно. Парадоксално е, че този продукт се консумира масово както в богатия Глобален Север, където е позициониран като по-здравословна или по-вкусна алтернатива на чешмяната вода, така и в Юга, страдаш от недостиг на питейна вода, където често се превръща в принудителен заместител на ненадеждните водоснабдителни системи. Лъвският дял от пазара (около 60%) е именно в страните от Глобалния Юг, като Азиатско-Тихоокеанският регион генерира половината от световните продажби. САЩ, Китай и Индонезия държат водещата роля, като заедно контролират 50% от пазара, докато Германия, Мексико и Южна Африка доминират в своите региони.
Локалните щети от водовземането за бутилиране могат да бъдат катастрофални, дори ако в световен мащаб подобни обеми изглеждат скромни, в сравнение с водните обеми, потребявани от селското стопанство. Коренът на проблема е в липсата на прозрачност: производителите не са длъжни да разкриват, колко вода черпят или да оценяват екологичното въздействие на своята дейност, възползвайки се от слабостите на съществуващото държавно регулиране.
Междувременно, в една от най-йезуитските форми на присвояване на водните ресурси се превърна скритата приватизация чрез концесиите на земя, при което корпорациите де факто получават изключителни права за ползване на подземните води.
Ярък пример в това отношение е практиката на Nestle в пакистанското село Бхати Дилван, разположено над изчерпващия се водоносен хоризонт на басейна на река Инд (вторият по степен на изчерпаност в света). През 1998 тук започна да се произвежда бутилирана вода с бренда Nestle Pure Life, а правителството предостави на компанията концесия за земя с голям подземен кладенец. Позовавайки се останалото от времето на британския колониализъм законодателство относно сервитутите, Nestle получи правото да сондира и изпомпва вода практически безплатно – само за 0,00021 пакистанска рупия (под една хилядна от стотинката) на литър, като в същото време продава вече бутилиранаа вода поне 200 000 пъти по-скъпо (за 40-90 рупии).
Когато през 2013 гневни местни жители протестираха пред завода заради пропадналия в резултат от това с десетки метри водоносен хоризонт, в отговор компанията се задоволи с инсталирането на филтрационна станция, игнорирайки корена на проблема. Тук е мястото да отбележа, че 80% от населението на Пакистан страда от тежък недостиг на вода и само 36% имат достъп до чиста вода, а наследените от колониалната епоха закони позволяват на транснационалните корпорации (ТНК) да експлоатират безконтролно жизненоважните и ресурси. На свой ред, правителството, което е силно зависимо от чуждестранните инвестиции и валутните постъпления, предпочита да си затваря очите за последствията.
При това, този случай съвсем не е уникален. Подобни истории за корпоративни злоупотреби и експлоатация могат да бъдат открити по целия свят, където ТНК притежават огромна власт и влияние, често за сметка на най-уязвимите групи от местното население.
Геополитиката на последната капка
Технологичният суверенитет при използването на вода вече се превръща във въпрос на национална сигурност. Пресъхването на делтата на Нил и бързият спад на нивото на реките в Чили не са локални бедствия, а симптоми за системен провал на глобалната икономика. Виртуалният износ на вода се е трансформирал в своеобразна форма на неоколониализъм, при който транснационалните корпорации присвояват жизненоважни ресурси, хвърляйки страните производителки в екологичен колапс и социални катаклизми. Изходът от тази ситуация е възможен само чрез фундаментално преразглеждане на съществуващите модели и признаване на водата за трансграничен актив със забрана за спекулативна приватизация.
Истината е, че водата вече се е превърнала в нова геополитическа граница и, както предупреждава Питър Зейхан в книгата си „Краят на света е само началото“, демографията и ресурсите ще преначертаят картата на света по-рано, отколкото очакваме. В тази борба за последните капки, само сътрудничеството, а не конфронтацията, може да предотврати катастрофата, която заплашва самата основа на човешката цивилизация.
