Предизвикателствата на технологичното развитие и нашият православен отговор към тях
Доклад на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил пред Втората международна конференция по случай 100 години на сп. „Теология“, гр. Солун, 29 – 30 септември 2025 г.
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ТЕХНОЛОГИЧНОТО РАЗВИТИЕ И НАШИЯТ ПРАВОСЛАВЕН ОТГОВОР КЪМ ТЯХ
Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства,
Ваше Високоблагоговейнство, почитаеми Декан на Богословския факултет на Солунския Аристотелев университет,
Уважаеми господа Президенти на департаменти на Богословския факултет,
Уважаеми преподаватели и участници в конференцията,
Скъпи студенти,
Обични в Господа братя и сестри,
За мен е изключителна чест и особена радост да участвам в първата сесия на Втората международна конференция, посветена на списание „Теология“ на тема: „Православното богословие и „онтологията“ на технологията: антропологически, политически, икономически, социални и културни последици.“ На първо място бих искал да отбележа, че списание „Теология“ е православното богословско списание с най-дълга непрекъсната история до момента вече повече от сто години (1923-2025). Основано след края на Първата световна война по почин и с благословението на големия визионер – приснопаметния Атински и на цяла Гърция архиепископ Хризостом Пападопулос, професор в Богословския факултет на Атинския университет, то действително се явява като „гълъба от Ковчега на Църквата, който смело се освободил и полетял след потопа“, според думите на редакционната колегия в първия брой на списанието през далечната 1923 г.[1] Действително през всички тези години списание „Теология“ винаги е било гълъб на мира – и настоящата международна конференция с участието на предстоятели и представители на поместните православни църкви е още едно доказателство за това. С радост и признателност искам да изтъкна, че на неговите страници са публикували през годините свои научни студии и статии и немалко богослови, философи, историци и други учени-хуманитаристи от България. Това пък разкрива вселенския, съборен и всеправославен характер на списанието.
Въпросът за модерните и постмодерни технологии, на които е посветена настоящата конференция, е изключително актуален и сложен. Качествената разлика между домодерните времена и модерната епоха е в постепенното превръщане на технологията от обект на човека, едва ли не, в негова субстанция, която присъства във всички аспекти на живота му, прониква във всекидневието му, направлява и изменя начина му на живот, създава нови, непознати до днес потребности у хората и води до залиняването или изчезването на стари потребности. Технологизирането на човешкото битие е довело постепенно до редица улеснения, до съкращаване и намаляване на физическите и интелектуалните усилия, до увеличаване на свободното време и на средствата за постигане на определени цели като е повлияло практически върху всички сфери на живота – трудовия процес, образователната сфера, изкуството, архитектура, медицината и пр., и пр. В резултат от технологията ние се радваме на множество блага. Технологията се е превърнала в толкова широка и всеобхватна категория, че ние вече се затрудняваме да дефинираме какво точно се има предвид под „технология“. В същото време, според големия френски изследовател на феномена „технология“ Жак Елюл, в съвременната следвоенна епоха, в която живеем, можем да поставим всичко под въпрос, започвайки от Бога, но не и самия технологичен прогрес[2]. Той е догма, която никой не поставя под съмнение. Тенденцията към тотализиране на технологията е очевидна – тя буквално завалядява цялото налично видимо пространство, навлиза във всяка сфера на живота и я променя до неузнаваемост. Този тотализиращ ефект на технологиите създават усещането за превръщането на обектите, създадени от човека – в субекти, които излизат от неговия контрол и заживяват свой самостоятелен живот. Технологията сякаш започва да навлиза в самата същност на човека, да придобива своя „онтология“, както е посочено и в темата на настоящата конференция. Развитието на роботиката и роботизацията на живота създава усещането за възникване на един нов свят и на един нов човек – постчовек. В същото направление се намира и изключително бързото развитие на това, което обикновено наричаме „изкуствен интелект“.
Този тотализиращ ефект на всесилните технологии поражда у нас един основен въпрос, на който всички ние като човеци, като част от тези глобални процеси, но преди всичко като православни християни и членове на Христовата Църква – според Господнята повеля „всичко изпитвайте, о доброто се дръжте“ (1 Сол. 5: 21), следва да отговорим: Къде сме ние? Каква е ролята на богословието на Църквата в тази революционна ситуация на технологизация и роботизация на човешкото битие? Какви са границите на технологията и има ли тя предел, отвъд който не може да продължи да съществува човечество? Какви са етическите гаранции и спирачки за нейната употреба и развитие?
Със сигурност технологията има своите граници. Но когато достигне своя предел, ще съществува ли нещо извън нея? Т.е. ще съществува ли тогава природа, човек, свят-отвъд-технологиите? Тъкмо тук възникава фундаменталният въпрос за екзистенциалния риск, за който говорят съвременни мислители, които се занимават с етическите проблеми на т.нар. „изкуствения интелект“.[3] Под „екзистенциален риск“ във футуристичен и дистопичен контекст обикновено се разбира опасността от автономизиране на роботизираните свръхкомпютри и постепенно установяване на контрол върху човешкия вид, подчиняването или дори унищожаване на човечеството от сътворените от него роботи… Под категорията „екзистенциален риск“ попадат идеите на трансхуманизма, пренасянето на човешкото съзнание върху изкуствени физически носители, „компютърното безсмъртие“, проектът за създаване на машина-„бог“, развитието на нанотехнологиите и т.н. Понастоящем тези опасения звучат повече като научна фантастика, но…
Онова обаче, върху което ние като православни християни, като вярващи и богословстващи хора, следва да се замислим е един друг екзистенциален риск, който ми се струва далеч по-актуален и сериозен. Става дума за риска от загуба свещеното като резултат от навлизането на технологиите във всички сфери на живота. Става дума за технологизирането на живота, при което вече няма място и потребност за свещеното, т.е. за Бога и за Неговата благодат. Тенденцията към десекрализация на света (срв. „разомагьосването на света“ у Макс Вебер) не е от вчера, а има вече няколко вековна история. Онова обаче, което наблюдаваме днес в апогея на консумативизма, културата на комфорта и хедонистичната етиката („the Εthics of Τaste“: „етиката на вкуса, на харесването, на „кефа““ – според сполучливия израз на о. Николай Лудовикос[4]), е по-опасно от всякакво „просвещенско“ разомагьосване. Днес свещеното отсъства напълно от всекидневието ни. Ние губим сетива и критерий за свещеното и за святото.Благоговението, с което човечеството е пристъпвало в продължение на хилядолетия към определени лица, места и събития, сякаш изтича в черната дупка на забравата.Забравата на свещеното е нашата трагедия днес. Неслучайно то съвпада с един пик на дементни състояния, на който сме свидетели през последните десетилетия. Усещането, което постмодерните технологии и масмедиите създават за абсолютното отсъствие на Бога, за липсата на потребност от Бога, е нещо по-сериозно от нихилистичната констатация на немския философ Фридрих Ницше от 19 век, според когото: „Бог е мъртъв, Бог все още е мъртъв и ние го убихме.“ Днес не става дума просто за съмнение в съществуването на Бога или за класическо неверие, от типа на „научния атеизъм“ на 19 и 20 век. Става дума за загуба на живата връзка с живия Бог у вярващи хора, християни, които са членове на Църквата…
Постоянната употреба на компютърните технологии и в частност на мобилните телефони, от които днес почти всички вече сме силно повлияни или зависими – без авторът на настощия доклад да изключва самия себе си – накъсват човешкото съзнание, не му позволяват да размишлява съсредоточено, превръщат единния поток на съзнанието в поредица от подкастове, накъсват нишката на човешката мисъл, която работи все по-малко със слова, със Словото, и все повече с образи. Виртуалната реалност се превръща в реална виртуалност (Имануел Уолърстейн). При това умът и сърцето изглеждат напълно разлъчени, безвъзвратно откъснати един от друг. Умът мисли в разнолики и постоянно сменящи се образи, безсловесно, а сърцето се превръща в мрачен килер за депресивни чувства. Резултат, но същевременно и първопричина за това накъсване на съзнанието, за фрагментирането на човешката мисъл е все по-голямата ни неспособност да се молим. А как е възможно реално присъствие на Бога без молитва?! Как е възможно Словото (Логосът-Λόγος) да присъства в нашия живот, ако ние отказваме евхаристийния Диалог (Δια-Λόγος) с Него. ‘Обезсловесяването’ на човешката природа – ако използваме думите на свети Атанасий Велики[5] – и на човешкия живот – ето какво най-вече безпокои християнина при обзора на тенденциите в съвременните научно-технически достижения.
Ние не бива да забравяме никога, че колкото и усъвършенстван да е изкуственият интелект, колкото и ъпдейти да е преминал, той не може никога и по никакъв начин да придобие онова, което свети апостол Павел нарича „ум Христов“ (1 Кор. 2: 16) – умът, който ние придобиваме като благодатен дар в молитвеното, аскетично, евхаристийно, светотайнствено общение с Христа. Преподобни Максим Изповедник[6], изяснявайки израза на апостол Павел „Ние имаме ум Христов“ (1 Кор. 2:16), утвърждава: когато казваме, че сме призвани да имаме ум Христов, тогава трябва във всичко да мислим съгласно Христа. „Да имаме ум Христов – значи да мислим съгласно с Него (κατ’ αὐτόν) и за всичко да мислим чрез Него“, т.е. чрез Христос. Ние трябва да мислим „съгласно Христа“. По-нататък преподобният продължава: трябва „да мислим съгласно с Него и за всичко чрез Него“. „Съгласно с Него“ – според Неговия τρόπος, начин на мислене. Тоест Христос ни помага да разбираме цялата обкръжаваща действителност. И съгласно Него осъзнаваме всичко, което се случва и с нас, и с обкръжаващия свят. Ако ни бъде позволено едно по-смело сравнение: в благодатно общение с Христос, човешкият ум достига до такова съвършенство, до такива „ъпдейти“, които го превръщат в нещо много повече, по-мощно, по-дълбоко, по-умно, по-мъдро и по-всеобхватно от най-мощния и съвършен изкуствен интелект. Преобразената чрез Божията благодат човешка природа и човешки ум придобива способности, които нито един изкуствен интелект никога и при никакви условия не може да постигне. Ние имаме за това нагледни примери в лицето на наши съвременници. Свети Порифий Кавсокаливит, този боговидец на нашето време, който виждал миналото и бъдещето, с помощта на Божията благодат е прозрял, „видял е“, самия миг на сътворението на света – според свидетелството на негови духовни чеда. Преподобният старец Паисий Светогорец говорел на езици, които никога не е учил, превъзхождайки най-съвършените инструменти за електронен превод. Свети Нектарий Егински, Йоан Руски, Лука Лекарят и много други са преодолявали и продължават да преодоляват време-пространството и физическите закони, за да помагат, укрепяват, изцеряват и подкрепят страдащите.
Въпросът, който стои пред нас на дневен ред не е да бягаме от технологиите, да се отделим в наш паралелен свят, нито пък да изпадаме в паника или да бъдем завладявани от различни страхове и фобии – да се боим от бъдещето, да не можем да затворим очи заради новите лични карти или да демонизираме образованието… Важното, според мен, е да разберем, че само когато ние самите се стремим към освещение, когато живеем действително живота на Църквата, участвайки в нейните тайнства, когато създаваме ясна йерархия в нашия живот, при която технологиите са средство, но никога самоцел, ние ще бъдем в състояние да поставим ясни граници пред самите технологии. Никоя технология, колкото и мощна да е тя и под чийто и контрол да се намира тя, не може да устои пред светия живот на светиите, каквито сме призвани да бъдем. В такъв случай нашето освещение ще бъде същевременно освещение на сътворените от нас технологии. Не бива да позволяваме на изкуствения интелект (artificial intelligence) да създаде илюзията, че може да замести или да заличи изкуството (Art) на молитвата и на аскезата, за които говорят големите свети отци на християнската пустиня и чрез които те са достигнали до освещение. „Недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (Рим. 12: 2), по думите на свети апостол Павел.
И накрая, за да изтъкнем все пак още веднъж реалното практическо улеснение и полза от съвременните технологии – отвъд всички евентуални бъдещи рискове и опасности – няма как да пропусна да отбележа, че текстът, който току-що прочетох, беше преведен от български на английски език с помощта на изкуствен интелект…
Благодаря за Вашето внимание!
[1] Ἡ Διεύθυνσις, «Θεολογία»,Θεολογία 1 (1923), 5.
[2] Jacques Ellul, The Technological Society, Toronto 1964.
[3]N. Bostrom, “Existential Risks: Analyzing Human Extinction Scenarios and Related Hazards”, Journal of Evolution and Technology 9 (1), 2002. Понятието „изкуствен интелект“ е технически термин, който е твърде условен. Както посочват големи съвременни изследователи на тази проблематика като италианския учен Fabio Scardigli „Сред всички физични теории и физични явления, изглежда, има само две неща, които в същността си са неалгоритмични и неизчислими: процесът на измерване на квантовата механика (колапсът на вълновата функция) и феноменът на „разбирането“ или „осъзнаването“, с което се отличава човешкото съзнание“ (Roger Penrose , Emanuele Severino , Fabio Scardigli , Ines Testoni , Giuseppe Vitiello, Giacomo Mauro D’Ariano , Federico Faggin, Artificial Intelligence Versus Natural Intelligence, Milano 2022.). Американският математик Roger Penrose смята, че днес не съществува изкуствен интелект, тъй като компютрите нямат свободно съзнание и нямат спосбността да целеполагат, да поставят свободно цели, които не са предзададени от даден алгоритъм, колкото сложен и да е той. Следователно употребата на думата „интелект“ за сложни компютърни машини е неточна и подвеждаща.
[4] Π. Νικολάου Λουδοβίκου, Ὁ τεχνοπίθηκος καὶ ἡ Ἀλήθεια. Ἑρμηνευτικὴ τῆς θρησκείας στὸν καιρὸ τῆς τεχνιτῆς νοημοσύνης, Ἀθήνα 2024, σ. 217-236. Срв. сб. Църквата и идеологиите. Трансхуманизмът, София, 2024.
[5] St Athanasius, On the Incarnation of the Word, 13.
[6] Вж. подробно: Мефодий (Зинковский), иером., „Православное богословие личности и проблематика искусственного интеллекта“, Христианское чтение, 2020, № 6, с. 1-15.
