Проф. Искра Баева: Няма как отричане на антифашизма в демократична България да бъде оправдано

–Професор Баева, преди дни бе отбелязан 1 февруари като ден за почит на жертвите на комунизма, обявени като „политическия елит“ на България. Като историк вие реагирахте остро в социалните мрежи за селективната ни памет относно загиналите в различни войни и в различни контексти. Нека започнем с въпроса, по своя воля или под натиск правителството на Богдан Филов се включи във Втората световна война на страната на нацизма?

-Не зная какво точно означава „по своя воля“, тъй като този израз може да има различни трактовки. Ако имаме предвид хода на военните действия, достигнали до Балканския полуостров с нападението на Италия срещу Гърция и неуспехите на италианските войски, които принуждават Третия райх да помогне на своя съюзник, вероятно трябва да се каже, че българската територия е станала толкова необходима за Вермахта, че е било неизбежно България да заеме позиция. Добре знаем каква е тази позиция – присъединяване към Тристранния пакт, за да не бъде страната окупирана от Германия. От такава гледна точка решението е взето под натиск – натиск на обстоятелствата (почти същото е и през есента на 1944 г.). Но ако имаме предвид свободната воля на министър-председателя Богдан Филов, виждаме друга картина, защото той е искрен идеен привърженик на Третия райх както споделя в дневника си. Филов е напълно убеден в необходимостта България да се присъедини към Оста и го прави не само доброволно, но и с голяма радост. Точно затова той подписва Тристранния пакт на 1 март 1941 г. в двореца Белведере във Виена, а не както е било редно да го направи външният министър Иван Попов (да не забравяме, че Третият райх е представен там от външния си министър Йоахим фон Рибентроп).

Така че Вашият въпрос има различни отговори: в България има среди, които искрено искат България да се присъедини към „победоносния“ Трети райх (така изглежда в началото на 1941 г.), други, които са предпазливи и не бързат, и трети, които са против. В правителството има много от първите. Предполагам знаете, че ратификацията на присъединяването ни към Тристранния пакт е посрещната с ръкопляскания и одобрителни възгласи, а на несъгласните въобще не им дават думата. Това парламентарно заседание показва нагласите на мнозинството депутати – те не се чувстват принудени, а са радостни, че България е станала част от велик съюз.

Ще видим подобна картина и при обявяването на война на САЩ и Великобритания в края на същата година – в дневника си Богдан Филов изразява възмущението си, че има политици, които не са ентусиазирани от това предложение, което разбира се идва от Германия. Обявяването на война на двете големи демокрация също е приветствано и гласувано с огромно мнозинство в Народното събрание. Така че едва ли може да се обяви като принудително. Е, вярно, тогава депутатите са си мислели, че войната ще бъде символична, но дали с тези излъгани надежди могат да се оправдаят многобройните жертви на англо-американските бомбардировки две години по-късно?

– Известно е, че Народният съд е одобрен с Решение на Министерския съвет 1944 г.., с което му се поставят и главните задачи. В Правителството на Кимон Георгиев влизат както лявата БКП, така и земеделците на Никола Петков, социалдемократите, интелектуалци. Безспорно ли е основанието да бъдат съдени големи политически имена в царското правителство заради въвличането на страната ни в „национална катастрофа“? Защо са тези сурови и огромни на брой присъди, често предварително определени?

– Да, обстоятелствата около приемането на Наредбата-закон за „за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“ са добре известни. Наредбата-закон е приета на 30 септември 1944 г., сиреч преди подписването на Споразумението на примирие на 28 октомври с.г. в Москва. Но тъй като трудните преговори по това споразумение вече се водят, то и правителството на Кимон Георгиев се опитва не само да защити българските интереси в присъединените територии (неуспешно), но и да подсили позицията си с доказателства за „антифашисткия“ характер на новата власт. И Наредбака-закон е именно такова доказателство, както и започналото участие ва българската армия във войната срещу Третия райх преди това да ни бъде поискано. Става дума за предварителни действия с цел по-добри условия не само за примирие, а и за бъдещия мирен договор. И до голяма степен това последното е постигнато – България е единствената страна съюзник на Третия райх, чиято територия не само не е орязана, а и успява да запази присъединената на 7 септември 1940 г. (сиреч в хода на войната) Южна Добруджа. Всички останали, както и някои от страните от Антихитлеристката коалиция като Полша и Чехословакия, губят територии, а ние излизаме с разширена територия.

Така че да, обосновано е изправянето на съд на онези политици, които са присъединили България към Тристранния пакт, тъй като правителството на Кимон Георгиев е трябвало да доказва, че се разграничава от тази политика и е готово да я осъди, включително и със съдебен процес. Но не мисля, че е оправдан размерът на присъдите – не мисля, че са заслужавали смъртни присъди политиците за своите политически решения, дори и грешни. Същевременно „народният съд“ издава и много смъртни присъди срещу истински жестоки убийци. Те са напълно оправдани, колкото и непопулярно днес да звучи това. Има достатъчно свидетелства за такива зверства в новоприсъединените територии и в българските земи, от които на човек му се изправят косите. Не искам да оправдавам смъртните присъди на политиците, но тежестта им може да се обясни с различни фактори, някои от които споменах по-горе.

Сред другите могат да се посочи например това: ожесточението от последните месеци преди 9 септември, когато жандармерията и армията извършват много акции срещу партизаните: тогава им е поставена задачата да унищожат съпровитата с всякакви средства, избити са цели семейства, деца, изгорени са много къщи. В заповедта от 10 май 1944 г. на началника на ІІІ армейска област във Варна ген. Христов между другото пише: „4. Борбата да се води настойчиво, решително и безпощадно – до край, с единствената цел: пълното унищожаване на врага. За това най-строго да се прилагат следните мерки: а. да се действа с оръжие и да се застрелват…“ Не можем да изключим и личния момент, желанието за възмездие за всички кривдини, които българите са си нанесли едни на други от началото на 20-те години на ХХ в. Има я и политическата сметка, както и политическата намеса.

–Имало ли е в България прецеденти на такъв съд в годините до войната?

-Да, имало е. След Втората национална катастрофа (Ньойския договор), резултат от включването ни във войната на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Османската империя), има широки обществени нагласи за наказване на виновниците. И правителството на Стамболийски го прави, макар и след референдум през ноември 1922 г., а в началото на 1923 г. започва Третият държавен съд, който на 31 март излиза с осъдителни присъди: шест на доживотен затвор, останалите на 10-15 години за различни министри. Но осъдените не лежат дълго в затвора, защото след преврата от 9 юни 1923 г. са освободени.

–Каква е практиката за съдене на виновните за национални катастрофи по света?

-Понятието „национална катастрофа“ е българско и означава загуба на територии. Но без то да бъде използвано, както всъщност го няма и в българската Наредба-закон за „народния съд“, в много държави виновниците за големи поражения са съдени. Най-известни, като изключим Международния наказателен съд в Хага,  който съди политици, но не е национален, а международен, са наказателните процеси срещу военнопрестъпници или политици, следващи линията на Третия райх по време на Втората световна война – може би най-яркият пример е процесът срещу норвежкия лидер Видкун Квислинг, който завършва със смъртна присъда. На смърт е осъден през август 1945 г. и френският военен герой от Първата световна война маршал Петен заради действията му след 1940 г. Само че поради напредналата си възраст – 89 години, присъдата му е заменена с доживотен затвор. На смърт е осъден и военновременният президент на Словакия Йозеф Тисо – екзекутиран е на 18 април 1947 г.

Всъщност в повечето европейски страни, сблъскали се с фашизма и националсоциализма и като окупирани, и като сателити на Третия райх, има подобни наказателни съдилища, създадени след войната. И в тези случаи по-тежки са присъдите, вкл. и смъртните, когато ожесточението от годините на войната е по-голямо.

По-близо до нас са процесите срещу политици след свалянето на арабските режими. Такъв беше процесът срещу Саддам Хюсеин, завършил на 5 ноември 2006 г. с присъда за смърт чрез обесване. В много случаи се действа и по-радикално, както беше убит либийският лидер Муамар Кадафи на 20 октомври 2011 г. Примерите за съдебни или извънсъдебни убийства на политици са много и за съжаление съвсем не приключват с Втората световна война, а в нашето турбулентно настояще едва ли практиката на процеси срещу политици и политически убийства ще бъде преустановена.

– Основният въпрос към Вас е за избитите антифашисти и сравнително слабото почитане на тяхната жертва в съпротивата срещу Третия Райх на Хитлер. Кога българите, които са част от Европейската антинацистка и антифашистка съпротива, ще заслужат почит и уважение. Само с времето на комунизма когато темата бе свръхупотребявана ли си обяснявате това подценяване?

– Всъщност в съвременна България антифашистите, които са станали жертва на репресии по време на Третото българско царство, не са почитани просто слабо, а съвсем никак. Не говоря за обществени и партийни инициативи, изразяващи се в речи, поставяне на венци и цветя, а за официално честване. Така както с участието на държавата се отбелязва 1 февруари – Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Няма да забравя как в Народното събрание на 28 юли 2011 г. с минута мълчание беше отбелязана смъртта на Дими Паница, а предложението да се почете паметта и на Никола Вапцаров беше отхвърлено от председателката тогава на парламента Цецка Цачева. За това става дума – за масово тиражираната пропаганда, че борилите се срещу нацизма и българските му привърженици са били терористи, че незаконно са се борили срещу официалната държавната власт тогава – ако приложим същия критерий за социалистическа България, трябва да отхвърлим и хората, които са ѝ се противопоставяли. А за терористи би трябвало да бъдат обявени и всички антифашисти в Европа.

Българските антифашисти продължават да се обругават и подиграват, независимо че загиналите в съпротивата няма как да бъдат обвинени за станалото по-късно. Да не говорим за убитите деца, които са поне няколко десетки – вече години наред Софийските общински власти отказват да разрешат да се постави паметник за тези невръстни жертви, независимо че става дума за такова място, което трудно ще бъде забелязано от антикомунистите: на гърба на Братската могила.

Няма как отричане на антифашизма в демократична България да бъде оправдано дори и международна гледна точка, защото то днес означава, че съвременна България се идентифицира с онази България, която е била съюзничка на Третия райх. И как тогава да оспорваме обвиненията на някои наши съседи, че сме били „фашисти“, когато осъждаме антифашистите и реабилитираме съюзниците на Третия райх? Затова днес виждаме, че в Европа има държави, готови да се вслушат в подобни обвинения срещу нас, а ние продължаваме да им предоставяме доводи.

Накрая искам да припомня за един стар свой призив: за помирение. Но под помирение не разбирам леви и десни да плеснем с ръце и се прегърнем, а всяка страна да признае правото на другата да почита своите герои и мъченици. Нека не продължаваме практиката всеки да мисли, че е носител на единствената истина и никоя друга няма право на съществуване!