Проф. Васил Проданов: Демагогията като същностна характеристика на прехода към кризисен неолиберален капитализъм

 Публикуваме статията на чл. кор. проф. д-р Васил Проданов  „Демагогията като същностна характеристика на прехода към  кризисен неолиберален капитализъм“ от сборника „Политическата демагогия в прехода“, във връзка с дискусията на тема „Нужна ли ни е днес програмна дискусия?“, която ще се проведе на 21 май 2025 г. в  Дискусионния форум на Фондация „Солидарно общество“ и Платформата за леви идеи и политики „НовиВремена“.

1. Що е демагогия?

Дефинирането на понятието „демагогия” е трудна работа, тъй като то има история от повече от две хилядолетия. Освен това преминава различни етапи с извеждане на преден план на различни значения. Употребява се в определени периоди и с конкретни значения позитивно, в други периоди изцяло негативно и е част от стигматизиращите дискурси. То носи със себе си множество значения в различни контексти и употреби, които са вътрешно противоречиви, както са и различни, а и противоречиви значенията, носени от всеки политически дискурс. То може да се интерпретира различно от леви и десни, от консерватори, либерали и социалисти в зависимост от това коя е в момента доминиращата идеология и по каква линия тя е атакувана. Платон, който е класически консерватор, се отнася много негативно към реториката на така нар. „народни лидери”, която води до тирания, и смята, че това е едно от закономерните силно негативни следствия от демокрацията. Либерали и социалисти днес, обаче, биха могли да дават други интерпретации. Освен това сред различните значения, които влизат в демагогията, една част са елементи на съдържанието на такива понятия, които не са демагогия. Такива случаи, например, са тези с харизмата, с различните техники за привличане на вниманието на масите, с различните реторични обрати и прийоми, със способите на таргетиране на аудиторията и пр.
Самото понятие за демагогия възниква в античния свят като обяснение на поведението на политиците в условия на криза на пряката демокрация. Колкото по-голяма и по-тежка е кризата, в която са изпаднали голямо количество хора, толкова по-успешна е демагогията. Кризисният човек в кризисна ситуация е податлив на манипулиране и емоции, които са необходим елемент, за да има демагогия. Самата дума „демагогия” е съчетание на две гръцки думи – dema, означаваща „народ” и gogue, означаваща „водач”. Терминът „демагогия” възниква в условията на криза на античната пряка демокрация, когато се появяват хора, които казват „дайте ми властта и аз ще оправя нещата”, което по думите на Платон неминуемо води до тирания, а след това пък и до олигархия. Той възниква първоначално като термин, който е свързан с политическата реторика, обърната към емоциите и предразсъдъците, неказваща истината, прикриваща реалните намерения и действия на този, който я използва, а пък и разделяща света на черно и бяло, на приятели и врагове, и освен това и даваща лесни обяснения на сложни проблеми. Още Платон в „Държавата” описва хаоса, до който води тя и как се появяват демагози, които много пламенно успяват да убедят тълпата да им даде власт, за да оправят нещата, и така се появява тиранията.
Този термин изчезва с края на пряката демокрация и се появява отново в преходен период, какъвто са буржоазните революции, когато започват да рухват абсолютните монархии и се появяват водачи на масите под лозунги, обещаващи едно, но в резултат се получава нещо съвсем различно. Обещават равенство, но на мястото на феодалното неравенство се появява нарастващо капиталистическо неравенство. Обещават братство, а патриархалното братство от добуржоазната епоха изчезва за сметка на капиталистическата печалба. Обещават свобода, но това се оказва свобода на експлоатацията и при социално-икономическото неравенство означава свобода на имащите собственост, но не и на тези, които нямат нищо. Употребата на понятието и термина „демагогия” ще нарасне с развитието на представителната многопартийна либерална демокрация през ХIХ и ХХ век, особено в преходни периоди на нейната криза, каквито се наблюдават циклично. Така вече демагогията се оказва феномен, който е особено типичен за времето на либералната демокрация, но и който рязко увеличава своята роля в преходни периоди на разпад или на преход от една към друга социално-политическа и икономическа система.
Нека да направим съпоставки с някои сходни понятия, за да видим сложността и много трудната отличимост на демагогията от много други неща.

Първо. Каква е връзката между демагогията и истината?
В огромната част от значенията, които носи със себе си дискурса за демагогия, той предполага известна неистина или полуистина, някакво лицемерие, говорене на това, което ще се хареса на хората, а не откровено показване на нещата, такива каквито реално те са. Самото понятие за истина, обаче, има в епистемологията поне три измерения – кореспондентно, семантично и прагматично. Но внимателният прочит може ясно да покаже, че по същество при всички тези измерения имаме разминавания в онова, което чуваме от политиците.
(а) От гледна точка на кореспондентната теория за истината, демагогията е разминаване между казаното и реалността. Проблемът обаче е, че социалната реалност е винаги интерпретирана, а привържениците на противоположни интерпретации воюват помежду си и наричат различни неща истина и демаготия. Кой е демагог – който казва, че е имало османско присъствие по нашите земи, или този, който говори за османско робство? Ще открием, че различните автори си служат с противоположни аргументи. Когато например Петър Младенов на пленума през есента на 1989 г., за да обоснове атаките, а след това и арестуването на Тодор Живков, говори, че България е доведена до икономическа катастрофа, а няколко месеца преди това на 10 ноември 1989 г. е благодарил на същия този Живков за стореното от него, кога е казвал истината и кога не? Не е ли демагот във всеки един от двата случая, каквито обикновено са твърде характерни именно за преходни периоди? Има ли изобщо готова, неинтерпретирана социална реалност, при което либерали, консерватори, социалисти и прочие може да я виждат по коренно различен начин, а пък и всеки да обвинява другите, че именно те са демагози, т.е. че говорят неистината?
(б) От гледна точка на семантичната теория истината е свързана с последователност и логичност на умозаключенията, при което от определени изходни предпоставки с необходимост следват определени изводи. Да, но в политиката много често се сблъскваме и с непрекъснато разминаване между това, което казва един политик в дадена ситуация, и онова, което изрича след това. Бойко Борисов е ярък пример на човек, който непрекъснато прави това, а и който стана пословичен с това, че казваното от него в момента може да бъде съвсем различно от казаното по същия въпрос няколко часа по-късно. Но това не е характерно само за него. Ако при управлението на БСП Живков е арестуван без да има събрани доказателства за виновност, след това е приета Декларация за отговорността и вината и го изключват от партията, а след няколко години го канят да се върне в нея, и след смъртта му нейните ръководители ходят да слагат цветя на паметника му, кое е вярното от гледна точка на истината, разбрана като последователност в поведението? Но същото правят и много обикновени хора във времето, когато се срива една историческа и социална реалност и се появява нова – през септември 1989 г., например, са говорили едно, през януари 1990 г. – второ, през 1995 г. – трето, а пък днес, в 2017 г. – вече и четвърто.
(в) От гледна точка на прагматичната теория за истината също срещаме немалко затруднения при коректното дефиниране на феномена демагогия.
От една страна, популярна концепция в политиката, особено в така нар. „реал политика”, е, че целта оправдава средствата, т.е. ако една лъжа дава възможност да се постигнат определени цели, тя обикновено лесно става и истина.
От друга страна, възможно е политиците наистина, но и твърде искрено да преследват определени цели, обаче да става обратното, т.е. да няма съвпадение между обещания и резултати. При политиците у нас през последните години реалността се движи в посока противоположна на обещанията на всички тях. Не се ли получава, обаче, така, че това преломно, „преходно време” всъщност се оказва и най-демагогският период в нашата история?!.
От трета страна, в определени ситуации на тежка криза е възможен е и феноменът рефлексивност, при което демагогията работи успешно, т.е. този, който обикновено се държи демагогски, може реално да се окаже и печелившият политик и така непрекъснато става в ситуациите на достатъчно тежки кризи. Тоест, да говориш неистини и да в момента да спечелиш. Като например Хитлер, обвиняващ евреите за кризата в Германия, но така получава и властта.

Второ. Каква е връзката между демагогията и популизма?
Смята се, че популизмът е тясно свързан с демагогията, защото означава да говориш това, което хората биха искали да чуят, или което ще им се хареса, а не да казваш истината. Но при това положение всеки маркетинг, брандинг, реклама изглеждат популизъм, особено днес, когато основните партии са се отказали от идеята да бъдат представители на специфична социално-икономическа група. Ако погледнем България, ще видим, че основните партии от ляво и дясно шумно обявяват, че са „народни”, т.е. служат на целия народ, предполагайки че няма антагонистични интереси на различни социални групи и можеш да служиш на народа изобщо. В този смисъл обаче, популизмът се оказва не само неотделим от демаготията, но и едното, а и другото характеризират не само антисистемните, но и системните партии в условията на неолиберален капитализъм.
В същото време терминът „популизъм” се използва за такова широко разнообразие от политически феномени, че губи съдържанието си. За популизъм са обвинявани и лидерите на Подемос и Сириза, и Герт Вилдел, Ярослав Качински, Ево Моралез, Хуго Чавес, Джеръми Корбин и Марин Льо Пен, независимо, че са в много отношения те са политически антагонисти. Същественото за всички тях обаче е, че изобщо не приемат неолибералните идеологеми, които днес обикновено са представяни или натрапвани като универсални истини.

Трето. Каква е връзката между демагогията и идеологията?
Известна е марксистката концепция за идеологията, според която тя е представяне на интересите на господстващата социална класа като интереси на цялото общество. Идеологията функционира, независимо от това дали идеолозите съзнават или не осъзнават това. В повечето случаи те може да са жертва на превърнатите форми, които обаче възприемат като истинни. Адам Смит или Дейвид Рикардо искрено може и да смятат, че тяхната политикономия предлага икономическа политика, която помага на хората да постигнат някакво общо благо, но която реално, фактически служи преди всичко на определена социална група. Тоест, която субективно може да не е демагогия, но обективно е такава.
(а) На практика обаче това, което наблюдаваме днес е, че представителите на хегемонната идеология обвиняват останалите в демагогия. Всъщност причината за това е ситуацията на криза на хегемонната глобалистка неолиберална идеология. Масите губят доверие към нея, поради което нейните представители създават истерията, че някой създава фалшиви новини, говори пост-истини и че Русия, например, се намесва във вътрешните работи на други страни или пречи да се види истината, т.е. да проработи „демокрацията”. При това в различни периоди на преден план като хегемонни сили може да излязат либерали, консерватори, социалисти, а останалите да ги обвиняват в демагогия, както и обратното, те да бъдат обвинявани в такава. Сега в нарастваща степен в глобален план се появява тенденция на възход на консервативните сили и партии, които либерали или неолиберали отчаяно обвиняват в демагогия и популизъм, а успехът им обясняват с хибридна, информационна, кибервойна на В. Путин.
(б) Доминиращата капиталистическа идеология започва да изглежда разминаваща се с реалностите в условията на сериозна и дълготрайна криза и делегитимация на съществуващата система. В такива случаи нейното спасение може да стане и чрез на обяснение за нереализацията на обещанията чрез враг. Това наблюдаваме и у нас през последните 28 години, когато провалът на обещанията на така нар. „демократи” за светлото бъдеще на либералната демокрация води до истеричен антикомунизъм, при което основното обяснение винаги се оказват вините, греховете и престъпленията на „комунистите“ и „ченгетата“, а през последните години – „Путин” и „Русия”. В страни като нашата този тип идеологическа демагогия може доста активно да се финансира и чрез съответни НПО-та, които са добре платени от външни сили на глобалния капитализъм и неговите основни представители в капиталистическия център, силно заинтересовани от поддържането на (съответстващата на техните интереси) хегемонна неолиберална идеологическа мъгла.
Демагозите винаги претендират, че говорят с езика на обективността, не на идеологията, и обещават дискурсно едни неща, а водят към нещо друго и това може да бъде просто лъжа, но може да бъде и ирония на историята. Във всеки случай демагогът в подобни случаи винаги ще намира виновния за нереализираните обещания. В този смисъл демагогията е неотделима от стигматизиращия дискурс, от умението да изграждаш образ на врага, който трябва да се приема от масите, от публиката като виновен за нереализираните обещания. Това великолепно се вижда и в поведението на днешната българска антикомунистическа десница, пееща екзалтирано някога „времето е наше” и истерично обвиняваща днес „комунистите”, „сгрешения чип на българина”, „наследството от комунизма”, „Путин”, „нереформираната съдебна система” и какво ли още не за това, че се е получило точно обратното на всичко онова, което е обещавала.
По принцип демагозите са и добри оратори, а често и харизматични лидери, което им дава възможности да въздействат върху хората. Те могат да ползват, а и използват екипи от политически маркетолози. Говорят за „преход” изобщо или за „преход към демокрация”, който ще направи всички нас по демократичному равни и свободни. Всъщност, тази идеологическа формула е лъжовна демагогия, която трябва да прикрие, защото става дума за преход към неолиберален глобализиран капитализъм, в който ставаме небивало в българската история неравни, робски подчинени на гигантската мощ на глобализирания и олигархизиран пазар, на структурите, които той създава, поддържа и фаворизира. Така вече вкарват хората или дори човечеството в система, в която осем души в света днес могат и реално имат толкова богатство, колкото половината човечество, и демагогски наричат това „демокрация”, т.е. управление на всички нас.
В този смисъл демагогията в политиката неизбежно има идеологически характер. Тя предлага дискурс, който се представя за обслужващ всички, но реално е в интерес на определена група или на съответния политик. Доминиращата идеологически демагогия в България през последните 28 години е на системните партии, налагащи език, дискурс и обещания, свързани с неолибералния капитализъм. Вместо за класи, експлоатация и капитализъм, те говорят за права на човека и бедност, която щели да премахнат когато им се даде власт. Вместо за национални интереси – за евроатлантически и европейски ценности. Такива политически особи или партийни котерии обещават на гражданството и светло евроатлантическо бъдеще, „демокрация”, „нормална държава“, а реално те обслужват глобалната олигархия, в чиято геополитическа орбита влязохме.

Четвърто. Каква е връзката между демагогията и реториката?
Демагогията се опира много активно на такъв инструмент като реториката. От античността насам тя включва различни реторични техники. Характерно за нея е персонализираното и насочено към емоции, ирационални страхове и инстинкти обръщение. Демагогът казва „вие сте прости и аз прост”, представя се като „своя човек”, „нашия човек”; всеки може да се усети част от него, но в същото време той е повече от всеки нас, затова може да разреши проблемите ни. Той свръхопростява сложните процеси, а и предлага прости решения на сложни проблеми, използва емоционални и образни обръщения. Той реторично върши атаки аd hominem и предлага аргументи аd hominem, при което се игнорират аргументите на противника и той се атакува личностно. За него е характерен и антиинтелектуализмът, използването на техники на въздействие върху масовата психика на тълпата, елементи на шоу в поведението (както при Хитлер), директно участие и в шоу продукции, както е при немалко съвременни политици.

2. Видове демаготия

Какви видове демагогия можем да разграничим?
Първо. Субективна инструментална демагогия, проявяваща се в разминаване между думи, обeщания, програми и реални действия, които са правени съзнателно от съответни хора и политически сили. Тя е говорене на това, което може да се хареса на повече хора и да постигнат определени резултати, независимо дали го смятат за истинно или не. Съвременният политически маркетинг и реклама са насочени именно към това – как и какво да кажеш, за да можеш да привлечеш вниманието и поддръжници. СДС обещаваше съвсем безочливо и нагло, например през 1990 г., при изборите за Велико народно събрание, как като вземел властта щял да дава такива високи заплати на мъжете, че жените нямало нужда да работят, а да си стоят в къщи и да гледат децата.
Същото това нещо можем да го открием при масовата смяна на политически и идеологически идентичности по време на реставрацията на капитализма, извършена както на колективно ниво от партии, приемащи нови програми и действия, така и на индивидуално ниво от страна на отделни хора. Най-бързо и най-често това правят предходните нагаждачи и подмазвачи, често пъти добрали се именно така до много високи постове, но след това (в новата ситуация) и рязко сменящи ориентацията си, партията или позицията си. Така в различни периоди в Народното събрание след 1989 г. се оказва, че има стотици хора, които са преминали инструментално през няколко партии, а и говорейки различни неща според ситуацията, за да могат и да останат колкото може по-задълго в политиката. И в момента в Народното събрание също най-пещерните антикомунисти са били в други партии преди това или дори са заклеймявали прекалено яростно тъкмо политическата сила, към която, обаче, те принадлежат днес.
Второ. Субективна психоаналитично прикриваща демагогия на човека, който иска сам да забрави или да се забрави определено минало, възприемано от него и себеподобните му като срамно, което той сега прикрива с реторика, чрез която обвинява другите за това, което някога е правил самия той. По този начин се извършва добре познатият в психоанализата процес на проекцията, при който човек се опитва да скрие нещо, изглеждащо срамно днес и за самия него от миналото, проецирайки го обаче (при това и доста агресивно) у някой друг. Завършил е например в СССР и преподавал научен комунизъм във ВУЗ, но сега вече прикрива това днес с демонстрации на краен антикомунизъм. Бил е комсомолски секретар на гимназията, в която и ти си учил, а става президент и разказва как бил „репресиран от комунистите”. Работил е преди 1989 г. в ЦК на ДКМС, а сега обаче се изявява като пещерен антикомунист по телевизиите.
Трето. Обективна демагогия, свързана с разминавания между намерения и резултати, характерна за Хегеловата ирония на историята, и това че реализацията на едни или други идеи зависи от обстоятелствата, а не просто от намеренията на индивидите и групите. Тъй като обществото в условия на криза става силно неравновесна система, зависеща от малки и често случайни фактори, от така нар. „черни лебеди”, то и особено в началните периоди на разпадни процеси на тази система се появяват голямо количество такива демагози, опитващи се да спечелят много от очакваната промяна. От тази гледна точка, най-големият демагог на ХХ век е Михаил Горбачов, който обещаваше „повече демокрация, повече социализъм”, а резултатът бе олигархичен и бандитски капитализъм. Обещаваше „свят без войни и насилие”, а се получи свят с войни и ескалиращо насилие. Обещаваше „отказ от образа на врага”, а влязохме в свят, в който „образът на врага” е основен инструмент в битката за власт, независимо дали става дума за ислямски джихадисти или за пещерния комунизъм на представителите на така нар. „демократични сили”. Обещаваше „отказ от класови в полза на общочовешки ценности”, а така нар. „общочовешки ценности”, обявени от един български „демократичен президент” за „нов цивилизационен избор”, се оказаха идеологията на Вашингтонския консенсус, скрита зад фрази като „европейски ценности”, „евроатлантически ценности”, „нормална държава”.
Четвърто. Виктимизираща и стигматизираща демагогия, търсеща жертви и врагове, чрез които да обясни защо обещаваното от политиците не се реализира. Такава е и тенденцията, която се налага от днешното хегемонно неолиберално идеологическо съзнание. За неговите представители всеки, който говори неща, несъответстващи на неолибералните му идеологически догми, е популист, бълващ неистини, фалшиви новини, участник е в информационна и хибридна война, оръдие е и на Путин, а и прави „антидемократична пропаганда”. Така пропагандно-идеологически „еничари”, вземащи стотици хиляди левове от чужди фондации, финансиращи структури, които можем да наречем с обобщеното наименование „Неолиберална пропаганда и агитация”, правят маккартистки стигматизиращи списъци на медии и хора, които говорят неща, разминаващи се с ортодоксията и догмите на хегемонното неолиберално идеологическо съзнание. Щом човек иска да излезе от системата, независимо как го прави, отивайки надясно или наляво, той бива наречен „популист”, „антидемократ”, „комунист”. В неолибералните глави на политиците и идеолозите – „експерти на прехода” има само една неолиберална истина, една посока на светлото неолиберално капиталистическо бъдеще, всички останали възможности са заклеймени.
В същото време в глобален план кризата на неолибералния капитализъм води до това, че неолибералните „истини” и техните политически и пропагандни глашатаи се ползват с все по-малко доверие. Очевидно и неизбежно нарастват и конфликтите от всякакъв род, а в политиката релефно се засилва поляризацията на отношенията между политическите сили, а пък и взаимните обвинения в лъжи, демагогия, корупция, заговори на всякакви вътрешни и външни врагове. Това ясно се вижда от политическите противопоставяния на най-различни места или политически фигури – между Доналд Тръмп и Хилъри Клинтън, между Еманюел Макрон и Марин Льо Пен, между Бойко Борисов и Корнелия Нинова, и пр.

3. Неолибералният капитализъм и нарастващата демагогия в резултат на това, че политиците все по-малко могат да реализират програмите и обещанията си

Стагфлацията през 70-те години на ХХ век в държавите от капиталистическия център бе индикатор за загуба на възможностите за решаване на проблемите в тях с предходните политики на кейнсианско стимулиране на икономиката. Затова и леви партии, които управляват по онова време, каквато е Лейбъристката, начело с Джеймс Калахан, във Великобритания, се сблъскват с масови стачки на работниците срещу управлението им и независимо, че наричат себе си „работническа”, техните избиратели започват да гласуват за Маргарет Тачър през 1979 г.. Същото става и в САЩ, където Линдън Джонсън обещава „Велико общество”, а Ричард Никсън е готов да въведе дори безусловен базов доход, но икономиката затъва в тежка рецесия. Това прави възможни от 1981 г. Роналд Рейгън и неолибералните политики, а и води до глобализация на капитала, намаляване на данъчното облагане и излизане на нарастваща част от капитала от контрола на държавата по посока на глобални производствени вериги, дестинации с по-ниска цена на работната сила и офшорки. Във Франция на власт идва коалиция на Социалистическата и Комунистическа партия начело с Франсоа Митеран, който предизборно обещава допълнителни социални политики, но обстоятелствата го карат да прави точно обратното. Така в условията на кризата тогава системните политици обещават едни или други неща, но намаляващите им възможности да влияят върху икономическите процеси правят обещанията практически неизпълними и това сериозно или напълно срива доверието към тях, а пък и намалява твърде осезаемо броя на членуващите в техните партии. Така, на преден план излизат неолиберални глобализатори от десните партии, но след това се неолиберализират и системните леви партии.
Важна особеност на съществуващата реалност става и ускоряването на всички процеси и засилващата се неравновесност на обществените или политическите системи, при които дори съвсем малки въздействия може да предизвикат големи последствия. Неслучайно още в началото на 70-те години се говори за „шок от бъдещето”. Този процес придобива експоненциални измерения и в нарастваща степен води и до разминаване между намерения, обещания и резултати, реализирайки Хегеловата ирония на историята. Там, където се правят бързи и радикални промени, тези, които ги извършват, са безпомощни жертви на ситуацията и по принцип едно обещават, а се случва нещо съвсем друго.
В резултат на всичко това, глобалният капитализъм (по своята същност) направи политиката много по-лицемерна и демагогска. Това доведе до нарастващо разминаване между обещания, намерения и резултати, твърде много обезсили държавата и политиката, за сметка на капиталистите и пазара, а пък и олигархизира обществата. То доведе до ситуация, при която дори Франсис Фукуяма, обещаващ достигане на светлото бъдеще на либералната демокрация като „край на историята” и когато това не стана, да започне да говори, че в САЩ Републиканската партия служила на олигархията, а Обама на 1 % най-богати.
За да компенсира срива на доверие към политиците, неолибералният капитализъм превърна политиката в шоу и маркетинг. Печели този, който прави по-голямо шоу и по-добър маркетинг, който въздейства ефективно и атрактивно върху емоциите и страстите на повече хора. Политическият маркетинг, правенето на позитивен имидж, опитите да се харесаш на колкото се може повече хора и демагогията стават все повече ключове за успехите в политиката. Политикът вече говори така, че да привлече повече и разнородни избиратели при наличието на „кетч ол партии”, които и от ляво, но и от дясно вече са се отказали от представителството на конкретни социални групи, както е било някога. Той непрекъснато прави имидж, както например Бойко Борисов у нас, със смяната на съвършено противоположни изказвания, целейки се обаче в напълно противоположни групи избиратели, и правейки всичко съвсем инструментално.
Свръхмощните идеологически апарати създадоха гигантски илюзии, които се споделяха и разпространяват от доста световно известни фигури през 90-те години на ХХ век, но след като кризата през 2008 релефно показа, че те съвсем не се реализират, те дадоха заден ход, а и започнаха да говорят съвсем други неща – типичен пример в това отношение са фигурите на Франсис Фукуяма, Пол Кругман, Джозеф Стиглиц, Робърт Райх, а и промените в техните позиции.
Проблемът пред политиците днес е, че все по-трудно става да се направи позитивен имидж в условията на прекалено атомизирано, силно разпаднало се общество, при явна делегитимация на съществуващата система. Точно това става и през последните години. Затова почти всички партии изграждат все по-умело образите на врагове, от които можеш да спасиш стресираните и уплашени хора. Това навсякъде води до политическа поляризация и станалото в страни като САЩ на последните президентски избори е типично в това отношение.
Възходът на неолибералния капитализъм и неговите противоречия увеличават обективните предпоставки за демагогия на политиците, тъй като държавите имат все по-малко суверенитет, а и политиците все по-малко и по-рядко реализират обещанията си. Типичен пример са Ципрас и Сириза в Гърция – една периферна страна, смачкана от логиката на глобализирания капитализъм. Но това се оказва проблем дори и за политиците, които може да имат искрени намерения в най-развитите и мощните страни от капиталистическия център. Типичен пример е Франсоа Оланд. Същото наблюдаваме и при Тръмп след като влезе в структурите на властта в САЩ. Кризата на неолибералния капитализъм води и до нарастващо недоверие в думите на политиците – навсякъде социологическите проучвания показват срив на доверие към парламенти, държавни институции, медии. Политиците са онази социална група, към която има най-голямо недоверие навсякъде по света, където доминира неолибералният капитализъм, съчетан с либерална демокрация. Нарастващото недоверие към тях е един от индикаторите за кризисност на либералната демокрация при този неолиберален капитализъм. Затова към тях, т.е към политиците, мнозинството хора гледат като на изпечени демагози, неудържими лъжци, неотвратими инструменти на лобистки или лични интереси, които и не заслужават никакво доверие.
Демагогията се увеличава и в контекста на взаимни обвинения на различните типове партии в популизъм, т.е. постоянно се стига до обещаване на неизпълними неща, като по принцип неизпълнимото винаги се свързва с различните антисистемни версии на партии, политици и политики, които все се обвиняват в разминаване с реалността, в съзнателна заблуда, в неистинност, в нещо, което не може да се реализира и служи само за властови цели. Но в момента подобни взаимни обвинения си отправят и системни партии, което виждаме в отношенията между републиканци и демократи в САЩ или ГЕРБ и БСП в България.
Обвиненията в демагогия, популизъм, комунизъм и фашизъм стават стигматизиращи дискурси, елемент от инструментариума на пропагандните битки. В условията на криза на капитализма обаче, те вече се оказват обвинения не просто на системни срещу несистемни политически сили или партии, а стават характерни и за всички, защото системните партии вече също не могат да изпълнят обещанията, а това е и в условия, при които капиталът и глобализираните корпорации са излезли изпод контрола на държавите. При това положение възниква неминуемо и въпросът дали обвиняваните в популизъм несистемни партии са по-големи демагози от системните неолиберални леви и десни партии. Дали Марин Льо Пен е по-голям демагог от Франсоа Оланд, който се оказа най-непопулярният президент в историята на Франция, ползващ се през ноември 2016 г. с нищожните 4 % одобрение от страна на френските граждани, а е и запомнен с неизпълнените си обещания? По същия начин можем да се запитаме дясна партия ли е френският Национален фронт, така както ни го описват медиите и системните политици, след като неговата социална програма е доста по-малко либерална от онази, която реализираше ФСП, докато беше на власт.

4. Социални структури на неолибералния капитализъм и проблемната ситуация с обективната демагогия и „хитростта на разума”, пред която са изправени социалдемократическите партии от 70-те години на ХХ век насам

Много по-силни, обаче, са препятствията, създадени от прехвърлянето на преразпределителни функции от държавата към пазара и от възхода на глобализирания неолиберален капитализъм, за социалдемократическите, отколкото за десните партии. Социалдемократите и социалистите, опиращи се на етическият социализъм, който поставя в центъра на политиката си ценности от рода на свобода, справедливост, солидарност, се изправиха пред нарастващи ограничения за реализацията на тези ценности. Ценностният им подход се сблъска хс глобализирания капитал и пазара на неолибералния капитализъм, които отслабваха възможностите за лява социална политика чрез преразпределение на доходите в рамките на държавата. Основна закономерност на този капитализъм от 70-те години на ХХ век става, както и при марксовия капитализъм през ХIХ век, нарастващата експлоатация, намираща израз в това, че все по-голяма част от новосъздаденият БВП отива у собствениците на капитала, а делът на труда намалява и неравенството нараства. В развитите капиталистически страни започва деиндустриализация, а и се променя социалната структура на обществото, намалява традиционната работническа класа, поради което социалдемократическите и социалистически партии се отказват от традиционната си социална база, която е свързана с индустриалния пролетариат. Глобализираният капитал започна рязко да сваля цената на труда чрез отварянето на границите за емигрантските потоци от работна сила или чрез износ на производството в страни с по-ниска цена на труда. Това реално ускори възхода и на нова социлна група, станала известна като прекариат – нарастваща маса от хора с ниски доходи, временна заетост, несигурно работно място. Една немалка част от предходната средна класа започна осезаемо, а и скоростно да губи позиции.
Всичко това породи ред кризисни процеси в лявото политическо пространство
Най-напред кризата засегна комунистическите партии на Запад, които и без това претърпяха през 1956 г. тежък удар и бяха напуснати от стотици хиляди свои членове, както поради обругаването на предходния период на съветския социализъм и антисталинисткия доклад на Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС, така и под въздействието на събитията в Унгария по онова време. След това обаче тази криза се засили ще повече, заради ставащото през 1968 г. в Чехословакия, през 80-те години в Полша, също както и от противопоставянето между СССР и Китай. Членската маса на тези (преди това много мощни) партии започна да намалява ускорено, а те и да се маргинализират. Това неизбежно доведе и до разграничаването на основните западни комунистически партии от източноевропейските си събратя през 80-те години, особено и с появата на еврокомунизма. Той, обаче, се оказа крайно неуспешен опит за тяхното спасение.
Същият процес обаче засегна и системните социалдемократически и социалистически партии с кризата на социалната държава през 70-те години и възходът на тачъристката от 1979 г. и рейгънистката от 1981 г. версия на неолиберален капитализъм. Част от предходните леви избиратели, силно разочаровани от своите партии, тогава подкрепиха новия неолиберален курс. Това се видя особено добре във Великобритания, където Маргарет Тачър получи силна подкрепа от традиционните „сини якички”, разочаровани от лейбъристите.
Разпадът на източноевропейския социализъм, довел до изтичане на огромен човешки и финансов капитал от Източна към Западна Европа и САЩ, както и до включването в глобалния капиталистически пазар на една гигантска територия от Берлин до Владивосток, обаче бързо създаде и илюзии за перспективи на ново ляво, опиращо се на глобализирания неолиберален пазар. Това ляво се отказа от следвоенните си програми на силната преразпределителна държава и подкрепата за държавната собственост. То стана известно с термини като „Трети път” между предходната социалдемокрация и тачъризма във Великобритания, както и като „Новия център” в Германия. А началото му беше поставено с програмата на Бил Клинтън през 90-те години, по-късно то беше и развито чрез „Третия път” на Тони Блеър, който се отказва от национализацията в лейбъристката партийна програма. Първото десетилетие на ХХI век това, приело неолибералната глобализация и свободния пазар, ляво достигна и до България чрез „Новия център” на Герхард Шрьодер. На определен етап, благодарение на огромните ресурси, изтекли и разграбени от капиталистическия център, това неолиберализирало се ляво имаше успех за около едно десетилетие и след това, особено с началото на кризата през 2007-2008 г., също се провали.
Проблемът е, че и тези, които искаха да бъдат по-радикални, като се отделиха от неолиберализиращите се социалдемократическите партии, също се сблъскваха със системни ограничения и се провалиха. Типичен пример са партиите от типа на германската Лява партия и особено Сириза в Гърция, която от радикално лява се превърна в системна, като и двете се оказаха, в крайна сметка, зависими и силно подчинени на системата, която искаха да променят. В България и тогава, и досега наляво от БСП се създадоха и продължават да се появяват множество БКП-та или други радикални, а и уж нови леви партии, които обаче системата своевремено маргинализира. Във Франция Френската социалистическа партия отказа да приеме „Третия път” на Блеър и „Новия център“ на Шрьодер. Тогава нейният лидер Лионел Жоспен публично и гръмогласно обяви „Да, на пазарната икономика и не, на пазарното общество”. Тази партия спечели изборите под ръководството на Франсоа Оланд с големи обещания за мащабни социални промени, но като дойде на власт не реализира почти нито едно от тях. Като неизбежно следствие от това се получи разгромът на президентските и парламентарните избори във Франция през 2017 г., което реално маргинализира изцяло традиционната френска левица. Така обективната реалност на глобализирания капитализъм, излязъл изпод контрола на националните държави, доведе и до това, че демагогията на опитващите се да бъдат антисистемни леви партии след 70-те години на ХХ век се оказва като че ли доста по-голяма от онази на десните, защото системата нагледно и болезнено прави нереализуеми техните обещания дори и когато дойдат на власт. Това ясно се вижда от зрелищния провал на Френската социалистическа партия и на Сириза.
Системните ограничения на неолибералния капитализъм правят левите системни партии, които влизат в управлението, прекалено неспособни да задоволят потребностите на губещите от свободния пазар социални групи, поради което те са обвинявани във все по-нарастваща степен, че не са „автентични леви”, нито „истински леви“, че прикриват зад леви думи своята дясна същност.

5. Насилственият характер на българския преход и необходимостта от демагогия, за да се скрие геополитическото и структурно насилие, чрез което той беше реализиран.

Каква е адекватната теоретически концептуална позиция, от която можем да си обясним демагогията на прехода към неолиберален капитализъм в България? За да заема тази позиция, ще предложа едно нелиберално и несистемно разбиране за демагогията, различаващо се от хегемонните идеологеми в това отношение, наблюдавани у нас, в Европа и САЩ. Тази нелиберална позиция противопоставя на неолибералните идеологеми за свобода, солидарност, справедливост, „европейски ценности”, „евроатлантически ценности”, които станаха хегемонни и за десните, и за левите системни партии в България, тезата за невиждано структурно насилие, което се прикрива от тях. Структурното насилие се реализира чрез механизмите не директно на държавата, а на глобализираните икономически отношения и пазарната логика на функциониране на капитализма, която става доминираща в процеса на глобализация. Това налага съответното поведение на милиарди хора, включително и на политически сили или държавни институции, следствията от които може да бъдат по-голяма, а и помащабна несвобода и насилие, отколкото са несвободата и насилието при хитлеровия нацизъм. Ако обективната логика на този капитализъм води до разпад на социални системи, до разрушаване на българското здравеопазване, до стрес, безработица, самоубийства, увеличаване на болестите и пр., в резултат на което с приватизацията и социалните промени в Източна Европа са умрели преждевременно повече хора отколкото по времето на сталиновия „голодомор“, дали това е „преход към демокрация”, както ни обясняват и от ляво, и от дясно? Не се ли оказва, че идеологемите на партиите за „демокрация” прикриват така ужасяващо и антидемократично насилие, реализирано, обаче, чрез логиката на функционирането на създадения от тях капитализъм? Филип Димитров в България може да не е убил лично нито един човек, дори и партията му като е управлявала да не е направила това, но с ликвидацията на селското стопанство и с милионите изхвърлени на улицата, загубили статус, материално осигуряване, работа и в крайна сметка разболели се, скъсили своя живот, умрели от стрес, болести, престъпност, безработица, отчаяние и дрога, не се ли оказва един от големите убийци в българската история, маскиран безочливо зад идеологическото словоблудство с фразата „първо демократично правителство в България“?
Структурното насилие на неолибералния капитализъм по принцип изглежда като обективна характеристика; то не се реализира директно от политически субекти, но убива милиони пъти повече хора от субектното политическото насилие. Броят на преждевременно умрелите от глад, стрес, безработица, лошо здравеопазване по време на прехода към капитализъм е десетки пъти по-голям отколкото онези, които са пострадали непосредствено след 9 септември 1944 г. при прехода към социализъм в България, но това изобщо вече не се забелязва, а демагогски се обяснява как сме извършили, правим „преход към демокрация”.
За да се прикрие това обаче, своевременно са създадени и свръхмощни алтернативни пропагандно-идеологически апарати, които трябва да представят ставащото като „свобода” и „демокрация”, като нещо, което е подкрепяно и от мнозинството от българите. Дадените от външни неолиберални сили 2 милиарда долара за финансирани НПО-та и медии, които непрекъснато следва да ни обясняват и обещават как вървим към най-доброто и възможно „демократично общество”, а не към бедствен, периферизиращ, неолиберален капитализъм за изминалите 27 години, са повече отколкото реално е дала БКП за своите пропагандни структури за всичките 45 години преди „знаменателната” 1989 г. Така идеологически, на пропагандната медийна повърхност на българското общество се оказва, че човек може да умира от глад, стрес, несигурност, безработица, агресия, престъпност, отчаяние, както умират хиляди у нас през изминатите 28 години, но това сега е наречено „преход към демокрация”, за разлика от онова, което някога са правили лошите комунисти, дето са убили добрия дядо на Бойко Борисов и са си позволили да направят атентат в църквата „Света Неделя”. Функционирането на неолибералния капитализъм се опира именно на тази гигантска идеологическа демагогия, при която 1 % от човечеството налага своя интерес, представяйки го като интерес и на останалите 99 %. В България тази демагогия фактически достигна и до своите върхови крайности, защото мащабите на унищоженото и разграбеното богатство, принадлежащо на всички нас, са буквално невиждани в нейната 1300 годишна история, а официално това се обяснява идеологически като „преход към демокрация” и „свобода”, към ново и щастливо светло бъдеще, оставящо назад в историята страшния „комунизъм”.
Тоталната хегемония на неолибералния идеологически език, на неговите интерпретации, обяснения и оправдания за ставащото, прикриващо бедствения грабеж и унищожаването на всичко, създадено при социализма, се проявяват и във възхода на демагогията дори и във всекидневните отношения при прехода към капитализъм. Затова имаме и доста бърза смяна на обяснения, езици, биографии, на идентичности на голямо количество хора, които се тупаха по гърдите като социалистически човеци до 10 ноември 1989 г., а след това се събудиха като „демократи”, самоназовавайки се такива, но и заклеймяващи останалите.
В България имаше индустриални мощности и собственост на ТКЗС и АПК- та за над 100 милиарда долара, които трябваше да бъдат разграбени и да отидат в ръцете на едно малцинство, като това обаче бъде представено не като най-големия грабеж в 1300 годишната ни история, а като неизбежен „преход към демокрация и пазарна икономика”. А когато Жан Виденов се поколеба и започна явно да подкрепя държавните предприятия, да се опитва да ги запази, му беше спретнат преврат, който в устата на десни демагози, а и бивши сътрудници на Института по история на БКП, беше обявено за „народно въстание”, докато в последната книга на останалия интелектуално честен до края на живота си голям български интелектуалец Илчо Димитров бе наречено просто „преврат”.
Така през изминалите 27 години преходът към капитализъм в България се превърна в една гигантска демагогия на непрекъснато радикално разминаване между това, което говорят, обясняват или обещават политиците, и онова, което реално става, като практически и обективен резултат в живота на обществото. Политиците обещават едно, а се получава точно обратното. Много хора довчера са говорили и подкрепяли едно, а сега започват да говорят или да подкрепят друго, т.е. бивайки днес нещо различно от вчера, адаптирайки се към новата ситуация, като някои от тях са особено агресивни в опита да докажат, че не са вече стари „социалистически”, а са съвършено нови „демократически” човеци.
Част от интелигенцията в социалните и хуманитарни науки се превърна в „ударен отряд” на демагогията за прехода към капитализъм. Довчерашни преподаватели по научен комунизъм, галени и фаворизирани от ЦК на БКП сценаристи, режисьори, писатели и артисти започнаха публично и неудържимо да говорят отвратителни неща срещу „страшния комунизъм”. Бивши специалисти по история на БКП станаха първи „демократи” или пропагандни остриета на неолибералната идеология. Колкото е по-креслив, заклеймяваш миналото и „бившите”, обещаваш светло либерално или социалдемократическо бъдеще, толкова повече шансове за успех има такъв индивид. Това съвсем закономерно доведе и до своеобразен негативен подбор в политиката по време на реставрацията на капитализма, при който бившите нагаждачи, подмазвачи, използвачи на всякакви привилегии или морални негодници от времето на социализма сега вече станаха и политици, извършващи „незабавна смяна на системата”.

6. Демагогията на десните партии и лидери в прехода към неолиберален капитализъм

Българските десни политици, идеолози и партии използваха, а и все още продължават да използват четири основни инструмента в своята демагогия.
Първият е поляризиране на аудиторията, като тя се разделя на две непремирими групи, т.е. на два полюса – тези, които са на тяхна страна, и онези, т.е. враговете. Така обаче се обединяват много хора край субектите на този вид демагогия, чрез изграждането образа на врага, на изкупителната жертва, виновна за всички проблеми или трагедии край, или с нас. Това е класическо средство за политическа демагогия в кризисни ситуации, което е характерно за Германия още през 30-те години, а и за редица западни държави в последните години. То се възприема като един от индикаторите за възхода на демагогията в американското общество, понеже там републиканци и демократи са поляризирани и страхуващи се едни от други повече от когато и да е било от гражданската война насам. Същото направиха и българските десни с разделението на „демократи” срещу „комунисти” и „ченгета”. Десните започнаха да снемат обвиненията в демагогия за това, че не са реализирали обещанията си чрез съответния образ на врага. Причината за това, че са обещавали едно, а пък е станало нещо съвсем друго, се оказаха комунистите, държавна сигурност, а през последните години вече и Путин. В продължение на 28 години ни обясняват как за всичките ни проблеми при това, което наричат „комунизъм”, са виновни само „комунистите” и „държавна сигурност”, както и за всички проблеми на днешния капитализъм, наричан от тях „демокрация”, са виновни пак „комунистите” и „ченгетата”. Виновни са и за станалото преди 1989 г., пък и за станалото след това.
Вторият инструмент, използван от десните демагози, е реториката на омразата. Този тип политически демагози всячески се мъчат да създадат отношение на ненавист към противника, подобно на Хитлер, който винаги насочваше стреса, страха, отчаянието от кризата и безработицата на милиони хора в посока на ненавист и омраза към евреите, като виновни за голямата депресия и бедите на страната. В „Моята борба“ той казва, че „ораторът, който иска да повлияе на тълпата, трябва да преувеличава и да повтаря едно и също нещо отново и отново”. Той смята, че по-ефектна е голямата лъжа, отколкото малките. Това правеха и правят българските десни от прословутата карта с черепите до днешните измислици за фалитите на социализма, с изсмуканите от пръстите числа на броя на пострадалите след 1944 г., за уж унищожената интелигенция.
Третият инструмент, използван от старите, а и от новите десни демагози, е умението да накарат аудиторията да се идентифицира с тях, да я манипулират като се опрат на предразсъдъците и ограничеността на хората. Карл Клаус неслучайно говори, че „тайната на демагогията е да изкараш себе си толкова тъп, колкото и аудиторията, при което тя да повярва, че е умна като тебе”. (An Analysis Of How Demagogues Work In Politics Politics Essay). Точно това всъщност, а и постоянно демонстрира Бойко Борисов, например, с прословутата си, а и „мелодраматична” публична реплика „Аз съм прост и вие сте прости”.
Четвъртият инструмент, използван винаги от страна на десните демагози, е страхът, както и образът на спасителя – нещо, което великолепно владее и експлоатира Бойко Борисов, като публично си изгражда образа на човек, който създава стабилност, а и спасява българите от всякакви опасности.
Българските десни са оказаха най-големите демагози в Източна Европа, тъй като, за разлика от другите източноевропейски държави, у нас почти няма дисиденти и антикомунисти преди 1989 г. Почти всички стават такива след 1989 г. и затова трябва да пренапишат биографията си, да се представят като такива каквито не са били или не са, и да прикрият факта, че преди са били мижитурки, нагаждачи и певци на системата. Става дума за страха и срама на бивши сътрудници на Института по история на БКП, преподаватели по научен комунизъм, периферна интелигенция с неадекватно его, нищожества и мръсници, на които геополитическата ситуация им дава шансове и те се представят за онова, което не са, демонстрирайки същевременно и крайни форми на варварство, отрицание и антикомунизъм. Затова и българската десница изглежда като, а и реално е най-лицемерната, най-пещерно антикомунистическата, и заедно с това е извършила най-компрадорската и най-варварската реставрация на капитализма в Източна Европа, несравнима с това, което направиха в останалите страни. Ще дам няколко примера за това разминаване на нейните обещания с описанието на това, което е, и на онова, което стори в угода на чужди интереси или просто, за да докаже, че са баш антикомунисти, криещи предходното си нищожество:
– Закриването по външни указания за чужди интереси четири блока на АЕЦ „Козлодуй”, на проектите „Южен Поток” и „Белене”.
– Приемането единствено в България на лустрационен закон срещу дейци на науката – прословутият „Закон Панев”.
– Ликвидацията на селското стопанство в „реални граници”, което не е направила в нашето съвремие нито една страна не само в Източна Европа, но дори и френският крал от династията на Бурбоните след реставрацията през 1915 г., когато аристократите искат да им се върнат земите, но той им отказва, защото вижда, че това ще е бедствено за земеделието.
– Извършване на реституцията преди приватизацията с намерение така да се осигурят ресурси за приватизацията на социалистическата собственост от наследниците на старата буржоазия.
Мисля, че е време да се направи психопатологичен и психоаналитичен профил на 100-те най-пещерни антикомунисти на българския преход към капитализъм, а и на 100-те най-компрадорски политици, обслужили най-сервилно чуждите интереси с варварското разрушаване на създаденото от социализма. При тях демагогията се проявява в това какво са били, какво са вършили и говорили по времето на социализма и как прикриват всичко това с крайни форми на деструктивно поведение и патологичен антикомунизъм в новата геополитическа ситуация. Става дума за различни типове демагози. За демагога, например, сменящ много партии или идентичности в живота си, а и обясняващ това с логиката и законите на „развитието”. За демагога, говорещ пред всеки, с когото контактува, нещата, които очаква, че другата страна ще хареса, и в зависимост от хората може много пъти на ден да говори съвършено противоположни неща.
Специално трябва да се отбележи и демагогията на етническите партии в България, представящи се за либерални и евроатлантически. А тя се крепи на два основни стълба – мултикултурализма и така нар. „майчин език”. Мултикултурализмът е демагогски идеологически и политически инструмент за етническо сепариране на населението и създаване на собствен електорат. Така нар. „майчин език” се оказва доста удобно прикритие за законово позволено обучение на официален турски език, в който 75 % от думите всъщност са доста поразлични от онези в реалния език, на който е говорила, например, майката на Лютви Местан, опаковал неоосманизма в евроатлантизъм, а пък боба и лещата, раздавани регулярно на избирателите – в „борба за демокрация” и за „честни избори”.

7. Демагогията на БСП и левите партии

Реставрацията на капитализма в България е резултат на геополитическия разпад на бившия социалистически лагер, довел до победа на САЩ и неолиберализирания капитализъм на Рейгън и Тачър. Този исторически и скоротечен разпад обаче беше свързан и с гигантско насилие, представяно като естествен „преход към демокрация”. Затова и първите крачки в реставрацията на капитализма бяха резултат на такова геополитическо насилие над България, завоалирано и демагогски представяно като „преход към демокрация”. Тодор Живков бе свален чрез коварен преврат с помощта на перестроечните горбачовисти, а и с външна намеса. Ако не беше си подал оставката, сигурно щеше да бъде убит като Чаушеску в Румъния. Или срещу България щеше да бъде осъществено военно нападение, както стана в Югославия срещу Милошевич, когото не успяха да свалят чрез организирана отвън „цветна революция”. Може да се предположи, че у нас Жан Виденов също щеше да бъде ликвидиран, като Милошевич или Чаушеску, ако не беше си подал сам оставката. От самото начало на промените, започнали под демагогския лозунг за „демокрация”, бяха целенасочено и тотално разрушени структурите за сигурност и отбрана, за да бъде страната безсилна пред външна инвазия. Десетки български разузнавачи бяха предадени и избити в чужбина. Под силен натиск Андрей Луканов бе накаран да обяви, че не можем да си плащаме външния дълг, за да бъде поставена България под контрола на Международния валутен фонд и принудена да следва политиката на Вашингтонския консенсус. В Българската национална телевизия  започнаха
да командват посоката на промени на съдържанието на телевизията представители на чужди посолства.
В резултат на перестройката и делегитимацията на идеологията на социализма от Михаил Горбачов, Александър Яковлев и Борис Елцин в бившите социалистически страни се получи колосален системен разпад, при който предходните комунистически партии бързо се опитаха да се спасят, отказвайки се от предходните си програми и прегръщайки програмите на западноевропейските социалистически и социалдемократически партии, чрез които потърсиха и нова легитимация, а и оцеляване. Проблемът беше, обаче, че техните държави и общества трябваше да извършат преход не към социализъм или социалдемокрация, а към неолиберален капитализъм. Затова и на практика тези партийни елити участваха в разрушаването на социализма и то при висока външна компрадорска зависимост, каквато сега се формира в резултат на глобалната американска хегемония, наложила се от 90-те години на ХХ век до ден днешен. Паралелно с това обаче, вътре в тези партии, както и във всички останали в условията на преход към неолиберален капитализъм, се реализира един твърде негативен или вреден кадрови подбор в политиката, защото в ситуации на разпад напред обикновено излизат най-агресивните, кресливите или обещаващите от пиле мляко хора, които не могат и да реализират нищо от обещаното от тях.
БСП издигна в началото на промените лозунга за „мирен преход”. На практика обаче, преходът бе, а и си остава в най-висока степен тотално насилствен. При това и необичайно насилствен, защото се сменяше радикално икономическата и политическа система, отнемаше се собственост, създавана от милиони хора в продължение на столетия. Следваха се политики, налагани от чужди посолства и външни сили, свързани с налагането на хегемонията на американизирания неолиберален капитализъм на българска територия. Затова и на практика станалото беше свързано с неоспоримо и гигантско насилие. Милиони хора загубиха работните си места в резултат на ликвидацията на селско-
то стопанство, разрушаването и заграбването на индустриалните предприятия. Българският народ беше ограбен с десетки милиарди, които принадлежаха на всички като колективна собственост. Бяха извършени масови политически чистки в размери по-големи отколкото след 1944 г. Броят на закритите институти и катедри в сферата на науката и образованието, с изхвърлените хиляди хора от тяхната месторабота, бе неизмеримо по-голям отколкото след 1944 г. Броят на изхвърлените от МВР, Министерството на външните работи, медиите бе десетки хиляди хора. Това е гигантско насилие, скрито зад думите за „мирен преход”.
БСП бе стигматизирана като виновник за всичко и преди, а и след това в продължение на 28 години. Приписано й бе колективно чувство за вина. В началото нейното ново ръководство се опита да се спаси от обвиненията срещу себе си, стигматизирайки група от хора – „Живков и неговото обкръжение”. Такава роля трябваше да изиграят поредица от действия, като се почне от прословутия доклад на Петър Младенов в края на 1989 г., в който се представяше пресилена картина за икономическото състояние на страната, за да се удари Тодор Живков, и се стигне до така нар. „Декларация за отговорността и вината”. След това тази функция по стигматизацията на всеки, който е бил свързан с БКП, беше подета от десните и антикомунистически сили, както чрез тяхната реторика, Декларация за обявяване на „комунистическия режим за престъпен”, така и чрез множество други законодателни и политически мерки. Поради това и много голямата част от активните дейци на БСП отчаяно се опитваха да докажат, че са се „променили” и налагаха дискурси и политика, които са по-либерални от онези, които използват социалдемократическите партии в Западна Европа.
За да оцелее, БСП трябваше и да покаже, че е по-социалдемократическа от тях и два пъти беше принудена да си „купи фабрика на 8 септември”. Първият път, като се социалдемократизира в края на 80-те години при това във време, когато съществуващата на Запад социалдемокрация беше в криза и се чудеше как да излезе от нея. Тогава Александър Лилов беше достатъчно умен, за да отвори вратичка за нещо различно, обявявайки в първата програма БСП за „модерна лява партия”, отчитайки спецификата на условията, при които тя се появи и действа. Вторият път беше, когато БСП прие глобализирания неолиберален вариант на социалдемокрацията във версията на „Третия път” и „ Новия център” чрез своята втора програма през 2008 г.
Социалдемокрацията на Запад се появява с Октомврийската революция като алтернатива на съветския социализъм, но тя започва да умира с Рейгън и Тачър. За малко живна при разпада на СССР, но сега отново е на най-ниското си равнище от времето на Втората световна война насам. Исторически и политически социалдемократическите партии на Запад създават и развиват социалната държава, у нас беше тъкмо обратното – БСП трябваше да води ариергардни боеве при нейното оспорване, дискредитиране или пълното й разрушаване. Българската социалдемокрация, при това не само в лицето на БСП, а и на други такива партии непрестанно говореше за солидарност, но примането на идеологемите и налагането на неолибералния капитализъм атомизира обществото и неслучайно мнозинството от младите днес са завършени индивидуалисти, идентифициращи се и с дясното. Говореше за развитие, но при Живков, в 1988 г., за наука се даваше 2.4 % от Националния доход, а сега едва 0.2 % от БВП. Подобна бе ситуацията със социалдемократическите партии и в другите социалистически страни; на много места те умряха, или съвсем се маргинализираха.
Както страната, така и левицата бяха изправени пред ситуации на огромна външна зависимост на българската политика и поставянето под контрол на немалко политици, особено на тези от идеологическите апарати в страната от външни и неолиберални сили. Неолибералната идеологическа, икономическа и политическа доминация на големи външни сили в света, в който влезе България, направиха зависими от технологиите за компромати или от подчинението на външни сили всички партии. Така политикът можеше да обещава определени неща на избирателите си, а в същото време, за да се задържи на мястото си, трябваше и да се съобразява с големи посолства, или с техните указания. Иначе щяха незабавно да му извадят убийствен компромат, да му организират кампания, да му спретнат кървав преврат или пък някаква „цветна революция”.
Проблемът бяха и все още остават системните зависимости и ограничения. Затова и в такива условия по-радикална лява политика не би могла да се реализира, както се вижда не само от това, че десетките отцепили се по-леви образования не успяха, а и от това, че на Запад те също нямаха никакъв успех.         Системата, в която бяха вкарани политиците, изискваше да бъдат демагози, или пък, ако не са такива, да бъдат свалени с преврат или „цветна революция”. Към това след 2007 г. се добави и влизането на България в ЕС, което допълнително минимизира възможността за автономна политика. Така можем да обясним защо след 1989 г. БСП прие някои от най-несоциалистическите, десни системни решения, довели до рязко увеличаване на неравенството, а не до намаляването му, до свобода, справедливост и солидарност, както проповядваше.
Първо. Прие се конституция, в която основната идея нямаше нищо общо със социалистическа и лявата партия, защото провъзгласи частната собственост за свещена и неприкосновена, а държавната, кооперативната, смесената, които са били винаги свързани със социализма нямаха този статус. В тази конституцията липсваше и тезата, развивана преди това от партията и нейния елит за „равенство на всички форми на собственост”, а и се оказа основа или предпоставката за извършените впоследствие гигантски приватизационни грабежи.
Второ. Прие си най-изкривеното по посока на косвенити данъци данъчно облагане, което преразпределяше резултатите от труда изцяло в полза на капитала, т.е данъчно се подсигури ситуация, при която българинът се оказа найексплоатираният в Европа – най-голяма част от труда отиваше направо в ръцете на капитала. Партия, която в предходната си история е била против експлоатацията, създаде система, предполагаща и максимизация на експлоатацията.
Трето. Левицата, в т.ч. преди всичко БСП стана част от група партии, които подкрепяха глобализирания и уж свободен пазар на ТНК, като се започне от влизането в СТО и се стигне чак до подкрепата от ПЕС на Трансатлантическото споразумение и СЕТА, увеличаващи неимоверно или със сигурност степента на подчинение на страната ни от глобализирания капиталистически пазар, а и превръщащ я в опоскана периферия, т.е. в територия, експлоатирана от капиталистическия център чрез износ на човешки и финансов капитал, изсмукване на ресурси чрез концесии на монополи, или чрез нелоялна конкуренция на големите капиталистически компании от Запад спрямо българските производители.
Четвърто. Ликвидацията на армията, разузнаването и контраразузнаването бяха извършени и със съучастието или дори с активната дейност и на БСП – ударът по разузнаване и контраразузнаване чрез Закона за досиетата през ноември 2006 г.; гласуването за ликвидирането на ракетите СС-23 на 19.12.2001 г., когато почти цялата й парламентарна група подкрепи това; както и решението от 31.12.2007 г. за премахване на военната служба; също така и относно решението за предоставяне на безплатни американски военни бази в страната.
Пето. Най-голямата лява партия обяви себе си за народна партия, т.е. за партия на целия народ, а реално участваше в създаването на исторически невиждани класови неравенства. Ако по Индекса на човешко развитие България през 1988 г. е била на 27 място в света, а през 2016 г. – на 56 място, ако делът на населението под равнището на бедност у нас е нараснал от 1989 г. досега 11 пъти, ако са разграбени десетки милиарди собственост, принадлежащи на всички нас, а сега са в ръцете само на около стотина души, ако неравенството, измервано чрез Индекса на Джини е скочило от 21.7 през 1989 г. на 32.1 през 2006 преди влизането в ЕС и на 37 през 2015 г., т.е. след 8 години консумация на „европейски ценности”, ако е изграден периферен компрадорски капитализъм, всичко, което са обещавали не само не се е реализирало, а е станало точно обратното – България е станала по обективна реалност най-дясната страна
в ЕС с най-голяма бедност, неравенство и срив в индекса за човешко развитие.
Прие се програма, в която се говори за солидарност, но неолибералният капитализъм навсякъде прави хората все по-самотни и все по несолидарни. Като допълнение към това, ръководството на БСП направи и депутат (от гражданската квота на партията) човека, който (с външна помощ) издаваше в десетки хиляди бройки списание „Егоист”, с което трябваше и окончателно да бъде унищожена всяка останка от колективизъм сред младото поколение в България.
Непрекъснато се говореше за справедливост, а същевременно се променяше данъчната системата и то така, че нарасна експлоатацията, тъй като данъчното бреме се премести от капитала, от богатите към бедните като предимство се даде на косвените, а не на преките данъци. През целия преход към капитализъм социалното неравенството растеше т.е. вървеше се надясно, и то в разрез с обещанията, свързани с и дадени от лявото за по-голямо социалноикономическо равенство. Вървейки по този път, България стана и една от страните с най-голяма експлоатация в ЕС, т.е. най-голямо количество от новосъздадения продукт в нея отива при капитала, не в наемния труд, при това както в резултат на въз/приетата от БСП данъчна система, така също и в резултат на това, че заплащането у нас в най-висока степен се разминаваше и продължава още да се разминава драстично, целенасочено с производителността на труда.
Говореше за свобода, но с движението към наши дни обществото ставаше все по-олигархично, а равнището на свобода на словото намаляваше и днес е най-ниското в ЕС. ПЕС се представяше за яростен поддръжник на глобализирания свободен пазар, обаче подкрепи ТТИП и СЕТА, което допълнително трябваше да обезсили националните държави и да направи всеки от нас в много по-висока степен същество, което е напълно смачкано и безсилно пред произволите на глобалния и олигархизиран капиталистически пазар.
Обяснението на всичко това (като цяло) беше тривиално правено чрез стигматизация на „бившите лидери” и „старите кадри“. С това се започна и по времето на Петър Младенов, който с благодарност изпрати Тодор Живков на Пленума на 10 ноември, а след това го арестува и то преди да бъдат събрани сериозни улики и доказателства срещу него. След това почти всички лидери на БСП бяха изгонени, и вече или не са в БСП, или са я напуснали обидени. Тук фактически имаме среща с или реализация на особен психоаналитичен модел за обяснение на това защо обещанията са се разминавали с действителността. Виновен е бил Живков, после Лилов, после Виденов, после Първанов, после Станишев, после Миков и т.н. Срамът и страхът на загубилата (исторически в резултат на геополитичския разпад) политическа сила, оказала се в структурното менгеме на глобализирания капитализъм, се оказаха водещи фактори в снемането на противоречието между обещаваното, изказваното или очакваното, от една страна, и реалните, практически, обективно видимите и усещаните резултати, от друга страна, чрез своеобразния едипов комплекс на символично, ако не убийство, то поне на отрицание на бащата, в случая на онзи, който е заемал най-високото място в организационната структура на тази политическа сила.
В  резултат на тези процеси и тенденции се формира и виновно, а и страхуващо се съзнание, което поне в частни разговори признава определени неща, но публично не смее да говори за тях. Не само ръководителите на партията, а и при научни обсъждания нейни карди или съмишленици не смеят да кажат, например „преход към капитализъм”, а папагалски говорят за „преход” изобщо. Всъщност страната ни беше вкарана в такава геополитическа орбита, при която всяка една системна и евроатлантическа лява партия неизбежно ставаше и демагогска – обещаваше свобода, справедливост, солидарност, но движението й бе точно обратното, защото това бе логиката на глобалния капитализъм дорив развитите страни, още повече пък в периферните държави в Източна Европа.
БСП стана жертва на геополитическия разпад, при който тя трябваше да направи всичко възможно, за да оцелее в условията на една реално победена страна в Студената война. Опитите й да бъде самостоятелна бяха изначало обречени или на провал, или на цветна революция, както фактически стана и през 1996-1997 г., и през 2013 г. Неслучайно армията на България днес е по-малка отколкото след Ньойския договор, а на територията й са настанени военни бази на победителя във войната, за които той не плаща наем, така, както и германските войски не са плащали у нас по време на Втората световна война. Неслучайно плащаме по същество като победена страна репарации на външни сили чрез американските централи. Просто неолибералната геополитическа победа на страната, без директни военни действия си имаше и продължава да си има своите характеристики. Мащабите на санкциите, обаче, в резултат на загубата в Студената война бяха и ще продължават още дълго време да са много по-големи, а разрушенията десетки пъти по-големи в сравнение с тези от миналото. Затова и България се възстанови до равнището на своя БВП няколко пъти по-бързо след националните си катастрофи през Първата и Втората световна война, отколкото това стана в годините след загубата й в Студената война.

Цитирана и ползвана литература:
 
An Analysis Of How Demagogues Work In Politics Politics Essay,
https://www.ukessays.com/essays/politics/an-analysis-of-how-demagogues-work-in-politics-politicsessay.php, 23rd March, 2015
Barber, Lionel. 2017. The year of demagogue: how 2016 changed democracy, In: Financial Times, December 15

*Васил Проданов: Демагогията като същностна характеристика на прехода към кризисен неолиберален капитализъм, В „Политическата демагогия в прехода“, Сборник, Съставител и научен редактор: проф., д.с.н. Максим Мизов, София, 2017 г., с. 13-43