Сънищата на Тан Сиендзу – китайския поет, наричан „Шекспир на Изтока“
По време на Лондонския панаир на книгата тази година (11 – 13 март), две литературни величия бяха съпоставени в малка изложба: „Симфония на любовта и съня: Театралните светове на Тан Сиендзу и Уилям Шекспир“
Съвременник на Уилям Шекспир, драматургът от времето на династия Мин Тан Сиендзу оставя литературно наследство, изградено върху сънища и любов. И двамата автори творят през втората половина на 16-и век и умират в една и съща година – 1616. Японският синолог Аоки Масару пръв отбелязва приликите между тях в своето изследване от 1930 г. „История на съвременната китайска опера: Великите фигури на източната и западната литература се появяват в една и съща епоха – наистина удивително съвпадение“. Оттогава учени неведнъж са провеждали сравнителни изследвания между двамата.
Прозвището „Шекспир на Изтока“ се използва в китайските академични среди за Тан Сиендзу поне от 1985 г., като първоначално се появява в научни статии. Някои критикуват прозвището, възприемайки го като липса на културно самочувствие. Докато в англоезичния и китайския свят името на Шекспир е повсеместно известно, малцина на Запад са чували за Тан Сиендзу (汤显祖).
Кой е той и защо заслужава да се сравнява с най-голямата фигура в английската литература?
Роден през 1550 г., Тан е свидетел на упадъка на династията Мин (1368 – 1644), белязана от политически борби и корупция. Въпреки че е уважаван учен, Тан отказва да ласкае управляващите и не е допуснат да положи най-високия изпит за държавен служител до 34-годишна възраст. След това продължава да среща разочарования в чиновническата си служба. След като подава остро критично писмо срещу императора заради корупцията, е понижен. По-късно напуска длъжността си и се завръща в родния си град Линчуан, провинция Дзянси, където посвещава живота си на писането на пиеси.
Най-забележителното му художествено постижение е издигането на съня – дълбоко вкоренен мотив в китайската философия и литература – до нови висоти.
Действията на сънуване и тълкуване на сънища изобилстват в китайските исторически текстове, най-забележимо в трудовете на философа Джуан Джоу (庄周), известен като Джуан Дзъ, който описва как сънува, че е пеперуда, и се събужда с мисълта, че може би той е сънят на пеперудата. По-късно сънищата се превръщат в средство за повествование, аргументация и емоционален израз в литературата.
По време на династиите Тан (618 – 907) и Сун (960 – 1279), когато китайската поезия достига своя връх, много поети пишат за сънища. Поетът Ли Бай (李白) в „Съновидение за планината Тиенму“ използва великолепни образи, за да опише пътуване на сън с безсмъртни и да изрази своето недоволство от реалността. Поетът Су Шъ (苏轼) в поемата си „Градче край реката“ изразява дълбокия си копнеж по загубената си съпруга чрез сън, в който я вижда да се гримира край прозореца.
Четирите пиеси, които смятаме за шедьоври на Тан Сиендзу – написани между 1587 и 1601 г. – също са съсредоточени около сънища. Те са обединени под названието „Четирите съня от Линчуан“ и обхващат теми от романтика и политическа корупция до религия. Те формират дълбоко изследване на реалността и идеалите, човешката свобода и социалните ограничения.
Първият сън се появява в пиесата „Пурпурната игла“ (紫钗记). Написана през 1587 г., тя разказва историята на Хуо Сяою, която губи своята пурпурна игла за коса. Иглата е върната от млад учен на име Ли И, за когото тя по-късно се омъжва. Двамата се разделят, когато Ли е изпратен на границата. По време на тази раздяла Хуо сънува мечоносец в жълто, който й дава чифт обувки. Тя интерпретира това като знак, че ще се събере с мъжа си. Пиесата завършва щастливо, когато човек в жълто я отвежда при съпруга й.
Сънищата са ключов елемент във втората и най-важна творба на Тан – „Павилионът на божурите“ (牡丹亭). Млада дама от високопоставено чиновническо семейство на име Ду Линян сънува, че среща учен на име Лиу Мънмей в градината и се влюбва. След като се събужда, тя отива в градината, но не може да намери следи от Лиу. Изпада в дълбоко отчаяние и умира на Празника на Луната. Три години по-късно истинският Лиу Мънмей отива в столицата, за да се яви на чиновническите изпити. Със съгласието на съдията от подземния свят, духът на Ду се връща в човешкия свят и тя среща Лиу в столицата, където двамата се влюбват.
В това произведение Тан използва сънищата, за да предаде идеята, че „никой не знае откъде се поражда любовта, но тя винаги се задълбочава“ (情不知所起，一往而深) въпреки строгите брачни норми на времето. Това е значителен напредък в едно феодално общество, което не позволява свобода в любовта и брака.
Третият сън идва от произведението „Сънят в Нанкъ“ (南柯记). В него се разказва за скитащ се авантюрист на име Чун Юфън, който някога бил военен пълководец, но бил изпратен обратно в родния си град заради прекомерно пиене. Пиян, една нощ той сънува, че е принц, изпратен от императрицата да се ожени в мравешко царство и е назначен за управител на Нанкъ.
В рамките на 20 години той прилага множество благотворни политики и превръща упадъчния и пренебрегнат район в процъфтяващо място. Когато се събужда, открива, че всичко около него е както е било преди – виното от предната вечер все още е топло. Тогава осъзнава, че всичките му радости и скърби всъщност са празни, което го кара да се обърне към будизма.
Четвъртият сън се явява в „Сънят в Хандан“ (邯郸记), друга история за амбиции и успех. В Хандан имало беден учен на име Лу Шън, много обичал да чете, но многократно се провалял на императорските изпити. В малка странноприемница той среща Лю Донбин, един от Осемте безсмъртни, който се е маскирал като смъртен. Лу Шън ляга на порцеланова възглавница, подарена му от безсмъртния, и изпада в дълбок сън. В съня си той се жени за млада дама и става високопоставен чиновник с големи постижения. На 80 години умира до ридаещата си съпруга, само за да се събуди от това, което изглежда като кратка дрямка. Той оглежда обстановката около себе си и започва пътя си към просветление.
Тан не само използва сънищата, за да коментира илюзорната природа на живота, но и като начин да критикува корупцията и тъмнината на политиката в края на династията Мин. Героите му често се събуждат с прозрения за празнотата на славата и богатството.
„Четирите съня от Линчуан“ придобиват огромно влияние към края на династия Мин. Те са част от класическия канон на операта кунцю и все още се изпълняват на сцена и до днес. Много учени подчертават важността на творбата заради нейното трайно въздействие върху китайската литературна култура, която вдъхновява по-късния класически китайски роман „Сън в алени покои“ (红楼梦), един от четирите велики класически романа на китайската литература. Не само че „Павилионът на божурите“ често се цитира в романа „Сън в алени покои“, но и главната героиня Ду Линян чрез своя стремеж към любов и свобода намира силен отзвук в Лин Дайю, една от основните героини в „Сън в алени покои“.
Бай Сиен-йон (Кенет Хсиен-юн Бай), пенсиониран професор по китайски език в Университета на Санта Барбара, Южна Калифорния, е запален почитател и изследовател на двете произведения. Той твърди, че любовта в „Павилионът на божурите“ е повече от просто чувство — тя носи силата на изкуплението за съвременните китайци, които страдат от „загубата на любов и красота“ след бурите на 19-и век.
„Павилионът на божурите“ е мит за любовта, издигайки я до най-висшата форма — истинска, дълбока, съвършена любов“, казва той в интервю за Jiemian News. „Любовта става сила на изкуплението, затова казвам, че операта кунцю улавя най-дълбоките емоции на китайския народ в най-красивата им форма, предаваща любов и красота за бъдещите поколения.“
Оригиналната версия на пиесата отнема три дни за изпълнение, но професор Бай Сиен-йон създава адаптация с продължителност от девет часа, наречена „Павилионът на божурите: Издание на младите влюбени“, която дебютира през 2004 г. Тя представя творбата на аудиторията както в Китай, така и в чужбина, включително в САЩ, Гърция и дори в родния град на Уилям Шекспир – Стратфорд на Ейвън. Оттогава тя е изпълнявана над 500 пъти и продължава да обикаля по света.
Въпреки че Шекспир и Тан Сиендзу никога не са чували един за друг, те ще бъдат запомнени с това, че са дали глас на безвременността на сънищата, любовта и скръбта, всеки на своя език и по свой начин, но и двамата са разпалвали сърцата на мнозина през вековете.
