Специалната война: В малките часове на нощта

На 19 декември, по време на голямата си годишна пресконференция “Пряка линия”, руският президент Владимир Путин бе запитан от кореспондента на американската телевизия Ен Би Си Киър Харди Бренън-Симънс няма ли държавният глава да бъде със слаба позиция на евентуалните преговори с Доналд Тръмп, на фона на рухването на режима на Асад в Сирия, убийството на генерал Кирилов в Москва и загубите на фронта.
“Вие казахте, че този разговор ще се проведе в ситуация, в която ще бъда в някакво отслабено състояние. Тези, които ви плащат, много биха искали Русия да е в отслабена позиция, но аз съм на друга гледна точка. Мисля, че Русия стана много по-силна през последните две или три години”, гласеше отговорът на Путин.
По същество това са двете диаметрално противоположни изходни точки, от които Западът и Русия тръгват към преговори, ако изобщо стигнат до тях. Те подхранват и скептицизма, че лесно (и особено бързо) ще се стигне до някакво разбирателство за края на конфликта.
Почти три години след началото на войната в Украйна нито една от воюващите и съвоюващите страни не е изпълнила поставените си цели. Нито Русия е заставила Украйна да изпълни исканията й, нито Украйна е върнала границите си от 1991 г., нито Западът е нанесъл стратегическо поражение на Русия. Това е другата основна причина да не смятаме, че войната ще бъде прекратена в близките месеци и че ще бъде намерено трайно мирно решение още тази година.
Въпреки заявленията на новата администрация на Белия дом и лично на президента Доналд Тръмп, че иска да постигне мир, и то за 100 дни, има обстоятелства, които правят тези заявления утопични.
На първо място самото намерение на Тръмп да използва силов подход спрямо двете воюващи страни, за да ги застави да приемат неговия мирен план.
Ако за Украйна, която няма субектност, е възможно, повече или по-малко, това да се получи, то в случая с Русия е изключено. Цялата предистория и история на конфликта със Запада, както и текущата война го показват и доказват. Всъщност войната е и за утвърждаване на руската субектност в Европа и света.
Но има и друго.
Показателно е, че макар да критикуваше политиката на президента Джо Байдън по предоставянето на Украйна на високоточни ракети балистични ATACAMS и разрешението те и британско-френските крилати ракети “Сторм Шадоу”/SCALP да бъдат използвани по цели в международно признатата руска територия, Доналд Тръмп не е казал една дума по този въпрос, откакто стана държавен глава на САЩ.
Да припомним, че в края на 2024 г. това беше последната засега ескалация на конфликта, предприета от западните държави, която пък на свой ред стана повод за демонстрацията на реална цел на руската балистична ракета със среден обсег на действие “Орешник”, която демонстрация бе по-скоро насочена към Запада, а не толкова към Украйна, която в случая бе в ролята на полигон.
Точно употребата на управляемото високоточно оръжие по руска територия бе поводът за отправените предупреждения от страна на Кремъл, че ответният удар може да бъде нанесен и по цели на територията, на която се произвеждат и откъдето се насочват въпросните ракети.
Тези руски заплахи се приемат от някои с ехидство поради липсата на незабавна реакция на продължаващите, макар и редки, обстрели. Но точна така навремето много хора вярвах, че тази война е невъзможна по принцип, защото не е изгодна на Русия, а и на другите страна, а вижте къде сме сега.
Отмяната на доставките на ATACAMS или поне на разрешението да се обстрелва същинската руска територия би било наистина сериозно деескалационно действия, което няма да навреди съществено на отбраната на Украйна, както показва досегашната практика. Нито има толкова ракети на Запад, нито толкова носители в Украйна, нито пък един вид оръжие може сам по себе си да обърне хода на бойните действия.
Воюват не отделни образци оръжие едно срещу друго, а големи сложни системи, част от които са хората. А те, в случая с Украйна, са на привършване, както наскоро заяви пред Конгреса новият държавен секретар на САЩ Марко Рубио. “Проблемът на Украйна не е, че й свършват парите, а че й свършват украинците”, бяха неговите думи.
Те са подкрепени и от богат фактологичен материал от самата Украйна – кадри на “безкрайни” военни гробища, факти на масово дезертьорство, бодлива тел по границата, за да спира бягствата на мъжете, насилствена мобилизация, нарастващи искания за сваляне на наборната възраст до 18 години, разговори в стените на Радата за задаваща се през лятото катастрофа, поради изчерпване на мобилизационния ресурс. Всичко това са косвени свидетелства за големите украински загуби на жива сила.
Тази картина е в ярък дисонас с това, което става в Русия – по-голям мобилизационен потенциал, липса на нова мобилизация след тази от есента на 2022 г., доброволно или срещу солидно заплащане постъпване в армията – 450 000 души само през 2024 г. по данни на зам.-председателя на Съвета за сигурност Дмитрий Медведев. Руската граница е отворена и руските мъже минават през нея свободно.
В тези условия група европейски държави, сред които две ядрени, не спират да говорят за продължаване на войната. От Лондон, през Париж към Варшава и Прибалтика, към Скандинавия и после обратно към Чехия – сърцата на “либерална” Европа думкат като тъпани на войната. Война, която те са делегирали на Украйна да я води от тяхно име и сега се боят, че я губят.
Конфликтът в Украйна “няма да свърши утре, нито вдругиден”, заяви френският президент Еманюел Макрон като ярък контрапункт на заявките за мир на Тръмп. “Предизвикателството днес е да предоставим на Украйна средства, за да издържи и да влезе във всякакви бъдещи преговори от позицията на силата”, добавя той в реч във военна база край град Рен.
Телеграм каналът “Резидент”, за който украинските спецслужби смятат, че е свързан с Русия, пък твърди, че на последната им среща в Киев, британският премиер Кийр Стармър е обещал на Володимир Зеленски да усили военната подкрепа, включително с крилати ракети “Сторм Шадоу”, ако САЩ забранят нанасянето на удари по руска територия с техни оръжия.
Тук е важно да се отбележи, че без американските спътници, британските и френските ракети няма да имат висока ефективност, но най-важното е желанието на Париж и Лондон да продължат да водят всички нас по ръба на бръснача. Защото какъв е крайният сценарий на продължаващото и задълбочаващото европейско военно ангажиране с украинската война?
Война със самата Русия.
На 28 януари ТАСС съобщи, че американското списание “Бюлетин на атомните учени” е преместило стрелките на часовника на Страшния съд с една секунда по-близо до “ядрената полунощ”. Часовникът на Страшния съд вече показва 89 секунди до настъпването на ядрената война, което е най-близката стойност в цялата му история.
Страх обаче в Европа няма. Страхът предполага предпазливост, а не агресивността, на която сме свидетели. В Европа има култивирано презрение към Русия и особено към руската армия.
Пред седмица британският външен министър Дейвид Леми осмя Русия и руската армия в парламента: “Позицията на Путин не е силна. (Върнете се към думите на журналисти от Ен Би Си в началото. Той също е британец – бел. авт.) Вкарването на войските в Украйна е грандиозен стратегически провал за него, а натискът над Русия ще расте… Полета и малки села са унищожавани толкова бавно, че за завземането на цяла Украйна на Русия ще й е нужен цял век”, цитира министъра вестник “Дейли Експрес”.
В тази война, която по темпове повече прилича на Първата световна, руската армия наистина не се представя спрямо очакванията. За едни тя дори деградира.
Доайенът на руската военна журналистика 70-годишният Виктор Мураховски написа в Телеграм канала си, че след 33 месеца бойни действия двете страни са загубили такова количество техника, че нито руската, нито украинската армия имат пълноценни танкови и мотострелкови части и съединения.
За други армията се приспособява към условията на войната на XXI век, която заради новите технологии е несравнима с войните, от както Първата световна е пратила на бунището бойните устави писани преди нея.
Но руската армия върви напред. Бавно. Подобно на валяк. Впрочем сравнението на руската армия с парен валяк се появява първо в британската преса през 1914 г.
Вярата, че Русия е на прага на гибелта си и остава само още една крачка до края й, е религиозна вяра. “Гибелта на Русия” е цяло направление в журналистиката и в експертните среди, чиито адепти не се плашат от фактите.
В майския броя на престижното америанско списание “Атлантик” от 2001 г. бе публикувана “иконичната” вече статия със заглавие: “С Русия е свършено” и подзаглавие: “Неудържимото пропадане на някогашна велика сила към социална катастрофа и стратегическа незначимост”.
Минаха 24 най-различни години, всяка от които опроверга това категорично твърдение.
Русия, която трябваше бъде срутена икономически за броени месеци след “санкциите от Ада” от 2022 г., трета година устоява на натиска на над 50 от най-развитите държави в света. И паралелно печели на бойното поле, задоволявайки, от разлика от противника си, сама всичките си нужди, докато икономиките на нейните европейски противници стагнират.
Но не. От края на миналата година в хор, зазвучаха обичайните гласове: “Дните на руската икономика са преброени” (икономистът Андерс Ослунд в “Дневник”), “Руската икономика може да издържи на войната за още една година” (белгийският премиер Александър де Кро в Давос), “Руската икономика ще рухне най-много до края на годината!” (атлантикът Тодор Тагарев в БНТ).
Какво ще стане ако тази прогноза, подобно на другите преди нея, се провали? Нищо. Ще кажат, че руската икономика ще рухне през 2026 г.
“Кой ще поеме отговорността за стотиците хиляди жертви при контранастъплението на Украйна, което множество европейски лидери насърчаваха с утопичното уверение за победа над Русия?”, попита преди дни президентът Румен Радев.
Никой от изброените по-горе “свидетели на гибелта на Русия” няма да я поеме и други ще плащат сметката, но чак когато войната свърши, а тя не е свършила.
Ние все още не сме пред изгрев-слънце за конфликта. Специалната война на Русия и Запада, която се води на територията на Украйна, навлиза обаче осезаемо в малките си часове – най-тъмното и опасно време преди развръзката.