Станишев за тарифите на Тръмп: Бунт на Америка срещу системата, която бе създадена от нея

След като президентът Тръмп провъзгласи “Деня на Освобождението”, знаменитият философ Славой Жижек каза: “Във времена като днешните е самоубийствено да си оптимист, защото постоянно се разочароваш.” И добави: “Всичко трябва да бъде преосмислено”. Може би само такъв подход може да опази Европа от това да падне жертва в глобалната търговска война и да даде някаква надежда за оптимизъм. Това обаче изисква критично мислене на базата на фактите, а не желания. А също така действия извън традиционните клишета и параметри. Но преди всичко –

Къде се намираме?

На 2 април, позовавайки се на “извънредно икономическо положение” президентът на САЩ обяви “реципрочни мита” към целия свят, като най-ниската базова ставка стана 10%. Редица страни, които “ограбват” Америка, бяха наказани много по-тежко от вече 145% за Китай, през 50% за Лесото, 46% за Виетнам, 32% за Индонезия и 20 % за Европейския съюз. Въздействието бе еднозначно – “шок и ужас”. Пазарите полудяха и за седмица се сринаха с близо 10%. Всички замряха, а икономистите заговориха за задаваща се глобална рецесия като тази от 30-те години от ХХ век. А това означава обедняване и безработица. Всъщност, станахме свидетели на

Бунт на Америка срещу системата, която бе създадена от нея.

Целият следвоенен глобален икономически ред бе заложен от Споразуменията от Бретън Уудс. Втората световна война остави по-голямата част от света в развалини, но извади САЩ от депресията и ги превърна във водещата икономическа сила с около 50 % от глобалната икономика и 80 % от твърдата валута. Накратко и опростено, новата система предвиждаше превръщането на долара в световна резервна валута, достъп на партньорите до най-голямия американски пазар, подкрепа за тяхното възстановяване като плана “Маршал” за Европа и мрежа от военни съюзи в Европа и Азия, начело с Америка. Основните й параметри се запазиха и до днес.

Нищо обаче не е вечно.

Европа преживя “икономическото чудо” от 60-те години, постепенно от “Споразумението за въглища и метали” се изгради Общ пазар. На свой ред, той се трансформира в ЕС, разшири се и дори въведе собствена обща валута. Междувременно глобалният противник на Америка в лицето на СССР се разпадна и навлязохме в ерата на “еднополярния свят”, глобализацията и “краят на историята”. Но не съвсем. Всяка система носи в себе си зърната на собственото отрицание. Успоредно с икономическото възстановяване на другите, с нарастването на индустриалната им мощ, същите правила започнаха да тежат на САЩ. Затова няколко пъти тя бе “усъвършенствана” от автора. През 1971 г. с “шока на Никсън” Америка се отказа от “златния стандарт”, а през 1985 г. се стигна до Споразумението от “Хотел Плаза”. С него водещите индустриални държави от Европа и Япония приеха да оскъпят собствените валути, за да подкрепят конкурентоспособността на Америка. Все пак,

никой от тях не стана заплаха за глобалното лидерство на САЩ,

както поради политическата им обвързаност, така и поради сходните икономически и демографски вектори. Голямото предизвикателство стана възходът на Китай. Не друг, а Западът, в преследване на големи и бързи печалби, превърна КНР в новата “работилница на света”. През 1990 г. БВП на милиардния Китай представляваше незабележимите 1.6 % от глобалната икономика. Днес доближава 20%, докато САЩ се свиха до 26%, а ЕС – до 17%. Китай произвежда почти 1/3 от индустриалните стоки – повече от Америка, Германия, Япония и Южна Корея заедно. “Поднебесната империя” стана водещ износител, най-вече на индустриална и високотехнологична продукция, с търговски излишък от близо 1 трилион долара. Около 250 млрд. долара е търговският дефицит спрямо КНР на Европа и 350 млрд. – на Съединените щати. Другият бързо развиващ се гигант е Индия, която вече надхвърля 8 % от икономиката на света.

Митническият шок на Тръмп е декларативен опит да спре тази тенденция и в някакъв смисъл

да обърне хода на времето.

Мнозина с любов си спомнят филма “Хубава жена” с Джулия Робъртс. Но наред с романтичната история за съвременна Пепеляшка, в него има и друга линия. Това е светът на безскрупулния финансов хищник в лицето на Ричърд Гиър, които иска да купи и разпродаде на парчета една голяма корабостроителница. Накрая, освен че чудото на любовта се случва, героят на Гиър се завръща в правата икономическа линия и решава заедно със стария собственик да прави корабостроене. Тази история е нагледно помагало за това, кои са движещите мотиви и механизми на спекулативния финансов капитализъм, който тържествуваше след 1990 г. В името на печалбата всичко е позволено, дори ако режеш клона, на който сам седиш. Докато в една филмова приказка доброто надделява чрез силата на любовта, в реалния икономически живот днес Западът плаща цената за собствената си политика на деиндустриализация.

Днес една трета от всички кораби на вода се произвеждат в Китай, а сред строящите се този дял е над 55 %.

Америка има основания за притеснения.

Темата далеч надхвърля търговските отношения, касае сърцевината на американската икономическа мощ, а също способността й да подкрепи своите думи с военна сила. Затова президентът Тръмп, наред с други инициативи, обяви мащабна програма за търговско и военно корабостроене.

Живеем в епоха на икономическа конвергенция – в условия на глобализация, технологични революции и демографски промени “развиващият” се свят бързо догонва старите, но изморени лидери. Затова сме свидетели на категорично усилие на администрацията на САЩ да пренапише правилата на играта. Това означава: Европа и азиатските им съюзници да харчат много повече за отбрана, да спрат да “експлоатират” американския пазар, да пренасочат много от производствата им там и да се включат в натиска срещу Китай. Но, наред с това, да запазят долара като основна резервна валута. Въпросът е – дали това е приемливо за тях?

Как да реагира Европа?

Трябва да приемем, че преживяваме фундаментална промяна на системата от отношения, в която Европа живя след края на Втората световна война. По същество САЩ казват: “Аз вече няма да съм големия брат, който защитава и се грижи за малката си сестра.”
Това не означава автоматично “търговска война”. Европейският съюз няма нагласата да води такава с Америка поради простата причина, че при силно положителен баланс, нашите производители и потребители ще загубят повече. Това обаче не означава просто безропотно приемане на новите условия. ЕК вече обяви болезнени контрамерки, насочени към селскостопанска продукция, засягащи щати, които силно подкрепиха президента Тръмп на изборите. И ги замрази след като “реципрочните” мита бяха отложени с 90 дни.

Днес никой не знае, дали след 3 месеца те ще бъдат възстановени, дали САЩ и КНР ще тръгнат към договаряне, или икономическият сблъсък ще се задълбочи. Дори ако американските мита останат само на 10 % за целия останал свят, но се запазят забранителните взаимни тарифи от 145 % и 125 % между двамата гиганта, това ще е тежък удар върху цялостната система на търговия и мрежа от доставки. Европа ще е особено тежко засегната – международната търговия представлява 43 % от европейския БВП, докато в САЩ е едва 26 %. Първата задача е

Да се избегне глобална рецесия.

Затова Европа трябва да използва паузата за активна икономическа дипломация по всички вектори. Десетилетията европейска интеграция са ни научили да търсим и намираме баланси на интересите. ЕС може да спечели от ролята на конструктивен и модериращ фактор, за да се избегне ескалация. Със сигурност ще сме свидетели на интензивни совалки между ЕС и САЩ, през юни предстоят среща на върха на Г-7 и среща ЕС-Китай. Трябва да се намери път за достоен изход и на двете страни в конфликта, които са заложили не само огромни интереси, но и политически престиж.

Дали подобни усилия ще дадат резултат, никой не може да каже. Заличаването за една седмица на трилиони долари на финансовите пазари и особено обезценяването на американските ценни книжа накараха администрацията на Тръмп да се замисли. Основният резултат от “Деня на Освобождението” обаче стана острото усещане за непредвидимост, което беше отправено към света от поведението на Америка.

Изборът на президента Тръмп и неговите нови политики не са нито случайност, нито импровизация. Те отразяват дълбокото недоволство сред американците, че животът им става по-труден и несигурен, и сред политиците, че доминиращата роля на САЩ е заплашена. Държавният секретар Марк Рубио констатира, че вече живеем в многополярен свят.

Това изисква и Европа да преосмисли своето бъдеще и роля

като трезво оцени собствените дефицити и потенциал. Този процес започна още през 2024 г. с докладите на Енрико Лета и Марио Драги, които идентифицираха както слабите страни, така и възможностите за икономиката на Европейския проект. Основните изводи са: нужда от мащабни инвестиции, сваляне на оковите от иновациите, завършване на Общия пазар, целенасочена индустриална политика и развитие на активни външни партньорства.

Как може да стане това?

– Докладът на Марио Драги говори за нужда от 750 млрд. евро инвестиции годишно за модернизация – два пъти повече от “Плана Маршал”, като дял от БВП. Повечето държави-членки обаче имат ограничена възможност за мобилизиране на допълнителен ресурс. Публичният дълг на страните от ЕС надхвърля 80%, а на Еврозоната доближава 90% от БВП. Но доверието към ЕС като обединение е високо. До кризата с COVID беше политически невъзможно да се мисли за общ дълг, но извънредната ситуация доведе до преосмисляне на тази догма и доведе до общи облигации, за да се финансира Европейския план за възстановяване със 750 млр. евро. Друг неоползотворен ресурс са частните спестявания. В САЩ именно те са основен източник на финансиране на инвестициите и иновациите, докато в Европа са встрани от реалната икономика. Затова е необходимо да се завърши Банковият съюз на Европа и да се изградят наистина интегрирани Съюз на капиталовите пазари и Съюз на спестяванията. Абсурдна е ситуацията, когато всяка страна има собствен стоков пазар, който е лилипут по сравнение с американския. Тази картина трябва да се променени кардинално. В същото време, непредвидимата среда, която се очертава като реалност в Америка, отваря много нови възможности за привличане на външни капитали в ЕС.

– Европа има много таланти, развита научно-развойна инфраструктура и иновативни компании. Но те се сблъскват с безкрайни регулаторни пречки, бюрократични процедури и с невъзможността да пораснат в различен мащаб заради това, че са заключени в национални рамки. 30% от европейските “еднорози” са принудени да се релокират, за да станат наистина големи. Администрацията, национална или европейска, следва железния закон да направи всичко максимално сложно, за да не “стане беля”. Затова е необходимо да се постигне съгласие за насоките, в които европейската икономика има конкурентни предимства, да се концентрират ресурси за тяхното развитие и радикално да се опростят режимите, които са пречка за икономиката.

– В много сфери Общият пазар съществува само на думи. Това е вярно не само за финансовите пазари, но и за енергетиката, телекомуникациите и други области. Всъщност, най-голямата сила на ЕС – високоплатежната зона от 450 млн. потребители, е тежко подценена, за сметка на ориентацията към външните пазари. Политиката на остеритет след кризата от 2008 г. потисна допълнително потенциала за вътрешно потребление. Това изисква ново ниво на интеграция на 27-те националните пазари – от законодателната рамка, до инфраструктурните връзки. Дълги години, по примера на САЩ, Европа изнасяше производствените си мощности. Господстваше убеждението, че за нея ще останат сферата на услугите и черешката на тортата – технологичната индустрия с висока добавена стойност, докато останалият свят ще поеме базата. Забрави се правилото, че иновациите винаги са предимно там, където е производството. Все едно да градиш небостъргач само в последните му етажи с най-лъскави офиси, без здрава конструкция под него. За последните десетилетия Китай, а сега и други стани, развиха индустриална мощ тухла по тухла, изграждайки своя индустриален капацитет, и стигнаха до това, да са водещ център за иновации, изпреварвайки Европа в такива традиционни и силни сфери като производството на електромобили.

Разумната, целенасочена индустриална политика е крайно наложителна. Няма нужда да се имитира Тръмп. Европа едва ли ще тръгне към шистовия газ или разриването на нови въглищни мини. Както Америка в 21-вия век няма да наподоби Чикаго от 1920-те години, така и германският Рур няма отново да се превърне в една огромна разкопана шахта. Но след COVID и войната в Украйна, очевидно е необходима автономия на ЕС в редица ключови области. Един от секторите, например, в които Европа продължава да заема челни позиции, е клин-техът.

– Световната търговия отдавна не е това, което беше преди десетилетия, когато Западът изнасяше индустриални стоки, а “третият свят” осигуряваше суровини. Глобализацията и догонващото индустриално развитие на изостанали в предишни десетилетия страни създаде безпрецедентни нива на индустриална кооперация и разделение на труда. Появи се и нов “златен милиард” с многобройна средна класа, особено в Азия. ЕС има над 40 търговски споразумения с повече от 70 страни. Още 20 са договорени, но не са влезли в сила. На фона на агресивния търговски подход на САЩ в очите на останалия свят Европа става по-желан и стабилен партньор – от Канада, през Индия, до Азия. Сегашната търговска криза създава огромни затруднения, но наред с това създава нови и неочаквани възможности за прагматична и целенасочена търговска политика. Тя може, от една страна да гарантира сигурна верига от доставки, а от друга – да защити разумно европейската индустрия и потребители.

– Европа трябва да се възползва от това, което винаги е било нейна силна страна – своята “мека сила”. Ние имаме интерес от запазване на американския ангажимент за сигурността на Европа в толкова нестабилен свят. Европа вече показа своята готовност да положи по големи усилия за собствената си сигурност. Страните членки и Съюзът като цяло дадоха ясен сигнал за увеличаване на разходите за отбрана. Но това трябва да става в разумни граници. Прекомерната милитаризация на Европа е заредена с много опасности. Особено когато “възпирането” не се придружава с дипломация. ЕС трябва да си припомни, че е създаден като проект за мир.

Вече 3 години Европа оказва справедливо мащабна финансова, хуманитарна и военна подкрепа на Украйна. Но през цялото това време ЕС се движеше в руслото на американската политика и не предприе никакъв опит да потърси изход към преговори и спиране на конфликта. Днес Русия надделява на бойното поле, Украйна е изтощена, а новата администрация на САЩ очевидно иска да спре войната. Не може Европа едновременно да иска да участва в преговорите и в същото време да се държи като някой, който саботира опитите да се излезе от кървавата спирала на войната.

– Никога не бива да забравяме, че историческият успех на Европа се дължи на идеите и духа на Просвещението. Те породиха научната и индустриалната революции и направиха нашия континент световен лидер. Днес европейските университети трудно достигат върховете на световните класации. Само възраждането на духа на критичното мислене и на свободния уважителен диалог в обществата може отново да направи Европа това, с което се гордеем. Имаме най-дълбоката в света демократична традиция и стабилни институции, което е огромно предимство за овладяването на вътрешни противоречия и конфликти, за балансиране и начертаване на общ път напред. Трябва само да започнем повече да се чуваме взаимно и да преоткрием способността да градим заедно съвместно бъдеще, в отделните страни и на континента като цяло.

През втората половина на юни предстои Европейският съвет да обсъжда предложенията на ЕК за цялостна програма за хоризонтални реформи за увеличаване на конкурентоспособността. “Търговската война” между Америка и Китай от последните седмици само засили необходимостта от дълбоки и всеобхватни реформи. Палиативните мерки вече не вършат работа. Илюзията за “нещоправене” няма да обърне тренда за ЕС. Ако се намери политическа воля за общи и смели политики за единна и силна Европа – имаме шанс. Ако се затворим в собствените дворове, с надежда да оцелеем след бурята – нищо добро не ни чака.

*Сергей Станишев е президент на Партията на европейските социалисти от 2011 до 2022 г., министър-председател на България от 2005 до 2009 г., председател на БСП от 2001 до 2014 г. , два мандата депутат в Европейския парламент и народен представител от 39-ото до 42-рото народно събрание