Валерий Гергиев има смели и мащабни планове

Болшой театър откри сезона с нова постановка на „Йоланта“ по повод 185-ата годишнина от рождението на Чайковски. Спектакълът е дебют на водещия баритон на трупата Елчин Азизов като оперен режисьор. А самият театър в сезона 2025 – 2026 г. се подготвя за честването на 250-годишния си юбилей през идната година. 

Това са поводите за интервюто на в. „КоммерсантЪ“ с генералния директора на Болшой театър в Москва и художествен ръководител и генерален директор на Мариинския театър в Санкт Петербург, световноизвестния диригент маестро ВАЛЕРИЙ ГЕРГИЕВ.

— Завършихте първия си пълен сезон като директор на Болшой театър. Как виждате резултатите, какво смятате за успешно и какво бихте искали да коригирате?

— Струва ми се, че това е само междинен резултат. Не си струва да се говори за първия сезон като за някакъв завършен процес. Въпреки това в Москва през изминалия сезон публиката успя да види 35 нови представления — както в постановките на Болшой театър, така и тези от Санкт Петербург. Същият процес беше в обратна посока. Произведенията, които се поставят тук, също заинтересуваха петербургската публика. И това е първото и ясно доказателство, че обединеният ресурс на двата театъра е много мощен. Но за да се реализира този ресурс, човек трябва да разчита на огромни средства и да ги харчи разумно. В същото време е невъзможно да бъдем много икономични, защото движението на групи е скъпо удоволствие. Но Москва не е виждала опери като например „Хугеноти“ на Майербер, която се радва на голям успех още по времето на Чайковски, от много, много дълго време насам. А ако говорим за любов към великите руски класици, Болшой театър не може дълго без „Евгений Онегин“ и „Дама пика“ в репертоара. Същото важи и за „Княз Игор“ на Бородин – известната историческа пиеса на Мариинския театър вече е показвана десетки пъти в Москва. Между другото, показвани са както „Руслан и Людмила“ на Глинка, така и „Хованщина“ на Мусоргски.

— Имаше ли много оригинални постановки в Болшой театър през изминалия сезон и ще има ли още през следващия сезон?

— През миналия сезон проведохме над 800 представления и концерти на сцените на Болшой театър. Репертоарът на театъра беше разширен с 11 оперни и 5 балетни заглавия — от световни шедьоври на класическото наследство до съвременни произведения. Сред основните събития са операта „Княз Игор“ на Бородин, възроденият балет „Спящата красавица“ на Чайковски, оперите „Руслан и Людмила“ на Глинка, „Риголето“ на Верди, „Хованщина“, „Саламбо“, „Сорочински панаир“ и „Сватба“ на Мусоргски, „Семьон Котко“ на Прокофиев, „Ходът на развратника“ на Стравински, балетите „Чиполино“ на Хачатурян, „Гърбатото конче“ на Шчедрин, „Петрушка“ и „Жар-птица“ на Стравински… Три от тези представления са съвместни продукции на двата театъра, които останаха в афиша, превръщайки се в пълноценни продукции на Болшой. Освен това имаше мащабни турнета на балета на Болшой театър в Оман, Тайланд и Китай – Шанхай, Пекин и Шънджън. Ще развиваме и международна гастролна дейност.

В момента се подготвяме за 100-годишнината на Мая Михайловна Плисецкая. А само преди няколко дни почина Родион Константинович Шчедрин, нашият голям приятел, човек, който изигра огромна, специална роля в историята както на Болшой, така и на Мариинския театър… Ако съчетаем това, което Мая Плисецкая и Родион Шчедрин направиха за двата театъра, ще бъде нещо невероятно. Мисля, че те заслужават специално посвещение.

– Всички са свикнали с факта, че има два основни театъра, които се конкурират помежду си – Мариинският и Болшой. Трябва ли това съревнование да се запази и под каква форма?

— Изхождам от факта, че царете, които създадоха тези два театъра не бяха по-глупави от нас. Имаше дори една-единствена Дирекция на императорските театри, която вземаше решения за постановки, например на опери на Глинка, Римски-Корсаков, Чайковски, Мусоргски, Бородин. Тя решаваше къде и кога ще танцува Анна Павлова или ще пее Шаляпин… А Фьодор Иванович пееше в понеделник в Мариинския театър, а в сряда в Болшой. Не му се налагаше да изгражда връзки чрез някакви — както обичат да се наричат сега — продуценти. Имаше човек, на когото Царят-Господарят се доверяваше. Този човек, като правило, добре разбираше какъв театър трябва да посещава руският император. И до ден днешен декорацията и на двата театъра е такава, каквато са замисляли царете, а са я правили назначените от тях управители. Не са били много в цялата дореволюционна история. Те просъществуваха дълго и направиха много. Петипа (Мариус Петипа, от 1869 до 1903 г. заема длъжността главен хореограф на балетната трупа в Санкт Петербург. – “Ъ”) създава и режисира в продължение на 63 години. Знаете, когато човек живее 63 години, казват: „Човекът е живял!“, а той е служил в театъра само 63 години!

— Значи два театъра могат нормално да съществуват под едно ръководство без никаква конкуренция?

— Помните ли в съветския хокей каква конкуренция имаше между „Спартак“ и ЦСКА? Всеки отбор имаше свои звезди — братята Майорови и Старшинов в единия, Рагулин и Фирсов в другия? И колко спиращо дъха беше, когато трябваше да ги видиш всички заедно в един отбор на мач срещу Чехословакия или Канада? Спомням си, че гледах тези предавания вечер! Същото е и с театрите: те са длъжни да се състезават, но трябва да го правят в един импулс, в интерес на страната. Това, което наистина ме тревожи, е следният факт: всички зали на Мариинския театър могат едновременно да поберат 6 хиляди души. Такива са обемите и възможностите на театъра! Същото можеше да се постигне и в Москва, ако се бяха погрижили за това преди двадесет или поне десет години. А така днес Болшой театър може да побере едновременно, специално сме изчислили, най-много 2,8 хиляди души, може би дори по-малко. Разликата е огромна, повече от два пъти!

Струва ми се, че честването на 250-годишнината на Болшой театър е чудесен повод да се помисли как да се умножи, да се увеличат възможностите му. Настоятелството на двата театъра обсъди точно темите, които могат да доведат до такова (и бързо, след няколко години) равенство в това отношение и на двата театъра. Това са два гиганта – и няма нужда да се страхуваме от това.

За първи път ще кажа публично: отдавна имам идеята да обединя театрите, да речем, на 20 града на Русия, в единна асоциация с Болшой и Мариинския театър. Досега вървяхме по пътя на създаването на официални клонове, но сега лично аз няма да мога да поема отговорност за още няколко регионални структури.

— Театри, свързани с Болшой и Мариински театър в цялата страна?

— В цялата страна.

— За сметка на какво?

— Много е просто. Бях във Владивосток преди няколко седмици, там има филиал на Мариинския театър. В момента във Владивосток тече гигантски строителен проект. Дори във Владивосток, след година и половина или две, театърът ще може да побере повече зрители едновременно, отколкото сегашният Болшой.

Разбирам много добре, че днес сме нужни в регионите повече от всякога. Болшой театър например най-накрая посети Томск… Спомнете си, Томска област някога беше почти по-голяма от Китай. Сега не само Мариинският е бил многократно в Томск, но и Болшой е идвал. Струва ми се, че големите ни градове с население над милион очакват пряко сътрудничество от нас – и с право – и асоциация с два театъра. И аз подготвям такъв проект за поне 20 града. Но това ще бъде асоциация, в която не сме единствените със задължения. Това, което категорично не можем да направим, е да използваме Болшой или Мариинския театър, за да ремонтираме местните театри и да разширим оркестровите ями, да ги приведем в състояние на елементарна готовност за приемане на нашите представления. Тази грижа вече не трябва да е наша или не само наша. Но пък имаме костюми, декори, имаме ярки имена, талантливи актьори, гласове, балерини. Имаме добри отношения с повечето губернатори, всеки от нас е отговорен по свой начин пред страната, пред нейните граждани за това, което прави. Това са все големи, видни градове с огромна история. Струва ми се, че техните жители заслужават децата им да виждат поне десет „Лешникотрошачки“ годишно.

— Когато СВО приключи, колко бързо руската култура ще се върне в пространството, което се наложи да напусне?

– Но тя никъде не е напускала.

— А как ще коментирате например скорошната история с проваленото ви представяне в Италия?

— Бях поканен в Италия и дълго мислих, преди да отговоря: „Нека опитаме“. За да не рискувам музикантите от Мариинския оркестър, казах: „Ще се изявим в смесен състав. Ще взема петима души, за да има усещането, че има някакъв руско-италиански проект“. И веднага щом тази новина излезе, в играта се включиха политици. А не меломани. Дирижирал съм в много страни, може би седемдесет. Никога не съм свирил, за да може някой политик да каже нещо за мен. Аз ходя при публиката.

— Можете ли да разкриете подробности за празнуването на юбилейния сезон, чиито основни събития ще бъдат през пролетта?

— Ще обявим това по-късно. Но сега мога да ви разкажа за друго, по-близко събитие, което ще бъде от голямо значение. На 22 септември Болшой театър ще бъде домакин на огромен благотворителен концерт на трупи на двата театъра. Ще съберем значителни средства. Сега, когато толкова много се случва в страната и по света, смятам, че нямаме право постоянно да изискваме нещо от държавата. Струва ми се, че набирането на средства е в традициите на тези театри. Изпълненията с оркестъра на Мариинския театър (правя това от много десетилетия) са най-големият успех в живота ми. Сега се заех с друг театър. Преди това отговарях за Лондонския симфоничен оркестър, Мюнхенската филхармония, редовно работех в Метрополитън опера в продължение на много години, бях гост-диригент в Ла Скала, в Парижката опера… Има режисьори, с които съм работил съвсем наскоро и с голямо удоволствие — на сцените на западни театри. Чуваме се, пишем си и имаме прекрасни спомени от това как сме работили. Връзките между творческите лидери, като правило, не зависят от това какво ще напише някой вестник. Ярките творчески лидери сами изграждат свои опорни точки. Но изведнъж възниква дискусия, свързана със световната ситуация и отношението към руската култура: започва да говори някой политик, а след него втори, по някаква причина естонски политик пък коментира какво ще се случи в Италия. Но тогава много водещи музиканти се изказаха съвсем различно и милиони хора знаят това.

— Тоест вие спечелихте в тази ситуация?

— Руската култура спечели в този спор, не аз. Руската култура, Чайковски. В края на краищата, концертната програма включваше Чайковски, Верди, а също и „Болеро“ на Равел. Френският Равел, италианският Верди и руският Чайковски. Всички те са си гостували: Верди е бил тук – световната премиера на „Силата на съдбата“ се е състояла в Мариинския театър, в присъствието на композитора. Равел също е идвал. Чайковски бил ли е на Запад? Разбира се! Той е открил „Карнеги Хол“. Светът не е устроен така, че щом един член на Европейския парламент се изкаже, и всички театри по света ще бъдат унищожени. Не, това е невъзможно!