Виновен ли съм?
И?
ВИНОВЕН ЛИ СЪМ, че искам да се върна на този площад? Че обичам този град, този народ, тази култура? Че от малък на нощното ми шкафче са разказите на Чехов, романите на Достоевски, че знам Пушкин наизуст, че слушам Чайковски, че съм закърмен с филмите на Михалков, Кончаловски, Тарковски и Рязанов?
Че в училище и у дома ме възпитаваха в любов към Русия, която ни освободи от петвековно турско робство? Че баща ми изнасяше рецитали с Булат Окуджава, а в колата слушахме песните на Висоцки? Че плачехме на “Белоруската гара”? Че от сърце, не по задължение, поднасяхме венци пред паметниците на падналите в битката срещу фашизма съветски воини?
Това прави ли ме копейка и путинист?
Виновен ли съм, че изпитах емоционален потрес, когато забраниха руските медии и спряха самолетите от София до Москва и Петербург?
Заради една чужда битка? Заради касиера на Байдън – Зеленски? Заради комисионните от оръжейните сделки и хуманитарната “помощ”? Заради грантовете от Сорос?
Време е тази лудост да спре. Москва не вярва на сълзи.
Борисов, като иска, да си държи украински байрак в офиса, но, ако обича, да не превръща мен и семейството ми в мишени в една вече изгубена световна война, както и в заложници на гузната си съвест.
