За демокрацията и евроатлантизма
„Изхождайки от концепцията на Фернан Бродел за цивилизациите, ние би следвало да приемем, че има три различни европейски цивилизации. Първата от тях е разположена географски в Европа (Западът, Старата Европа), втората – в Америка (Европите в Америка), а третата – на територията на Русия и бившия Съветски съюз.[4] Ако тази гледна точка е правилна, то въпросните три цивилизации би следвало да се характеризират с едни и същи ценности – европейските. Това значи, че терминът „евроатлантически ценности” трябва да бъде „бракуван”. Ценностите, общи за страните, членки на НАТО – това са европейските ценности.“
В анализите на парламентарните дебати, свързани с избор на председател на петдесет и първото Народно събрание, се откроява една тема, която заслужава специално внимание. Това е дилемата, пред която бяха изправени „добрите сили” в Парламента: „кого да мразят повече – Владимир Путин или Делян Пеевски” [1] . „Кое е по-достойно за душата” – да се разграничиш от прононсираните корупционери – евроатлантици или от отявлените противници на евроатлантизма?
Това е една вечна дилема: някога, при социализма, тази дилема в модифициран вид стоеше пред всеки кадровик: кое е по-важно – личните качества на един човек (неговия морал и интелигентност) или партийната му принадлежност (членува ли в БКП или е безпартиен)?
Банален факт е, че сред хората, които формират (или се счита, че формират) общественото мнение заклеймяването на Путин и неговите въображаеми симпатизанти се счита за задължително. Нещо повече- внушението е, че всички световни злини по един или друг начин са свързани с политиката на Владимир Путин. Защо това е така?
В аргументацията на тази гледна точка се преплитат поне два мотива, които е добре да бъдат разграничени. На първо място Путин се заклеймява като враг на демокрацията (той е диктатор), а на второ място – като враг на евроатлантизма. Тези две обвинения ме изкушават да кажа нещо както за демокрацията, така и за евроатлантизма.
За демокрацията
На първо място Путин се заклеймява като диктатор – нещо като Хитлер на руска почва. Нищо че Русия има демократично обществено устройство – има си и парламент, и многопартийна система. Противниците на Путин твърдят, че неговата демокрация е фалшива или формална. Този аргумент обаче е доста „хлъзгав”. Защото същото нещо може да се каже и за демокрацията в България – тя също може да се определи като формална. И кой би могъл да установи с точност дали това е наистина така? Кой е критерият за наличие на „истинска” демокрация? Дали броят на гласуващите на парламентарни избори или броят на хората, които са гласували по съвест? И какво точно значи да гласуваш по съвест? Ако един човек гласува за дадена партия, защото се надява, че това ще му донесе лични облаги („дано изберат Х за депутат, защото това ще е от полза за бизнеса ми”), може ли да се каже, че е гласувал по съвест? С какво този случай е принципно различен от случая, при който човек продава гласа си за пари? Изобщо казано – кога едни избори са честни?
Последните парламентарни избори в България показаха, че отговорите на тези въпроси не са толкова лесни, колкото изглеждат на пръв поглед. Оказва се, че истината тук до голяма степен зависи от гледната точка. Това значи, че разграничаването между истинската и фалшивата (формалната) демокрация „плува в мъгла”.
Ако ние в съгласие с критиците на Путин приемем, че в Русия няма истинска демокрация, би следвало да доволстваме от факта, че у нас няма диктатура. Обаче редовият българин ще ни каже, че това е така, защото няма държава! Тук всеки прави, каквото си иска и така руши фундамента на нормалния обществен живот – обществен ред във всичките му измерения.
Не знам как е в Русия, но много хора в България са петимни за времето, в което не си заключвахме външните врати с две, че и с три ключалки, хазартът и проституцията бяха забранени, нямаше телефонни измамници и учениците не ходеха по магазините да се бият и да крадат. Тогава хулиганите, щом видеха милиционер, минаваха на другия тротоар. (Сега полицай на улицата е голяма рядкост. И България не е полицейска държава, каквато беше при бай Тошо, но защо ли това не ни прави щастливи?).
Задължително ли е гражданите на България да бъдат демократи? Ако съдим по определени изказвания, положителният отговор на този въпрос се подразбира. Аз обаче не мисля така.
Няма съмнение, че идеята за народовластието е изкусителна и въодушевяваща. Обаче както в зората на своето възникване в Древна Гърция, така и в по-късно време, демокрацията е имала своите убедени противници. У нас такъв е Стоян Михайловски, който още в 20 –те години на миналия век твърди, че в политиката няма нищо абсолютно. Няма „универсални” форми за управление, еднакво подходящи за всички народи. Това в пълна степен важи и за демокрацията, която не е „за всяка уста лъжица”. За определени народи тя е подходяща, но за нас е най-лошата възможна форма на управление [2].
Платон твърди, че предпочитанието към определена форма на управление е свързано с характера на съответния човек и неговата ценностна нагласа. Лично аз намирам тази гледна точка за резонна. Така или иначе „заклетите демократи” трябва най-сетне да се примирят с факта, че не всички хора симпатизират на демокрацията. Ако днес в България е позволено да се чете „Държавата” на Платон, то значи, че критиката на демокрацията не е забранена. И че застъпниците на други форми на управление, различни от демокрацията, не подлежат на остракизъм. Те имат право да бъдат такива и това право е записано в Конституцията на България (чл. 37, 38 и 39).
Казано накратко – квалификацията „демократ” е лишена от емотивно значение. В общия случай един човек може да бъде добър или лош независимо от това дали е демократ или не. И също така, както отбелязва Цветан Тодоров (за когото демокрацията е европейска ценност), „една държава може да бъде в съответствие с духа на справедливост, без да е демокрация”. (Към подобно разбиране си придържа и Бърнард Крик[3] в книгата си, посветена на демокрацията).
За евроатлантическите ценности
Освен като узурпатор на народната воля Путин се заклеймява и като враг на евроатлантизма. За да преценим тежестта на това обвинение обаче ние трябва да сме наясно в смисъла на тази модна квалификация. Що е евроатлантизъм?
Буквално с „евроатлантизъм” ние означаваме общата геополитическа ориентация на страните, членуващи в НАТО. Предполага се, че този военен съюз е нещо повече от съглашение за взаимопомощ по време на война. Това е така, защото страните, членки на НАТО, са сходни по своето обществено устройство (пазарно стопанство и либерална демокрация, която гарантира личните права на гражданите).
Обичайно е това основно (конвенционално, речниково) значение на „евроатлантизъм” да се съпътства от две допълнителни значения (конотации), които се подразбират. Те засягат водещата роля на САЩ при определяне на външната политика на общността и наличието на общи ценности, специфични за страните, членки на НАТО.
Тази втората конотация заслужава специално внимание, защото е заблуждаваща. Общите ценности на страните, членуващи в НАТО, не са специфични за тази общност. Това са европейските ценности, които са характерни и за други страни, които не членуват в НАТО. Строго погледнато – няма такова нещо като евроатлантически ценности, различни от европейските. Който говори за евроатлантически ценности, смесва въпроса за ценностите, характерни за една цивилизация, с геополитиката.
Изхождайки от концепцията на Фернан Бродел за цивилизациите, ние би следвало да приемем, че има три различни европейски цивилизации. Първата от тях е разположена географски в Европа (Западът, Старата Европа), втората – в Америка (Европите в Америка), а третата – на територията на Русия и бившия Съветски съюз.[4] Ако тази гледна точка е правилна, то въпросните три цивилизации би следвало да се характеризират с едни и същи ценности – европейските. Това значи, че терминът „евроатлантически ценности” трябва да бъде „бракуван”. Ценностите, общи за страните, членки на НАТО – това са европейските ценности.
В какво се състои преимуществото на изложената тук гледна точка? Накратко казано – с това, че тя не противопоставя цивилизационно Запада на Русия, каквато тенденция ние откриваме в популярния понастоящем начин на мислене.
В Русия винаги е имало националисти, които са се опитвали да противопоставят Русия на останалия свят. Обаче подобна конфронтационна идеология се изповядва и от противниците на Русия, които изпитват някакъв суеверен страх от нея и я харесват само когато е слаба. (За това отношение към Русия говори още Фьодор Достоевски). Това са две гледни точки, които целят да конфронтират Русия и Европа. Те са еднакво погрешни. Руската култура е органична, неделима част от европейската. Днес ние просто не можем да си представим европейската култура без руското изкуство (литература, симфонична музика, балет, живопис и кино) и без руската наука.
Днес ние знаем, че мечтата за един свят без държавни граници и религии, за който пееха The Beatles, е утопия. Политиката съпътства обществения живот, но тя е царство на конюнктурните интереси, които разделят хората. Разумна е една политика, която приглушава противоречията между отделните държави, прави съвместното им съществуване поносимо. Но това е всичко, което ние можем да изискваме от политиката. Истинското единение на човечеството е в света на непреходните ценностите – науката и изкуството. Тук всеки е у дома си – тук няма граници и борба за надмощие. (Не е случайно, че философи като Платон и Карл Попър приписват на този свят един специфичен битиен статус). В този свят на истината и красотата Русия е в Европа и Европа е в Русия – няма никакви принципни различия между руската и европейската ценностна система.
Понеже не съществува културен (или ценностен) разлом между Русия и Европа, няма непреодолима причина за политическо привопоставяне на Русия и страните, членуващи в НАТО. Тази противопоставка е чисто политическа, конюнктурна; нейното значение по никой начин не бива да се преувеличава. За съжаление не всички разбират това. (Обяснението е просто, но аз ще си го спестя, за да запазя добрия тон на изложението).
Демонизирането на Путин е пропаганден трик, който обслужва противниците на Русия. Тази евтина пропаганда е адресирана към хората, за които президентът на една държава е нещо като нейна емблема. Обаче Владимир Путин не е емблема на Русия така, както президентът Джо Байдън не е емблема на Съединените Щати. (Тези дни той спаси от затвора сина си, който се оказа криминален престъпник. Ако ние не одобряваме този факт, редно ли е да пренесем това отношение към американците като цяло?).
Има и още нещо. Светът не е черно-бял – Владимир Путин не е единственият виновник за братоубийствената война в Украйна. Тук своя дял имат и сегашните западни „доброжелатели” на Украйна, които не направиха нищо, за да бъде предотвратена войната. И флагрантното нарушаване на международното право, което срамежливо беше наречено „ограничена военна операция”, не е нещо безпрецедентно за политиката на Великите сили. (Да си спомним напр. нахлуването на САЩ в Афганистан през 2001 г. и в Ирак през 2013 г.)
+ + +
„Добрите сили” в българския парламент неистово се нуждаят от някаква кауза, която да оправдае присъствието им в политиката. Такава кауза беше борбата с корупцията, обаче темата постепенно се изтърка. Не че някой направи нещо значимо по въпроса – чисто и просто се разбра, че тая работа е много по-сложна и по-трудна, отколкото изглежда на пръв поглед. Съществува мнение, че за да е ефективна съдебната реформа, трябва да се промени начина, по който се упражнява публичната власт[5]. Как обаче би могло да стане това е въпрос, чиито отговор към момента е неизвестен. Във всеки случай необходимо е искрено желание да се направи нещо, а не само да се вдига пушилка. Това е свързано със сериозни рискове за политиците – мафията няма да се даде без бой! И понеже никой не посмя да поеме тези рискове, борбата с корупцията „зацикли” – всички разбраха, че това е поредният „коьрфишек”. Обаче появи се нова цел – за санитарен кордон около путинистите.
Тази кауза „дрънчи на кухо”. Тя преследва пропаганден ефект, но на българина вече му дойде до гуша да го баламосват. И аз мисля, че е крайно време той да каже своята дума по въпроса.
[1] Андрей Райчев „Епицентър”, 5.12.2024.
[2] Стоян Михайловски, „Метаполитика”, 1940, Издание на комитета „Стоян Михайловски, София (първо издание 1924 г.), с. 71, 138,176, 192, 201.
[3] Цветан Тодоров, Новият световен безпорядък (размисли на един европеец), „Изток – Запад, София, 2003, с.90; Бърнард Крик, Демокрацията, издателство „Захари Стоянов”, София, 2008, с.30.
[4] Фернан Бродел, Граматика на цивилизациите, „Изток – Запад”, София, 2014, с.377.
[5] Андрей Янкулов, БНР, програма „Хоризонт”, „Неделя 150”, 24/11/2024.
