Защо Америка е световен лидер, а ЕС няма да бъде такъв още дълго време
Европа е континент на “слънчоглед партията”. Преди десетилетие европейците се противопоставиха на искането на Америка да инвестира повече в отбраната. Сега не успяват да вървят в тази посока достатъчно бързо. Една след друга следват срещи на върха на лидерите от ЕС.
Както често се случва в Брюксел, амбициите надделяват над възможностите. Плановете за въоръжаване са само декларации за намерения, но върховният представител за външните работи Калас побърза да обяви, че е ЕС е новата “водеща сила на свободния свят”.
В Брюксел цари смесица от мегаломания, страх от Путин и още по-голям страх от Тръмп. Това не вдъхва доверие.
Въпреки всичкото си усърдие, Съюзът има сериозни проблеми в три области. На първо място, това е зависимостта от САЩ, която е много по-голяма, отколкото бихме искали да признаем. Пример за това е защитата на водния път, Червено море и по този начин на Суецкия канал, който е в центъра на Европа, срещу нападения на йеменските хути, които не са нищо повече от терористично дъщерно дружество на Иран.
Митническият воин Тръмп защитава световната търговия
Половината свят се изсмя до смърт, когато стана известно, че журналист е успял да прочете плановете на ВМС на САЩ срещу хутите, защото един нещастник в Белия дом е бил затруднен да борави с прекрасния свят на куриерската служба Signal. Но нещо друго е много по-важно.
САЩ току-що изпратиха втори самолетоносач в региона, “Хари Труман”. Вашингтон има единадесет от тези ядрени супер самолетоносачи, плюс девет леки самолетоносача. Те могат да ударят навсякъде и все още имат достатъчно резерви за други кризисни зони. Ето как изглежда един глобален лидер.
Франция има една ядрена пускова установка, Великобритания две конвенционални пускови установки, а Италия две леки пускови установки. Германия, най-голямата търговска сила на континента, няма нищо. Берлин всъщност не се интересува от морската си слабост.
Ако европейците трябваше да изпълнят подобна мисия в Червено море, всичките им сили щяха да бъдат впрегнати, ако изобщо можеха да успеят да се споразумеят за съвместно командване. Не така изглежда една водеща световна сила.
Ако САЩ не се намесят, Иран може да блокира Червено море безнаказано. Европа обработва по-голямата част от корабния си трафик с Азия и вноса на енергия от Персийския залив през Суецкия канал. За САЩ каналът не е толкова важен.
Митническият воин Тръмп защитава свободната световна търговия. Европа, самопровъзгласилият се бастион на свободната търговия, не е в състояние да направи това. Светът не е черно-бял. Европейците ще бъдат зависими от американския флот още дълго време. Ще минат много десетилетия, преди самолетоносачът “Конрад Аденауер” да бъде пуснат на вода.
В чат групата на Unlucky Ravens, вицепрезидентът Ванс написа: “Мразя да нокаутирам Европа отново.” Министърът на отбраната Хегсет му отговори: “Споделям вашето презрение към безвъзмездното ползване/към тези , които искат да ползват без да плащат/. Жалко е.”
Въпреки това, за разлика от Байдън, Тръмп нареди ефективни въздушни удари срещу хутите. Той направи това не от алтруизъм, а защото не може да толерира вакуум във властта в Близкия изток. Това би било от полза само за враговете на Америка, преди всичко за Китай и Иран.
Американското правителство изпитва само отвращение към Европа, но интересите много често са съвпадащи. Светът не е черно-бял. Стереотипното разделение на добри (европейците) и лоши (американците) повишава моралното его, но няма особен смисъл от гледна точка на реалната политика.
Ако увеличите мащаба, става очевидно друго слабо място. Европа остава уязвима, дори, ако въоръжените й сили се превъоръжават. Това е така, защото тя няма естествени природни граници – за разлика от Америка, която е заобиколена от Атлантическия и Тихия океан. В геополитиката географията е по-важна от разговорите и срещите на върха. Европа се слива със степите на Изтока; дори Средиземно море не образува истинска бариера.
Фланговете са отворени. Великобритания и Турция се намират там, но не принадлежат към ЕС. Като непотопяем самолетоносач, Британските острови охраняват Северния Атлантик и вратата към Балтийско море.
Лондон поддържа военни бази в Средиземно море, Гибралтар и Кипър. Великобритания вече не доминира в океаните. Но Кралският флот все още изпълнява своята роля в защитата на трите най-важни европейски морета.
Турският президент Ердоган е също толкова непредсказуем, колкото и Тръмп. Той купи руски зенитни ракети, но затвори Босфора за военните кораби на Кремъл след нахлуването в Украйна. Това е единствената причина, поради която Киев успява да разбие хватката на московския флот в Черно море.
Ердоган преследва политика на махалото. Още по-важно е, че той не е в грешния лагер. Турция регулира потока от бежанци към Европа. Тя се позиционира като защитник на сунитите и по този начин като противник на Техеран. В Сирия тя контролира Запада, Америка контролира Изтока, а Израел контролира Юга. След отслабването на Иран тези три държави са доминиращите сили в Близкия изток.
Брюксел няма какво да каже там – на мекия източен фланг, който дестабилизира Европа с терористи и бежанци и я снабдява с енергия. За да се укрепят крилата, не е важен ЕС, а НАТО. Защото тук са замесени Лондон и Анкара. Без САЩ обаче съюзът би бил сянка на предишното си аз. Европейците могат да критикуват Тръмп, но не трябва да клеветят НАТО, докато Америка не дръпне щепсела.
Стратегическата автономност на Европа остава неосъществима мечта
Ако се приближите още по-близо, директно до шума и суетата в Брюксел, ще видите още повече колко неоснователен е ура-патриотизмът. Защото начина на отбрана на Европа е обект на разлчини противоречия. Мелони отхвърля европейските миротворци, Орбан отхвърля даване на допълнителна помощ за Киев. Италия и Унгария разчитат на НАТО.
Гърция иска еврооблигации за превъоръжаване, които Германия, като нетен вносител-платец, отхвърля. Испанецът Санчес не харесва цялата посока на развитие. Той иска повече мека сила и по-малко военна. Той свободно признава, че Украйна не е приоритет за него. По този начин броят на срещите на върха е обратно пропорционален на резултатите.
Стратегическата автономност също ще остане неосъществима мечта за дълго време. Държавите от ЕС внасят по-голямата част от оръжията си от Америка и също така зависят от подкрепата за сателити, зареждане с гориво във въздуха или разузнавателни служби.
САЩ са най-големият износител на оръжие
Брюксел нямаше да бъде Брюксел, ако дребните борби за власт нямаха превес над всичко останало. Фактът, че ЕС дава хладно рамо на Турция, не е нищо ново. Преди двадесет години всяка перспектива за присъединяване беше унищожена и сега се чудят в Европа, защо Ердоган се цупи оттогава. Би било по-разумно да се използва НАТО за сближаване. Това не е общност на ценности, а чисто отбранителен съюз. Тук можете да си сътрудничите с ориенталския деспот, без да си цапате ръцете прекалено.
Във времена на доминираща заплаха човек не трябва да бъде придирчив към партньорите си. Всеки, който пренебрегва правилото от Студената война, вероятно не намира Путин за толкова опасен.
Междувременно президентът Макрон открива привързаността си към Великобритания, след като беше краен противник и готов за „развод” с Великобритания при Брекзит. Заедно с министър-председателя Стармър той работи по план за миротворците в Украйна.
Новата любов обаче знае своите граници. Например, Париж гарантира, че британските оръжейни компании са изключени от програма, с която Еврокомисията субсидира доставките на военни материали. Във всеки случай Лондон никога няма да застраши специалните си отношения с Америка. По-добре е да ти се „карат” малко във Вашингтон, отколкото да седнеш на масата в Брюксел.
Време разделно е, но ресурсите са ограничени. Следователно не е разумно да се комбинира необходимото военно укрепване с антиамериканизъм. САЩ никога повече няма да се концентрират върху стария континент, както през последните осемдесет години. Това е геополитическа реалност, но няма причина за паника.
Отбраната на Европа зависи от много фактори. Това продължава да включва САЩ, но не само. Ако Европа изиграе умело своите козове, в крайна сметка ще бъде по-сигурна, отколкото в миналото, когато всичко, наистина всичко, висеше на копринената нишка на американската подкрепа.
