Защо Тръмп предаде собствените си привърженици
Стивън Уолт*
Вместо да постигне споразумение с руския президент Владимир Путин за прекратяване на конфликта в Украйна „за 24 часа“, както многократно обещаваше по време на кампанията през 2024, или завинаги да прекрати оказването на всякаква американска помощ за Украйна, Тръмп обеща да увеличи военната подкрепа за Киев и дори призова украинския президент Володимир Зеленски да удари Москва (въпреки че после се отказа от думите си, след като историята стана публично достояние). Наистина, Тръмп не обещава помощ с мащабите на онази, оказвана от предходната администрация на Байдън, и има основателни причини да се съмняваме в устойчивостта на този нов курс. Тази драматична промяна обаче беше посрещната откровено враждебно от верните привърженици на „Великата Америка“ като вечната нарушителна на спокойствието в Конгреса Марджъри Тейлър Грийн или бившия помощник на Тръмп Стив Банън.
По същия начин, вместо да се отдръпне от Европа и рязко да се насочи към Азия, както отдавна призовават висши служители, като заместник-министъра на отбраната Елбридж Колби например, Тръмп внезапно започна да демонстрира симпатия към НАТО. В същото време той не се отказва и от ангажирането на САЩ в Близкия изток и не само позволи на Израел да прави каквото си иска (подобно на всички негови скорошни предшественици), но през юни дори вкара страната си в открита военна конфонтация с Иран по молба на израелците, нареждайки на американските войски да бомбардират Техеран в напразен опит да ликвидират ядрената му програма. Естествено, неоконсерваторите и доскорошните яростни противници на Тръмп, като Бил Кристъл например, бяха във възторг от случилото се, но бивши негови поддръжници, като Тъкър Карлсън, не крият тревогата си. Накрая, наскоро Тръмп позволи на американската мултинационална компания Nvidia да възобнови доставките на свръхмодерни чипове за Китай, изоставяйки предишните си усилия за подкопаване на китайския технологичен напредък чрез контрол върху износа.
Не твърдя, че Тръмп напълно се е променил. Той все още е ангажиран с икономически неграмотната си тарифна война, все още разваля отношенията ни с ключови съюзници, от които САЩ се нуждаят, за да противодействат на Китай, и продължава безразсъдните си усилия да унищожи някога водещата в света американска наука и да ерозира авторитета на водещите ѝ университети. Китайските лидери сигурно потриват ръце: в епоха, когато научното и технологичното превъзходство се е превърнало в ключ към глобалната мощ, администрацията на Тръмп ефективно се ангажира с едностранно технологично разоръжаване.
Освен това Тръмп продължава да си разчиства сметките с онези, които смята за лични врагове, постоянно демонстрира признаци на объркано съзнание и щастливо ръководи най-корумпираната администрация в историята на САЩ. На сегашната си преклонна възраст той няма как да стане различен човек. Истината обаче е, че последните му действия не са външната политика, която обеща да провежда, или която последователите му очакваха от него.
Как можем да обясним тези промени? На ум ми идват поне три възможни варианта.
Едно очевидно обяснение е, че външнополитическият „Балон“ (изразът на помощника на президента Обама Бен Роудс се превърна в крилата фраза за апаратчиците, които прокарват една и съща линия във външната политика на САЩ, независимо коя администрация е на власт. — б.р.) отново е поел контрола, въпреки всички опити на Тръмп да настоява на своето. Както отбелязах в една от предишните си книги, външнополитическият елит успя да ерозира повечето от инициативите на Тръмп през първия му президентски мандат, защото той не разбираше как работи правителството и нямаше нито ясна стратегия за борба, нито лоялен кръг от служители, които съвестно да реализират плановете му на практика. В резултат, като изключим търговията, външната политика на САЩ почти не се промени през първия мандат на Тръмп. Верен на себе си, той обвини за многобройните си неуспехи така наречената „дълбока държава“ и се закле да се справи по-добре, ако му се даде още един шанс.
Този път Тръмп се опита да победи „Балона“, като назначи на ключови постове в правителсвото и на други важни длъжности фотогенични и лоялни чиновници като министъра на отбраната Пийт Хегсет или лесно поддаващи на влияние опортюнисти като държавния секретар Марко Рубио или директора на Националното разузнаване Тулси Хъбард.
Но дори раздаването на ключови портфейли в кабинета на послушните му лакеи не проработи. На първо място, защото Тръмп е мързелив мениджър и не е в състояние да дава на подчинените си ясни, разбираеми и последователни инструкции. На второ място, както мнозина се опасяваха, самият Хегсет се оказа неквалифициран и некомпетентен администратор, който прави грешка след грешка, а според бивш негов помощник, в собственият му офис зари пълен хаос. От своя страна, Рубио е идеолог с очевидно неоконсервативни убеждения. Той няма открито да противоречи на шефа си, но ще го тласка в опасна посока.
Нещо повече, чистките на държавни служители и масовите съкращения водят само до недостиг на персонал в ключови агенции и намаляват тяхната ефективност, без да променят мирогледа на останалия персонал или да му пречат да прокарва политики, които противоречат на плановете на Тръмп. Истината е, че за да се борим с „Балона“, е необходимо да назначим умни, опитни и знаещи хора на ключови позиции и след това да ги убедим да работят съвместно по реализацията на последователна стратегия, която е базирана на фундаментално различни принципи. Президентът вече имаше две възможности да постигне това, но пропусна и двете.
Друго по-ласкателно обяснение за действията на американския президент е, че Тръмп просто се адаптира към обективната реалност. Тоест, разбрал е, че хипотетичното приятелство с Путин не му осигурява кой знае какво влияние върху руския лидер и, че последният не възнамерява да спре военните действия само, защото Тръмп го иска. Тръмп може да не споделя мнението на бившия президент Джо Байдън, че Путин е злодей, който трябва да бъде напълно разгромен, но е научил, че руският президент няма да преговаря сериозно, освен ако не напълно сигурен в победата си, и затова е започнал да сближава позицията си относно Русия с тази на Байдън. Възобновяването на американската помощ за Украйна има за цел да окаже натиск върху Путин да сключи сделка, въпреки че обемът на обещаната помощ едва ли ще позволи това да се случи. И все пак, ако интерпретираме по този начин скорошната промяна в курса на Тръмп, това е по-скоро знак, че той се учи, а не доказателство за продължаващото влияние на „дълбоката държава”.
Сходни изводи бихме могли да направим и относно случващото се в Близкия изток. Подобно на Байдън, Тръмп никога не е възнамерявал да оказва сериозен натиск върху Израел, така че геноцидът в Газа продължава да бушува, с активната подкрепа на Съединените щати. Иран пък никога не е възнамерявал да се съобразява с Тръмп и Рубио, като се откаже от капацитета си за обогатяване на уран. Така че, когато дипломацията зацикли, израелският премиер Бенямин Нетаняху успя да убеди Тръмп, че въздушните удари ще сложат край на ядрената програма на Иран веднъж завинаги и ще затвърдят регионалното господство на Израел.
Само че войната с иранците не успя да постигне тези цели, Израел продължава да е прекалено малък, за да бъде истински хегемон. Но, ако приемем второто обяснение на случващото се, би могло да се твърди, че Тръмп прагматично коригира политиката на САЩ съобразно развитието на събитията в региона, като в същото време се противопостави на призивите за продължителна въздушна кампания или увеличаване на американското военно присъстве в региона.
Що се отнася до Китай, възможно е президентът и неговите съветници да са осъзнали, че пълномащабна икономическа война с Пекин само ще нанесе огромни щети на американската икономика, без да спре технологичния напредък на китайците. Ако това е така, вдигането на ембаргото върху чиповете на Nvidia и договарянето на някакъв вид временна търговска сделка наистина би имало смисъл.
Бих искал да вярвам, че именно това второ обяснение е вярно и, че Тръмп се адаптира към постоянно променящите се обстоятелства – само че то предполага последователност и стратегическо мислене, а честно казано, те не са налице. Подпомагането на Израел да унищожи населението на Газа и разрешението да бомбардира хутите, Ливан и Сирия по собствено усмотрение няма да направи Съединените щати или Израел по-сигурни, а бомбардирането на Иран вместо това най-вероятно ще убеди лидерите му да побързат и да се сдобият с ядрена бомба, вместо да си останат само латентна ядрена сила. Изпращането на още ракети „Пейтриът“ или други оръжия в Украйна също няма да пречупи ситуацията на бойното поле или ще повлияе върху сметките на Путин. Освен това, американската администрация нито е предложила взаимно приемливо политическо решение, нито е склонна да признае безсилието си (Тръмп обмисляше последния вариант по-рано тази година, но в крайна сметка го отхвърли.) Действително Белият дом на Тръмп преосмисля политиката си в светлината на текущите събития (както и всеки друг), но трябва да се вгледаме много внимателно, за да различим зад противоречивите и мерки някаква последователна стратегия.
Накрая, има и трети вариант: последните промени във външната политика на Тръмп са продиктувани единствено от собстеното му его. Той продава повече оръжия на Украйна не защото внезапно е изпитал желание да защити независимостта на тази страна, а защото Путин го представя в лоша светлина. Тръмп реши, че НАТО е нещо добро, когато генералният секретар на НАТО Марк Рюте го обсипа с ласкателства, достойни за някой средновековен придворен. А се включи в безсмислената за САЩ война в Близкия изток, защото смяташе, че така демонстрира собствената си мощ, независимо от реалните резултати.
Скандалът с митата пасва идеално на това обяснение: той ги харесва, защото привличат вниманието към него. Затова те ту се повишават, ту се понижават, отменят се или пък се въвеждат отново – и всеки път медиите изпадат в истерия и започват да го обсъждат с пяна на устата.
Някои наблюдатели, като Джанан Ганеш от Financial Times например, намират липсата на последователен и интегриран мироглед на Тръмп, комбиниран с болезнена загриженост за собствения му имидж, като нещо по-приемливо от доктринерския радикализъм, който преобладава в средите на привържениците на „Великата Америка“, тъй като липсата на пълноценни политически убеждения или дори стабилни предпочитания у американския президент (освен манията по тарифите и търговския дефицит) му позволява лесно да променя курса, когато е необходимо.
Аз обаче не съм толкова сигурен в това. Тъй като Тръмп е патологично неспособен да отдели националните интереси от своите, собствени и е хронично некомпетентен в подбора на кадрите си и ужасно податлив на ласкателства, външната политика на САЩ при него е по-непредсказуема, самопротиворечива и саморазрушителна от всякога.
Вашингтон може би щеше да се измъкне безнаказано, когато беше столица на единствената суперсила в света (и дори тогава щеше да плати скъпо за многобройните си глупости), но днешната глобална ситуация е безмилостна. В епоха, когато Съединените щати са изправени пред най-страшния си съперник в своята история като велика сила, импулсивен и непредсказуем лидер, който дава заповеди на подчинени, избрани заради личната им лоялност, а не заради професионализма им, няма да ги доведе до успех.
При това положение американците могат само да се надяват, че германският канцлер Ото фон Бисмарк е бил прав, когато е казал, че: „Провидението е благосклонно към глупаците, пияниците и американците“. За съжаление, при сегашния президент, благосклонността на Провидението може да се окаже единственото спасение за Америка.
*Авторът е професор по международни отношения в Харвардския университет и анализатор на „Форийн полиси”
