Когато гледам как пазарният фундаментализъм се опитва да обясни, че човешкият труд е просто производствена суровина, точно както петрола или стоманата, вътрешно се бунтувам, написа синдикалистът от КНСБ и преподавател в УНСС

Човек е важно да прочете „1984“ на Оруел и „Престъпление и наказание“ докато е на 17-18 години. Точно тогава трябва да разбереш как функционират властта и вината, преди системата да те е вкарала в коловоза. На същата възраст трябва да си обръщал в ума си малко Тарантино и „Боен клуб“ на Дейвид Финчър. Трябва да си усетил онзи суров, нихилистичен бунт против конформизма, да си цитирал Самуел Джаксън и да си разбрал, че „нещата, които притежаваш, в крайна сметка притежават теб“.

Докъм 25-годишна възраст трябва да си минал през свещеният интелектуален триъгълник – Чарлз Буковски, Милан Кундера и „Спирка за размишление“ на Рики Джервейс. Тези трябва да са консумирани, преработени и обсъдени на по четири уискита с приятели до 4 сутринта. Тогава се изгражда базовата критична инфраструктура и се калибрира вкусът към истински доброто и цинично-красивото. Ако ти остане време, не е зле да пробваш малко Стенли Кубрик и малко от Крис Нолан.

Ако пропуснеш този прозорец за инвестиции обаче, се получава тежък дефект. Към 40 и няколко години, когато метаболизмът се забави, а егото започне да си търси смисъла, настъпва криза. Започва се една страшна пандемия от „личностно развитие“ и коучинг. Хора с по три бързи кредита започват да ходят на уикенд-семинари, където сертифицирани шамани с ленени ризи (завършили онлайн курс по „енергиен мениджмънт“ в Бали) им обясняват как да „бъдат себе си“.

И всичко това, защото не си чел “Параграф 22“ на Джоузеф Хелър. Това е може би най-добрата сатира за бюрокрацията и корпоративния абсурд. Ако не си я чел и разбрал на 20, на 45 ще влезеш в корпорацията и ще наричаш очевидните глупости „синергия“ и „оптимизация“. И така Фейсбук се напълва с 45-годишни мениджъри, които пускат сторита от задимени зали, където ходят боси, за да „отключат лидерския си потенциал“.

Разбира се, опитът да компенсираш липсата на Достоевски и Финчър с Инстаграм гурута е симпатичен, но безсмислен. Имам новина. Критичното мислене не се купува в пакет от пет лекции с безплатен кетъринг и веган хапки. Майтапът настрана, но ако на 20 г. не си си блъскал главата с големите въпроси на литературата и киното, на 40 ставаш лесна плячка за секти, криптовалути и политически спасители. Затова, вместо да плащате за курсове как да „откриете вътрешното си дете“, купете на истинското си дете една книга или му пуснете качествен филм. Че иначе след 20 години и то ще ходи да прегръща дървета в Южния парк, за да си чисти аурата.

Инвестирайте в дълготрайни, вечни и секси нематериални активи за ума навреме!

***

Икономиката често бива обвинявана, че е скучна наука. Повечето хора я свързват единствено с пари, лихвени проценти и инфлация. Но истинският Икономикс никога не е бил наука за парите. Той е наука за човешкия избор. За алтернативния разход на нашето битие, онова, което жертваме, за да спечелим нещо.

Когато бях първи курс две книги пренаредиха погледа ми върху света. Първата е „Философия на парите“ на Георг Зимел. Това е книга, която малцина извън тясната социология знаят. Зимел пише нещо гениално, че парите са най-великият инструмент за освобождаване на индивида, но и най-страшният капан, защото превръщат качествените отношения в количествени уравнения. Те овеществяват ценностите. Втората книга е „Теория на моралните чувства“ на Адам Смит. Да, същият Смит, когото мнозина погрешно цитират само с „невидимата ръка“ на пазара. Но преди пазара, Смит поставя състраданието като основно лепило на обществото. Парите без морал са просто хартия с нули.

Във филма „Сбогом, момчета“ (1971) има една реплика, където се казва, че най-трудното изпитание не е да преминеш през огъня, а да запазиш хладен ум в пепелта, когато всичко наоколо изстива. Днес българското общество преминава през точно такава икономическа и духовна пепел. Когато гледам как пазарният фундаментализъм се опитва да обясни, че човешкият труд е просто производствена суровина, точно както петрола или стоманата, вътрешно се бунтувам.

Човешкият труд не е стока! Той е функция на живота, на времето и пространството, което ни е дадено на тази земя. Това е урок извън учебника, който е хубаво да се помни завинаги. Мисля че икономиката има сърце, или поне трябва да има. И това е моят асиметричен отговор на кризата, да защитавам човека, да преподавам икономикс, който не обслужва капитала, да давам плурализъм в публичните дебати и т.н.

Най-лесно е да замълчиш в зоната си на комфорт, но е далеч по-трудно да инвестираш ума и енергията си там, където различието между бедността и богатството не е просто статистика, а ежедневна битка на духа. Искам икономиката да се превърне от инструмент за спекула в инструмент за справедливост.