Големите корпорации вече не просто подкопават икономиката, те изяждат демокрацията. Когато капиталът се концентрира в толкова извратени мащаби, той неизбежно купува политическо влияние, написа икономистът и синдикалист от КНСБ

През 50-те години на 20-и век американският президент Айзенхауер номинира Чарлс Уилсън, тогавашния бос на автомобилния гигант „Дженерал Мотърс“, за министър на отбраната. Пред Сената Уилсън изрича една фраза, която по-късно се превръща в емблема на корпоративния цинизъм „Това, което е добро за страната ни, е добро за „Дженерал Мотърс“, и обратното.“.

Десетилетия наред този захаросан мит ни се продаваше като абсолютна истина. Внушаваше ни се, че ако начертаем правилата така, че шепа работодатели да трупат свръхпечалби, трохите от трапезата им по някакъв магически начин ще нахранят цялото общество. Само че икономиката не е благотворително дружество, а пазарът няма очи, за да проявява състрадание. Идеите управляват света. И когато една пазарно-фундаменталистка идеология спечели на своя страна интелектуалната класа, тя просто влиза в стаята на властта, слага си краката на масата и започва да диктува дневния ред.

Точно Адам Смит, бащата на съвременния капитализъм, когото днешните неолиберали цитират като евангелие, е бил кристално ясен за опасностите. Той пише: „Хората с едно и също занятие рядко се срещат за забавление, но разговорът им винаги завършва с конспирация срещу обществеността или с някаква хитрина как да се вдигнат цените“. Звучи ли ви познато? Звучи като днешната реалност у нас, където картели и регулаторна безпомощност пращат цените в тавана, а доходите на хората едва догонват инфлацията.

Големите корпорации вече не просто подкопават икономиката, те изяждат демокрацията. Когато капиталът се концентрира в толкова извратени мащаби, той неизбежно купува политическо влияние. Богатството, генерирано за сметка на ниските заплати и изцедените потребители, корумпира политическия ни процес. Затова можем да имаме истинска демокрация или можем да имаме колосално богатство, концентрирано в ръцете на малцина. Но не можем да имаме и двете неща едновременно.

Време е държавата да влезе в ролята си, регулаторите да си отворят очите, а цената на труда най-после да отрази реалния принос на хората.