Близка е историческата граница от 1400 години България - от 632 г., когато Кубрат основа Стара Велика България. Длъжни сме да извадим тази инициатива и да я превърнем в жива национална доктрина

Измина половин век от онази луда и мащабна 1981 г., когато нацията отбеляза своите 1300 години. Тогава, в пика на Студената война, България не просто построи НДК или паметника в Шумен. Тогава родихме шедьоври, които и до днес вграждат паметта ни в камък и лента – реставрацията на Царевец, суперпродукцията „Хан Аспарух“ и сериала „Капитан Петко войвода“. Тогава Панагюрското съкровище взриви залите в Париж, Лондон и Ню Йорк, българският глас летеше в Космоса, а ЮНЕСКО призна културните ни паметници за световно наследство. Светът осъзна, че на Балканите има една държава, която не е просто географска територия. Дори изтреляхме собствен изкуствен спътник в Космоса през същата тази 1981 г.

Разбира се, че и тогава е имало куп проблеми, но не може да се отрече, че сме имали мащаб. Днес обаче, изправени пред далеч по-монументалната историческа граница от 1400 години България - от 632 г., когато Кубрат основа Стара Велика България, в публичното ни пространство цари музейна тишина. Намалихме гласа си до шепот и се превърнахме в нация от диванни критици, които наблюдават историята, но не участват в нея. Гледаме на тази велика дата като на поредната скучна историческа брошура, която група учени трябва да издадат.

От гледна точка на културната антропология, тази тишина изглежда като престъпление. Историята не е експонат под стъклена витрина. Тя е биологична котва. Във физиката съществува понятието „резонансна честота“, онази точка, при която една система, подложена на външен трус, не се разпада, а започва да вибрира с най-голяма мощ, защото улавя собствения си ритъм. Нашата резонансна честота е кована точно 14 века, от Кубратовия завет, през геният на Борис и Симеон, до самотния вик на Паисий в Света гора. Когато 1400 години една културна ДНК отказва да изчезне, напук на петвековни тъмнини и геополитически разломи, това не е просто минало. Това е нещо повече.

Длъжни сме да извадим тази инициатива и да я превърнем в жива национална доктрина. Не за да се гордеем с костите на мъртвите царе, а за да събудим ината и трудолюбието в костите на живите българи. Не някакви изкуствени лозунги, не Евровизия или Джиро д'Италия, а точно 1400 години България е най-силният ни легитимен цивилизационен бранд пред света. Той доказва, че ние не сме дестинация за евтини наемници, а сме народ, който е дал писменост, вяра, държавност и ценностен код на половин Европа.

Хубавото е, че такава инициатива вече съществува, подхваната от група будни български общественици. Присъединете се! Нека превърнем идващата 2032 г., когато се навършва този велик юбилей, в нещо мащабно и нечувано. В празник на българщината и националния характер. Ето я голямата, чиста кауза, зад която всички ние най-после можем да се обединим, излизайки от калта на ежедневните ни партийни партизанщини. Защо не?