Гледам как Европа тъне в пламъци и безпомощност и пред очите ми изплуват стиховете на големия Ивайло Балабанов.

„...Със кремъклийка пушка, с проста сопа,

със камък и стрели от бучиниш,

дедите ни завардиха Европа.

И турците не стигнаха Париж!“

Нашите предци кървяха по чукарите, заложиха костите и свободата си, за да завардят предната линия на християнска Европа, та белким френските крале и немските принцове да градят катедрали, философия и Просвещение. Пазихме ги с цената на собственото си съществуване. За да може 5 века по-късно, една шепа самодоволни, розови чиновници, да прецакат всичко в името на евтината работна ръка, псевдохуманизма и неолибералните си отчети.

Архитектите на „новия ред“ счупиха базовия договор на човечеството - да работиш здраво, за да живееш добре. Те сътвориха свят, в който отиваш в магазина и купуваш сирене на цената на половин надница, докато те уверяват, че инфлацията е временна. Това не са просто икономически искания на уличната тълпа. Това е метафизичен бунт срещу липсата на смисъл. Човекът има нужда от корен, от семейство, от земя под краката си, от вяра и от сигурност, че утрешният ден няма да го изхвърли на улицата като ненужен софтуерен отпадък. Когато му отнемеш всичко това, за да нахраниш егото на шепа либерални утописти, той хваща паветата.

Европа не просто протестира. Европа се събужда от тежка, неолиберална наркоза. И гледката на това събуждане няма да е красива. Защото когато кабинетната логика се провали, фрактурите на историята се наместват на улицата. И този път никой няма да спаси Париж от самия него.