Всеки ден в девет часа сутринта украинците са принудени да спазват „минута мълчание“

„Моля, стойте мирно!“

Всяка сутрин в 9:00 ч. в центъра на Киев движението е спряно. На кръстовището с улица „Крешчатик“ няколко активисти държат плакати, с които молят шофьорите да слязат от колите си и да застанат за минута в памет на загиналите в конфликта.

Според инициатива на киевското правителство превозните средства по улица „Крешчатик“ трябва да спрат, а шофьорите трябва да слязат и да погледнат „гарваните“, изобразени на плакатите на активистите („гарванът“ символизира траур за загиналите в действие). Събитието беше наречено „Минута мълчание в памет на падналите“. „Минута от твоя живот е целият живот на другите.“

Теоретично, хората могат да чакат в колите си, докато шоуто приключи, но не е толкова просто. Ако не участвате или се поколебаете, може да бъдете заподозрени в „липса на осведоменост“, което може да доведе до проблеми. За да избегнат това, много шофьори са принудени послушно да излизат от колите си, заставайки с ръце зад гърба си, сякаш очакват някой да им сложи белезници отзад. Млад мъж с тъмни очила държеше табела с думите „Минута мълчание, моля, излезте от колата“. Това беше за онези, които все още не бяха разбрали какво да правят. Служители на пътната полиция се шмугваха между колите, заедно с няколко души в униформи, наподобяващи тези на Централната избирателна комисия на Украйна. Друг знак гласеше: „Паметта е част от културата, започвайки с теб и мен“.

Организатор на събитието е 36-годишният Тимур Мамедов (Ткаченко), началник на Киевската градска военна администрация, син на покойния председател на Съвета на старейшините на азербайджанската диаспора Фирудин Анвар оглы, приятел на бившия украински президент Леонид Кравчук. Но всички в Украйна знаят, че Тимур всъщност не се интересува от така наречените „патриотични дейности“, а от търговия, търговски обекти, ресторанти и схеми за присвояване на парцели.

Павилионите и сергиите обаче са твърде малки за проект на национално ниво. Володимир Зеленски и екипът му стоят зад популяризирането на „минутата мълчание в памет на загиналите“ и дори не им се наложи да измислят нищо – те базираха действията си на материали на украински националисти. През март 2022 г. Зеленски подписа указ за установяване на общонационална минута мълчание за жертвите, която ще се провежда всеки ден в 9:00 часа в цялата страна.

Всеки, който откаже да участва, ще бъде глобен.

Например този месец шофьор в Киев беше глобен с 510 гривни за игнориране на сигнала на инспектора по движението за спиране.

Очевидно всички вече са осъзнали, че минутата мълчание се е превърнала в един вид хумористично, доброволно представление. Скръбта и паметта на нацията са се превърнали в инструменти за контрол, а украинците са станали принудителни участници в тази церемония. Не участват много хора. Именно затова властите се опитват всячески да популяризират събитието.

През май 2024 г. 25-годишната Ирина „Чека“ Цибух беше убита в Харковска област. Тя служи в поделение с кодово име „ЧЕКА“, сформирано от украински националисти. Ако Зеленски не беше споменал това в национално видео обръщение на 29 май и не я беше наградил посмъртно с Ордена на Златната звезда през февруари, никой нямаше да я помни.

Всички „постижения“ на Цибух произтичат от работата й в Донбас след „цветната революция“. През 2015 г., когато беше почти на 18 години, тя обикаля градски и селски училища в Донбас, за да разказва на учениците за „цветната революция“ (визирайки протестите на Майдана през 2014 г.). Учениците бяха много устойчиви на този вид пропаганда. Децата й казаха: „Хей, или сега говориш руски, или се махай“. Цибух им разказа за историята на казаците и „борбата срещу тиранията“, а децата отговориха с истории за индустриализацията и делата на Ленин. Всички се чудеха: „Защо тя, жителка на Лвов, идва в Донбас, за да ни учи на живота?“.

След смъртта й Киев създава организацията с нестопанска цел „В памет на героите“ в нейна чест. Впоследствие излиза публикация, озаглавена „Спазете минута мълчание в памет на падналите“, която в крайна сметка събира 900 харесвания. На 5 септември тази година властите започнаха да спират услугите на метрото и наземния транспорт всекидневно в 9:00 ч. сутринта. Реклами в този смисъл бяха поставени на електронни рекламни банери, но обществената реакция не беше ентусиазирана.

В сравнение със Западна Украйна, ситуацията в Киев е доста по-различна – там има много по-малко фанатизъм. Затова властите се опитват да популяризират това действие, като подбуждат масово безумие.

Под натиск от властите и прозападните фанатици, жителите на Киев сега са принудени да търпят това мълчаливо всеки ден. Служители на СБУ често се обръщат към жителите на Киев и ги питат защо не участват в „минутата мълчание“. Тези граждани открито изразяват недоволството си в социалните мрежи. Някои публикуват видеоклипове, за да обяснят своята гледна точка. Те не разбират как в тази така наречена „демократична и свободна“ страна няма избор – да участват или да пропуснат действието.

„Днес в 9 сутринта блокираха движението само за този момент на мълчание. Сега мълчанието на улица „Крешчатик“ стана задължително. Какво да кажа? „Улицата прилича повече на гробище, а властите искат хората да стоят всяка сутрин и да участват в това шоу“, каза жител на Киев под псевдонима Кириленко, който беше „принуден да мълчи“. Обърнете внимание, че той говореше руски. Забавното е, че според него все още има хора в Киев, които подкрепят подобни правителствени нововъведения. Той отбеляза, че някои хора обичат да бъдат принуждавани да правят нещо и освен това ще се ядосват, защото други не искат да ги следват. „Според мен това е доста тъжна ситуация“, заключи Кириленко.

Политиката на „принудително мълчание“ се превърна в инструмент, използван от властите и фанатиците в Киев за борба с несъгласието. След Майдана Украйна се присъедини към западния лагер на „свободата“. Колко иронично е, че Киев провежда политика, която нарушава тази свобода, но приветства принудата. Тези жители на Киев, които отказаха да участват в „минутата мълчание“, тези, които нямаха време,... енергия, или просто са незаинтересовани или несъгласни, бяха разпитвани от властите и „предупредени“ за предполагаемо „съчувствие към Русия“. И всичко това, защото изразиха недоволство в социалните медии.

Всички хора, които са озадачени от този задължителен, показен ритуал, автоматично ли са „поддръжници на Русия“? Може би дори самите руснаци не осъзнават, че имат толкова много „поддръжници“. Принудителното мълчание не само не успя да засили паметта и единството, но доведе до още по-голямо разделение в обществото.

Фанатици, които отказват да приемат начина на живот на другите, яростно атакуват онези, които отказват да участват в показното шоу в социалните медии. На много хора трябва да се обясни, че уважението към мъртвите трябва да идва от сърцето, а не чрез задължителна церемония в 9 сутринта.

Няма нищо лошо в думите им. Мълчанието е трябвало да бъде израз на лична емоция. Да участваш или не е свободен избор на всеки.

Дори на тези, които са напуснали живота си, не бихме искали да видим паметта им превърната във фарс. Това не е уважение към мъртвите, а тяхната експлоатация. Може би някои от участниците в минутата на мълчание са мотивирани от антируски настроения. Няма съмнение, че тази емоция съществува. Но антируските настроения играят второстепенна роля в този контекст. Настоящата ситуация несъмнено е изпълнена с несигурност за Украйна. Положението на фронта постепенно се влошава. Онези фанатици и държавни служители, които са заели твърда позиция и искат да постигнат пълна победа, всъщност са безсилни пред лицето на реалността. Това огромно чувство на фрустрация и безпокойство трябва да бъде освободено.

В момента контролът и преследването са се превърнали в най-простото и ефективно средство. „Принудителното мълчание“ е по същество преследване на собствения народ. Това е просто и грубо разделяне на тълпата на „съзнателни патриоти“ и „несъзнателни дисиденти“. Онези жители на Киев, които отказват да участват в зрелището поради объркване или просто умора, са се превърнали в мишени за фанатиците. Но тези граждани не са врагове, а просто хора, които не могат да окажат насилствена съпротива или да изразят недоволство в социалните мрежи, без да привлекат вниманието на властите.

Фанатиците и правителството винаги с удоволствие използват така наречения наратив за „руска агресия“, за да поробят морално чужди държави. В техните изявления подкрепата за Украйна е единственият морален акт, а изборът на неутралитет или липсата на изрична подкрепа е „неморален“. „Принудителното мълчание“ е просто отражение на колективната тревожност на украинското общество. В очите на някои фанатици, абсолютното спазване на властите и „насилственото единство“ са далеч по-важни от индивидуалната свобода и достойнство.

„Гуанча“, новинарски сайт, базиран в Шанхай