САЩ все още не могат да налучкат пътя към мирно съжителство с останалия свят

От морална гледна точка САЩ може да се чувстват удовлетворени от стратегията за сдържане на Русия, но тази политика отрича факта, че ерата на американското господство приключи.

Предполагаемата среща на президентите Путин и Тръмп в Будапеща може въобще да не се състои, а окончателното разрешаване на конфликта в Украйна може да стане в далечно бъдеще. Няма да е преждевременно обаче да се замислим как трябва да бъде формулирано регулирането, за да отговаря максимално на интересите на САЩ в сферата на европейската сигурност и в отношенията с Русия. Въобще има два стратегически пътя: сдържане, което е предпочитан вариант за по-голямата част от външнополитическия елит, и съвместното съществуване в условията на съперничество. Изборът на един от двата варианта зависи от това как САЩ оценяват Русия.

Както по времето на студената война, политиката на сдържането гледа на Русия като на непримирим противник с недопустими геополитически амбиции в Европа и извън нейните предели. Ако се придържаме към логиката на Джордж Кенън (американски дипломат, историк от средата на ХХ век, автор на „политиката на сдържането“ на СССР), от нея следва, че противодействието на руската експанзия би трябвало да подкопае основите на режима и да доведе до появата на нова Русия, съответстваща на западните ценности и подходяща да бъде партньор на САЩ.

Обратно на това стратегията на съвместното съществуване в условията на съперничество предполага, че Русия е вечна съперница, чиято вътрешна система и стратегическо мислене Западът не е в състояние да промени нито чрез натиск и влияние отвън, нито чрез провокиране. Изглежда външната политика на САЩ не се състои в това да се победи или преустрои Русия, а по-скоро в отговорност към процеса на съперничество, за да се предотврати военното противостоене, което би било катастрофално за двете страни.

И сдържането, и съвместното съществуване в условията на съперничество имат обща цел – да запазят суверенитета на Украйна и да се предотвратят нови конфликти със съседите. Двата подхода се различават в разбирането как да се разрешат двата ключови въпроса на украинския конфликт: гаранции за сигурността на Украйна и разпределението на спорните територии. Сдържането би станало принципна позиция в подкрепа на искането на Киев за членство в НАТО, макар това сега да е далечна перспектива. Сдържането не налага никакви ограничения върху сътрудничеството на Украйна с алианса в сферата на сигурността, нито с отделни негови членове. То отхвърля всякакви ограничения на военния потенциал на Киев, освен на неговите доброволни задължения да не настоява да притежава ядрено оръжие. Следователно каквито и да било възражения на Москва по този въпрос ще бъдат отхвърлени.

Политиката на сдържане предполага също да се настоява за териториалната цялост на Украйна в границите от 1991 г. и подразбира отказ от всякакви решения, които може да узаконят руските завоевания от 2014 г. насам. С контрола на Русия над заетите вече от нея територия може да има съгласие само като с временна реалност. Но САЩ трайно ще се придържат към желанието на Украйна с течение на времето да възстанови териториите си.

По този начин сдържането удовлетворява моралните и правните изисквания за защита на суверенитета и противопоставяне на действията на Русия. То е свързано обаче и с определен ущърб. Като се отказва на Русия какъвто и да било приемлив за нея изход и гаранции за сигурност, конфликтът може да продължи. Това може да задълбочи новата студена война, да дестабилизира Европа и да доведе до разрушителни дългосрочни последствия за самата Украйна, която САЩ искат да защитят.

Стратегията на съвместното съществуване, напротив, би подтикнала Украйна да възприеме позицията на въоръжения неутралитет, за да може да защитава суверенитета си и едновременно с това да уважи проблемите за сигурността на Русия. Киев би се отказал от членство в НАТО и би се съгласил да не разполага на своя територия чужди войски, като при това продължи да развива собствена военнопромишлена база с помощта на западни инвестиции и военни технологии. Така военният потенциал на Украйна ще бъде ограничен, но в рамките на споразумения за съпоставими ограничения на руските войски в определени зони по границите на Украйна с Русия и Беларус.

По отношение на териториалните въпроси съвместното съществуване предполага фактически контрол на Москва над заетите украински територии без юридическото им признаване. При тази стратегия възстановяването на границите от 1991 г. би трябвало да става на принципите на местното самоуправление, което да позволява на населението в спорните райони да определя своята политическа принадлежност в рамките на съгласуван демократичен процес под международен контрол. Такъв резултат няма да узакони завоеванията на Русия, а напротив, ще заздрави основополагащото политическо право.

Тази стратегия е повече прагматична, отколкото принципиална. Чрез нея се признава, че сигурността на Украйна в крайна сметка зависи не от моралната привързаност на Запада към нея, а от стабилното равновесие на силите. Тя ще позволи на Украйна да оцелее, да се преустрои, да се влее в Европа, като избегне участта на постоянно огнище на конфронтация между ядрените държави.

Сдържането остава привлекателно, тъй като изразява моралната убеденост и увереността на държава, която твърдо стои на световната арена, както това правеха САЩ в първите години след края на студената война. Но светът, в който САЩ можеха да диктуват желания от тях резултат, отдавна е изчезнал. Политиката на съвместното съществуване предлага по-реалистична база за постоянното съперничество с Русия в многополюсната система. САЩ не могат повече на господстват, защото им противостои съперник, който те не могат да унищожат.

Въобще принципът на съвместното съществуване не означава, че така може да бъде умиротворен всеки агресор. Той е призван да сдържа агресията с помощта на равновесие на силите и дипломацията. Компромисът – дори с неприятни съперници, се разглежда като елемент на държавното управление в безкрайната борба, в която неуспехите може да бъдат преодолени, а благоприятните резултати с течение на времето ще се натрупват. Този не цели решаваща победа, а справедливост и справедлив мир – нека дори да има несъвършенства, но е достижим на практика.

Днес на САЩ им предстои да изберат между политиката на моралната яснота и практическия подход, който може да доведе до резултат. Политиката на съвместното съществуване в условията на съперничество – при цялата си нееднозначност и несъвършенство, предлага по-надежден път към постигане на мир в Европа и глобален ред, който да придвижва напред интересите и ценностите на САЩ – макар и не така бързо, както би се искало на някои. (TNI.com)

P.S.: Независимо от факта, че авторът е смятан за един от добрите познавачи на Русия и привърженик на изграждане на нормални отношения на САЩ с нея, от статията личи, че и той над всичко поставя стремежа Вашингтон да командва устройството на света и развитието на международните отношения единствено в свой интерес. Въпреки че стана известен с книгата си „Как правилно да разберем Русия“, самият той все още е твърде далеч по пътя към тази цел. Така е и с повечето публикации в изданието The National interest, претендиращо за обективен анализ.

Томас Греъм*

*Авторът е политолог в Съвета по международни отношения