Скъпи приятели,имаме един велик изстрадал поет в нашата литература. И точно той днес, след толкова години, е безсрамно отречен от една деканка в Софийския университет. Не заслужава да споменавам името й.

Нямаме поет с толкова трагичен живот и толкова жестока смърт. Посрещната с две кратки стихотворения... А дали е бил толкова спокоен... Така и не е доживял своето световно признание като поет. Тихо и деликатно се е сбогувал с любимата. Влязъл в тунела и посрещнал спокойно смъртта. В името на своята вяра, за която няма открити бронебойни патрони...

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

Какво е нощ преди смъртта... Последна нощ... Там... Във затвора...

„Разстрел и след разстрела – червей...“ И няма нищо героично...

Моряко, плаваш по небето... Душата ти е вечен кораб.

Дали все още си повтаряш: „Това е просто и логично“.

А би могъл да поживееш... Но някак сам си го предвидил...

Дори си го разказал вече във свойта „Песен за човека“...

Любимата... Ще я целунеш... И тихичко ще си отидеш.

В съня ѝ... Тя ще се събуди... Ще търси своята пътека...

Спокоен си... Така изглеждаш... Опрян покорно на стената.

И после... Колко ли куршума във тялото ти са забити...

А Царят... Спи си във двореца... А уж приятел на баща ти...

И не му пука... Смърт, Никола... Един от хиляди убити...

Едничка книжка... Не типична... Кой да чете „Моторни песни“.

И ти – световно неизвестен сред популярните поети.

Но след смъртта – световна слава... И твойте песни са известни...

И името ти най-внезапно сред най-големите засвети.

Очите ти ме гледат в упор... Не бих могъл да те повторя...

Днес времето е друго вече... И нищичко не се повтаря.

Ела за мъничко на гости... Как искам с теб да поговоря!

Защото страшно ми е нужно едно зрънце от твойта вяра.