„Клаузите за вражеска държава“ са огледало, отразяващо опасната схема на Токио

Когато японският премиер Санае Такаичи неотдавна се качи на подиума на Общото събрание на ООН, за да призове за заличаване на „клаузите за вражеската държава“ от Устава на ООН, тя не предлагаше незначителна корекция. Тя поиска от света да откъсне страница от следвоенния ред, за да може Япония да погребе самата история, за чието предотвратяване е написана тази страница. И светът трябва да види опасния план на Япония такъв, какъвто е.

В понеделник Сун Лей, заместник постоянният представител на Китай в ООН, упражни правото си на отговор на общия дебат на Общото събрание на ООН, разкривайки естеството и опасността от опита на Япония пред целия свят. Сун отбеляза поредица от агресивни ходове, които Япония предприе през последните години, включително драстично увеличени военни разходи, облекчаване на ограниченията върху износа на смъртоносни оръжия и засилване на нападателния военен капацитет. „Всички тези факти са доказателство, че ремилитаризацията на Япония се е превърнала в реална заплаха за регионалния и световния мир и стабилност“, каза той.

„Клаузите за вражеската държава“ не бяха записани в Устава на ООН случайно или от злоба. Те бяха правният израз на трудно спечелен урок: агресивната война, водена с индустриализирана жестокост и геноцидно презрение, никога повече не трябва да се крие зад знамето на „мирна държава“. Япония не бива да си прави илюзии, че може да се откаже от тези клаузи, просто като ги нарече „остарели“.

Докато не бъде изпълнен Член 108, който изисква приемане с две трети от гласовете на Общото събрание и ратифициране от две трети от държавите членки, включително всички постоянни членове на Съвета за сигурност, клаузите остават в сила; и докато Япония продължава стремежа си към ремилитаризация, те запазват пълната си актуалност.

Помислете какво направи Токио през последните години. Законодателството му за сигурност от 2015 г. не просто коригира политиката; то отключи колективната самозащита, изпразни член 9 от конституцията му и разшири пространството за военни действия в чужбина. Оттогава Япония продължава да разширява военните разходи, достигайки 70,9 милиарда долара през 2026 г., разхлаби правилата за износ на смъртоносни оръжия и започна да закупува и разполага оръжия с голям обсег, включително американски крилати ракети „Томахоук“. Тя предприе стъпки за преосмисляне на трите неядрени принципа за непритежаване, производство или разрешаване на въвеждането на ядрени оръжия на нейна територия, опита се да преразгледа своята „пацифистка конституция“ и рекламира желанието си да се превърне в страна, „способна да се бори“. Токио също така задълбочи ексклузивните военни блокове и лагерната политика. Това не е „миролюбива държава“. Това е страна, която никога не е сключвала напълно мир с историческите си престъпления.

Ето защо „клаузите за вражеската държава“ имат значение. Те са една от останалите институционални предпазни мерки на Устава на ООН срещу възраждането на милитаризма, който някога е обхванал Азия. В регион, все още белязан от японската милитаристична агресия, те носят както историческа, така и практическа тежест. Те казват на Токио: не може да прикрива продължаващите си усилия за ремилитаризация.

Аргументът на Япония е, в основата си, искане за амнезия. Заличете разпоредбите и една ключова писмена предпазна мярка изчезва; тогава Токио може да завърши дългогодишния си проект да стане „нормален“ по оръжие, докато остане ненормален в изповедта си. Но това не е нормално поведение на нормална държава. Това е опит за бягство от историята. Сун, китайският пратеник, зададе някои сериозни въпроси на Япония: Ще продължи ли Япония да игнорира историческите уроци и да позволи на утайките на милитаризма да се издигнат отново, или ще се изправи срещу историята си на агресия и ще спази мирните си ангажименти? Ще продължи ли да смесва правилното с грешното и да оспорва следвоенния ред, или ще подкрепи думите си с дела? Това не са риторични въпроси. Те са минималният тест за всяка страна, която твърди, че е нормална и миролюбива.

Някои в Токио може да смятат, че Общото събрание е полезна сцена за премахване на неудобните ограничения. Те грешат. Китай и други отговорни държави няма да позволят Уставът на ООН да бъде хирургически променен за удобство на ревизионистка сила. Клаузите не са меч, висящ над Япония; те са огледало. Ако Япония не харесва това, което вижда, тя трябва да промени поведението си, а не да разбива огледалото. Да забравиш миналото означава да го предадеш; да отричаш вината означава да поканиш повторение. Уставът на ООН не е меню. Историята не е чернова. И „клаузите за вражеската държава“ със сигурност няма да бъдат заличени само заради празна реторика от Токио.

Global Times