Христо Фотев (25 март 1934 - 27 юли 2002) е определян като един от най-даровитите ни и лирични поети - истинско явление в изящната българска словесност. За мнозина творчеството му е еманация на представата за поетична стихия, а самия той - синоним на понятия като море, любов и Бургас. Така пише за него издателство "Милениум", когато през 2022 г. издава том с всички негови творби, дори онези, публикувани единствено в периодичния печат.

Днес се навършват 90 години от рождението на големия български поет, чиято биография е изпълнена с парадоксални обрати, припомня БТА.

ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА

По традиция на рождената му дата в Бургас - градът, превърнал се в синоним на името му, на тържествена церемония се връчва голямата Национална награда за поезия "Христо Фотев". Тази година наградният ѝ фонд е рекордно голям, а от общо над 80 кандидати до финала достигнаха петима автори. 

Заради годишнината събитието ще бъде съпроводено с музикално-поетичен спектакъл и изложба с ученически рисунки, вдъхновени от стиховете му и редица други инициативи. Отбелязването на 90-годишнината на поета започна няколко седмици по-рано със съвместна кампания на Българското национално радио в морския град и Община Бургас, озаглавена "Не е измислица морето и щастието съществува". В нея бе представена документалната изложба "Пейзаж от спомени" с 12 от най-известните стихотворения на Фотев, придружени с любопитни снимки и документи, събирани от официални и лични архиви на негови близки и приятели с помощта на държавния архив, регионалната библиотека и местната писателска общност. 

ОПИТ И ТВОРЧЕСТВО
 
Христо Фотев сам събира основната част от биографията си в стиховете: "Роден в Истанбул. Тридесетгодишен. Но българин. И жител на Бургас." През 1940 г., когато той е едва шестгодишен, семейството му се мести в Бургас и заживява в Коджакафалийската махала, известна като място, където се настаняват бежанците. Началното си образование получава в училище "Д-р Петър Берон". След това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г. 

Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а по-късно отбива и военната си служба. От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом "Украса“ в Ямбол. Две години по-късно прекъсва работата си там и става редактор на многотиражката на мина "Черно море“.

Още с дебютна си стихосбирка "Баладично пътуване" (1961) Фотев става член на Съюза на българските писатели (СБП) и бива признат за поет явление, като се нарежда сред големите имена на българска любовна поезия, а морето и любовта са централни в неговия лиричен свят, обвит в романтично-бохемски ореол.

Като член на СБП поема поста драматург на бургаския драматичен театър "Адриана Будевска". Както Данка Георгиева от Държавен архив - Бургас разказа за БТА, в архивите на тогавашния Окръжния съвет за култура се пазят договори за възлагане за определени творби, сред които има и доста неща на Фотев, които така и не са публикувани. Сред тях, по думите ѝ, се пази и негова пиеса. Във фонда на Радко Ловджиев пък са съхранени нотните листове към песните, написани по негови текстове.

От 1964 г., в продължение на повече от четвърт век, Христо Фотев е и творчески секретар на Дружеството на българските писатели. През 1965 г. издава стихосбирката "Лирика" (1965). След близо десетгодишно мълчание през 1978 г. излиза и "Обещание за поезия“. През 1981 г. се появяват две стихосбирки: "Литургия за делфините“ и "Спомен за един жив“. Три години по-късно събира своите избрани стихове в "Словесен пейзаж“, а през 1989 г. излиза и сборникът му с поеми "Венецианска нощ“.

През 1990 г. Фотев става и главен редактор на бургаския алманах "Море“. На тази длъжност е две години, а през 1994 г. повторно поема поема поста драматург на бургаския театър.

Удостояван е неколкократно с Литературната награда на Бургас и с приза "Златен Пегас", а поетичната му мощ продължава да вдъхновява и съвременните поети, които вече девета година се включват в надпреварата за учредената на името му Национална награда за поезия "Христо Фотев".

ДРУГИТЕ ЗА ФОТЕВ

"Всички знаем, че днешен Бургас не би бил същият без поезията, без литературната и всекидневната личност, без митологията за/на Христо Фотев. Но и цялостният Христо Фотев е здраво вкоренен в атмосферата на Бургас; той се основава на всекидневния и празничния стил на живот на града, той е наистина в неговите пристанища, в неговите езера с тръстиките и в крайбрежията, в отсрещния остров, на площадите и в нашите души, в приморския парк, в лицата на прекрасните му жени и на по моряшки самоуверените му мъже, в глъчката и в смеха на децата, в меланхолията и в спомените на възрастните хора. Христо е наистина навсякъде – в тишината, във въздуха, в шума на вълните." Това е част от тържественото слово на проф. Михаил Неделчев, произнесено през 2014 г. по повод 80-годишнината от рождението на поета и публикувано във в. "Култура".

Когато преди две години в Дома на писателя в Бургас се провежда среща, посветена на творчеството на поета, проф. Неделчев определя завещаното от него като "наше празнично настояще". По думите на д-р Пламен Дойнов Христо Фотев е единство на писана и живяна поезия и има особен принос за постепенното хуманизиране на соцреализма. Тогава в анализа си д-р София Ангелова определя морето като словесното битие на неговата поезия, а д-р Йордан Ефтимов открива и шлагерно звучене в отделни негови творби. В спомените на неговия близък приятел Георги Райков срещите с Фотев са сакрални преживявания, "меки като падащ сън".

"Не зная много ли са българските градове, които могат да се похвалят, че са обезсмъртени в толкова хубави стихове, а и не зная дали е правилно да нарека Бургас родното място на поета Христо Фотев, а не Христо Фотев - родина на поетическия Бургас. Поне за мен Бургас винаги е присъствал такъв, какъвто са го създали в поезията си хора като Фотев, защото не градовете създават поетите, а поетите - градовете." Тези думи на проф. Светлозар Игов цитират главния редактор на БНР - Бургас Петя Янакиева по време на откриването на изложба "Пейзаж от спомени". 

КОЛКО СИ ХУБАВА!...

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска...!!!

ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...

Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не — понякога

наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни

и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие…

(Аз мога да разплача и дърветата,

и птиците и бронзовите бюстове,

но докага ще ни сближава болката

и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам — и безмилостно

луната и дърветата, и себе си,

наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,

или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано

най-истинското си стихотворение,

най-хубавото… Като тебе

хубаво.

И толкова далечно — като теб.

ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ...

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

БЯХ НА САМИЯ ВРЪХ...

Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.

Бях млад, красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз - със ярост.
И съжалявам, че останах жив.