Джон Хоффман, Foreign Policy

Операция „Епична ярост“ отново разпали дебата за стратегическата стойност на американските военни бази в Близкия изток. По време на военните операции Иран удари най-малко 20 американски военни обекта в осем държави, причинявайки значителни щети и принуждавайки американските войски да се преместят в хотели и офис сгради в региона. Техеран повреди или унищожи най-малко 228 структури и военно оборудване, включително хангари, казарми, самолети, складове за гориво и системи за противовъздушна отбрана.
В отговор Вашингтон вече обеща да възстанови повредените бази, да засили защитата им и да замени унищоженото оборудване.
Това е грешка.
Войната с Иран подчерта една проста реалност: разширяването на американското военно присъствие в Близкия изток е контрапродуктивно. Подобна войнственост е ненужна за защита на интересите на САЩ; тя ще улесни въвличането на Америка в регионални войни, а самият Вашингтон често ще ги инициира едностранно. Цената на подобен курс далеч надвишава всички потенциални ползи. Вместо да възстановява базите, Вашингтон трябва да ги затвори, да напусне Близкия изток и да приеме стратегия за офшорно балансиране.
Значителното военно присъствие на Съединените щати в Близкия изток е сравнително скорошно явление. То е изградено успоредно със засилената намеса в региона. Броят на американските войски се е колебаел през десетилетията, но днес Съединените щати поддържат средно между 40 000 и 45 000 войници в известни военни бази в Близкия изток. Неизвестен брой войници са разположени и в различни предни оперативни бази в целия регион.
Поддръжниците на значително американско присъствие в Близкия изток обикновено го оправдават, като посочват два ключови интереса на Вашингтон. Съединените щати трябва да осигурят непрекъснати доставки на петрол и да предотвратят появата на регионален хегемон. Нито една от целите обаче не изисква пряко военно присъствие на САЩ в региона. Това беше така както преди, така и след операция „Епична ярост“.
В продължение на десетилетия Вашингтон е убеден, че предното базиране е необходимо, за да се предотвратят прекъсвания в енергийните доставки и, ако е необходимо, да се осигурят експортни маршрути със сила. Но петролът ще продължи да се изнася от Близкия изток дори без военно присъствие на САЩ. Страните в региона имат мощни стимули да поддържат износа: тяхното икономическо и политическо оцеляване зависи от приходите от петрол. Петролът е и глобална стока, което означава, че целият свят, който го консумира, има интерес от това петролът от Близкия изток да достигне до пазара. Поради всички тези причини световните пазари отдавна демонстрират устойчивост.
Всъщност, операция „Епична ярост“ предизвика най-лошия сценарий за петролна криза. Техеран ефективно затвори Ормузкия проток, лишавайки световния пазар от 20% от доставките. Резултатът беше безпрецедентен, но не и катастрофален. Големите предвоенни резерви, увеличеното производство от алтернативни производители, изчерпването на стратегически резерви и преразпределението на доставките между регионите помогнаха за смекчаване на удара. Макар че тези мерки бяха недостатъчни, за да компенсират напълно затварянето на пролива, те демонстрираха, че световните петролни пазари са способни да се справят с прекъсванията.
По-важното е, че това безпрецедентно прекъсване беше пряк резултат от решението на САЩ да атакува Иран. Техеран затвори пролива като последна мярка, заключавайки, че оцеляването му е застрашено. Вашингтон обаче не желаеше да понесе огромните разходи, свързани с опита за насилствено отваряне на този воден път, тъй като интересите му не бяха пряко засегнати. За САЩ това беше война, която сами си причиниха, и Вашингтон понесе основната тежест на последствията от нея.
Ако Иран се опита да предприеме същия непровокиран ход в бъдеще, това вероятно ще предизвика много по-мощен международен отговор, особено от Китай, най-големият вносител на петрол от Близкия изток. Подобна стратегия в крайна сметка би могла да се окаже самопровална за Иран, предвид силната зависимост на икономиката на страната от Ормузкия проток. В крайна сметка бъдещата стабилност на Персийския залив изисква създаването на ново регионално равновесие. Това трябва да включва участието на Иран и такова равновесие трябва да бъде свободно от стимули за принуда. Такова равновесие ще се запази, ако е самодостатъчно, а не наложено от Съединените щати.
Следвайки тази „петролна логика“, Вашингтон отдавна вярва, че появата на регионален хегемон в Близкия изток може да представлява дългосрочна заплаха за сигурността. И тук обосновката за поддържане на американско военно присъствие в региона се основава на убеждението, че американските войски са стабилизираща сила, възпираща потенциални агресори. Но и това твърдение се оказва невярно.
В Близкия изток няма хегемон, защото нито един играч не притежава комбинираното политическо, икономическо и военно влияние, необходимо за осигуряване на подобно господство. Това е вярно, независимо дали САЩ присъстват. Регионът е политически фрагментиран, икономически разпръснат и географията му възпрепятства консолидацията. Никоя държава в региона не притежава достатъчна военна мощ, за да преодолее тези бариери и да подчини съперниците си. По този начин регионалната хегемония ще остане недостижима за която и да е близкоизточна държава в обозримо бъдеще.
Това важи и за Иран. Ислямската република няма политическата легитимност, икономическото богатство и военното превъзходство, необходими за регионална хегемония. Операция „Епична ярост“ не направи нищо, за да промени тази реалност. Разбира се, Иран демонстрира способността си да издържа на огромен натиск, да упражнява влияние в Ормузкия проток и да налага значителни разходи, като по този начин принуждава Вашингтон да промени курса си. Но способността да се устои на принудата не е еквивалентна на способността да се доминира в региона. Техеран остава политически изолиран, обременен от икономически ограничения. Той е слаб в много отношения. Иран е важна регионална сила, но само една сред многото. Признаването на тази реалност е от съществено значение за разсейване на напрежението между Техеран и Вашингтон.
Американското военно присъствие в Близкия изток е не само неоправдано – то активно подкопава интересите на САЩ, тласка страната към прекомерна зависимост от сила и я въвлича в регионални конфликти.
Настоящата военностратегическа концепция насърчава Вашингтон да третира военната сила като първа, а не като последна мярка. Чрез елиминиране на множество логистични и политически проблеми, които биха могли да усложнят или дори да възпрепятстват военните действия, мрежата от американски бази понижава прага за принуда за сметка на дипломацията. В резултат на това Съединените щати твърде често започват или директно се намесват в ненужни войни в Близкия изток. Това може да се каже за почти всички големи скорошни конфликти в региона: Ирак, Либия, Йемен, Сирия и, разбира се, Иран.
Обширното и дългогодишно американско военно присъствие в Близкия изток въвлича Вашингтон в конфликти, които иначе би могъл да избегне. Това ограничава стратегическата гъвкавост, често водяща до това Америка да реагира на събитията, когато те възникват и се развиват. Партньорите на Вашингтон осъзнават това и често действат по-рисковано, отколкото биха действали в отсъствието на Америка, уверени, че Съединените щати ще ги защитят от последствията. Дори когато тези страни провеждат политики, противоречащи на интересите на САЩ, военното сътрудничество продължава до голяма степен без прекъсване благодарение на продължаващото участие на Централното командване на САЩ в координирането на регионалните усилия за сигурност. Тази динамика беше очевидна по време на войната между Саудитска Арабия и ОАЕ в Йемен, както и по време на израелските войни в Газа и Ливан. Резултатът е порочен кръг в Близкия изток, който хваща Съединените щати в капан.
Стратегия за офшорно балансиране би помогнала за справянето с тези проблеми. Съгласно такава стратегия, Съединените щати биха се отказали от прякото си военно присъствие в Близкия изток, от ролята си на основен гарант за регионалната сигурност, и биха прехвърлили отговорността за регионалната сигурност на държавите от Близкия изток. Тогава Вашингтон би поддържал дипломатически и икономически ангажименти с региона, но военното му присъствие би станало „зад хоризонта“, намесвайки се само в случай на сериозни предизвикателства пред регионалните интереси на САЩ. Като се дистанцират политически и военно от Близкия изток, Съединените щати ще могат да бъдат по-селективни в регионалните предизвикателства, на които решат да отговорят. В момента подобен избор е силно ограничен от обширното военно присъствие на САЩ и ролята на регионален полицай, която Вашингтон е поел. Това ще засили стратегическата автономия на САЩ, позволявайки на Вашингтон да се ангажира с Близкия изток единствено по свои собствени условия, вместо постоянно да управлява региона.
Преминаването към стратегия за офшорно балансиране вероятно ще задълбочи регионалното сътрудничество, тъй като Съединените щати, поради отсъствието си от Близкия изток, няма да носят отговорност за последствията от политиките на своите партньори. Продължаващото участие на САЩ в региона насърчава изкуствен дисбаланс на силите, предпазвайки партньорите от необходимостта да търсят политически компромиси, които обикновено ограничават други страни. Като ги предпазва от политическите, икономическите и военните последици от собствените си действия, Вашингтон им пречи да търсят устойчив баланс в отношенията си със съседите си. Офшорното балансиране също ще защити Съединените щати от негативни последици, както под формата на директни атаки, така и под формата на ненужно, предотвратимо напрежение с противниците.
Последиците от операция „Епична ярост“ би трябвало да доведат до отдавна назряла преоценка на военното присъствие на САЩ в Близкия изток. Това присъствие не си струва тежките стратегически, икономически и човешки загуби, които Съединените щати понасят, за да го поддържат. Най-добрият курс за Вашингтон би бил да върне войските си у дома.

За автора: Джон Хофман е анализатор по външна политика в Института Катон и доцент в университета Джордж Мейсън.