Ако си мислите, че тук сме зле, просто погледнете към Аржентина. Преди време там избраха за президент Хавиер Милей, ултралиберален анархокапиталист. Икономическият му нихилизъм включваше обещания като закриване на Централната банка, премахване на националната валута, въвеждане на щатския долар като единствено разплащателно средство и агресивно изчегъртване на държавата от икономическия живот. Добавете към това облекчен режим за носене на оръжие от цивилни и яростни атаки срещу папата, когото Милей обвиняваше, че е „близък до социализма“.

И всичко това се случи в силно католическа Аржентина. Но най-големият абсурд се крие в електоралната структура. Ако се заровите в данните, ще видите, че този човек бе избран основно с гласовете на работническата класа и хората с ниски доходи. Добре че Ернесто Че Гевара и Диего Марадона не са живи, за да видят как родината им се превърна в полигон за либертариански експерименти.

Мисля си, че това е голямата трагедия на съвременния капитализъм. Работниците масово спряха да вярват в автентични социални политики. Битката между труда и капитала е една от най-старите и легитимни оси в човешката история. Днес обаче капиталът постигна най-висшия си триумф. Той убеди работниците, че спасението им се крие в пълното унищожение на социалната мрежа и солидарността. Че няма смисъл от колективизъм. От морален фундамент.

Тази криза на ценностите я има и у нас. Имам усещането, че сме поставени в абсурдната ситуация да браним знанието от най-образованите хора в тази държава. Не бедността е позорна, а това човек да не може да се отърве от нея чрез честен и упорит труд! Трудът трябва да носи достойнство и сигурност, а не беднотия. И не, това не е комунизъм