Самуил не е просто цар. Той е метафора за българската орис. Пронизан от болка, видял ослепяването на 15 000 свои войници, той не издържа, защото сърцето му беше твърде голямо, за да побере толкова чуждо безчестие. Но духът му остана тук. Ето този дух сега си идва вкъщи

Има моменти, в които историята спира да бъде просто предмет в училище. Има моменти, в които тя оживява, пробива пластовете на времето и ни хваща за гърлото. Намираме се в такъв момент. След повече от десетилетия на дипломатически лабиринти, преговори на ръба на възможното и хиляди скептични гласове, които казваха „това няма как да стане“ - еми, случи се. Цар Самуил се завръща у дома. След повече от 1000 години.

Самуил не е просто цар. Той е метафора за българската орис. Пронизан от болка, видял ослепяването на 15 000 свои войници, той не издържа, защото сърцето му беше твърде голямо, за да побере толкова чуждо безчестие. Но духът му остана тук. Ето този дух сега си идва вкъщи. Това не е просто дипломатически успех. Това е цивилизационен рестарт.

Някои ще кажат „Една костна реликва няма да ни нахрани.“ И ще сгрешат фатално. Защото хляб без достойнство е просто оцеляване. А нация без памет е географска територия, населена с временно пребиваващи хора. Връщането на Самуил ни дава нещо, което нито един бюджет или заем не може да купи, самочувствието, че сме тук от векове и ще останем за векове.

На 3 октомври (събота) София ще бъде туптящото сърце на една събудена нация. В този ден няма партии, няма леви и десни, няма синдикати и работодатели. На 3 октомври има само Българи, които крачат след своя Цар. Преди хиляда години Самуил превърна болката в щит. Днес ние сме длъжни да превърнем паметта за него в мост към бъдещето.

Приятели, на 3 октомври елате! Не заради политиците, не заради камерите. Елате заради децата си. За да ги вдигнете на раменете си и да им покажете как се посреща историята!

Елате!

Любо Костов.