В голямата буря оцелява не този, който вика най-силно или тича най-бързо в калта, а този, който притежава устойчивост да изчака мъглата да се вдигне, за да види реалната посока

Живеем на експресна скорост - бързи срещи, бързи кариери, бързо кафе в хартиена чаша, бързи лайкове. Бързаме да отметнем графиците, бързаме да изпълним чужди уставни разписания, бързаме да пораснем, а след това бързаме да остареем. В това безумно препускане по чужди сценарии направихме най-страшния компромис, научихме се да управляваме целия си делничен прелом, без изобщо да ни остава време просто да живеем. Намираме се в ера на хронична дигитална наситеност, в която сме обсебени от това да консумираме секунди от чужди животи, докато собственото ни време изтича между пръстите ни. Превърнахме се в общество, което изпитва панически страх от пет минути пълна тишина в стаята.

В романа „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад има един момент, в който героят трябва просто да спре кораба си насред реката и да чака с часове сред гъстата мъгла. Около него е абсолютна тишина, заплахата е невидима, а екипажът настоява за незабавни действия на празен ход. Но майсторството на капитана се състои в това да не се мръдне. Да издържи на напрежението на покоя. Защото в голямата буря оцелява не този, който вика най-силно или тича най-бързо в калта, а този, който притежава устойчивост да изчака мъглата да се вдигне, за да види реалната посока.