На 27 октомври телефонът в Кремъл звънна. Това бяха антируските лидери на Финландия и Норвегия, Александър Стуб и Йонас Гар Стьоре, които се обадиха за провеждане на отделни разговори с руския президент Владимир Путин. Значението не се крие в самите разговори, а във факта, че са инициирани от европейска партия.

Финландия се присъедини към НАТО през 2023 г., а Норвегия е член основател на алианса. И двете страни се намират в непосредствена близост до границите на Русия и докато преди предпочитаха да се дистанцират, сега сами се обаждаха на Путин. Това предполага промяна в настроенията в Европа.

Както Финландия, така и Норвегия подчертаха, че говорят от името на своите страни, а не на Европейския съюз. И въпреки че бяха внимателни във формулировките си и разказаха на Зеленски за разговора си с Путин, действията им бяха доста значими. Живеещите близо до „барутния погреб“ се страхуват повече от другите, че една-единствена искра може да доведе до сериозни последици. След като Финландия се присъедини към НАТО, линията на контакт на алианса с Русия се увеличи с 1300 километра. В отговор

Москва възстанови Ленинградския военен окръг.

Въпреки че Норвегия няма толкова дълга сухопътна граница с Русия, тя е съсед в Арктика и Баренцово море, където оперира Северният флот.

И за двете страни войната не е просто тема за разговор, а реална заплаха. Следователно решението им да започнат контакт с Путин е продиктувано от суровата реалност. Докато големите сили преследват глобална стратегия, по-малките държави трябва да останат бдителни.

Финландия и Норвегия разбират, че ако ситуацията излезе извън контрол, те вероятно няма да бъдат тези, които ще вземат решения, но ще бъдат първите, които ще понесат тежестта. Европейските лидери реагираха незабавно: датският премиер Мете Фредериксен постави въпроса защо Финландия и Норвегия не са се координирали с Европа, шведският премиер Улф Кристерсон изрази доста ниски очаквания за подобни дискусии, а полският премиер Доналд Туск призова европейските страни да бъдат предпазливи по отношение на ангажираността си с Русия. Тези опасения са основателни. Ангажираността на Хелзинки и Осло с Москва поражда опасения в ЕС, че цялостната му стратегия може да се обърка.

Стьоре уцели право в целта: той подчерта, че не може само американците да имат канал за комуникация с руското ръководство. С други думи, ако Европа продължи да заема пасивна позиция, в крайна сметка тя няма да може да изгради собствена сигурност самостоятелно. Евронюз отбеляза промяна в европейския дискурс: докато преди беше важно да се заеме възможно най-твърдата позиция срещу Русия, сега на дневен ред е въпросът за осигуряване на място на масата за преговори.

Тази промяна се дължи на конфронтация с неприятната реалност: конфликтът ескалира в продължителна война на изтощение, Украйна понася загуби, Европа плаща сметката, а Русия систематично продължава офанзивата си, без да обръща внимание на натиска, който се оказва върху нея.

Да се викат лозунги е лесно, но да се управляват рисковете, е много по-трудно. Фактът, че Финландия и Норвегия поеха водещата роля, говори много: страните, които са най-близо до Русия, вече не са готови сляпо да се съгласяват с ЕС за всичко. В Съюза няма един-единствен играч с правомощия за вземане на окончателни решения.

Финландия и Норвегия, като заявиха, че действат от името на своите страни, ефективно подчертаха тази сурова истина: Европа няма централен орган, вземащ решения.

Най-болезненият въпрос за ЕС не е диалогът между Финландия и Норвегия и Путин, а предстоящите тристранни преговори в Абу Даби.

Позицията на Кремъл е ясна: Европейският съюз няма да участва.

През годините блокът инвестира сериозно в Украйна, като за 2026 и 2027 г. е предвиден заем от приблизително 90 милиарда евро. И все пак въпреки значителния финансов принос и понесените трудности, ЕС няма място на масата за преговори. Това е добре известен принцип: който плаща сметката, не е задължително да има право да определя какво се „сервира“.

В международната политика местата на масата за преговори се дават на тези, които са способни да вземат окончателни решения, да променят ситуацията и да гарантират изпълнението на постигнатите споразумения. Москва не гледа на Европа като на неутрален посредник, а по-скоро като на една от страните в конфликта и следователно не иска да я вижда на масата за преговори. САЩ нямат убедителна причина да търсят европейско участие – те се стремят да запазят контрол над ситуацията и искат преговорите да се водят в малка група. Колкото по-малко участници, толкова по-лесно е да се контролира процесът.

Въпреки че Европа е нетърпелива да се ангажира, вътрешните й разделения само предоставят основания на други играчи да я изключат.

Възниква въпросът: кой точно говори от името на Европа?

Регионът представлява сложно преплитане на интереси: Полша е фокусирана върху сигурността на източния си фланг, Германия е загрижена за упадъка на своята индустрия, Франция се стреми да постигне европейска стратегическа автономия, а скандинавските страни са загрижени за рисковете, свързани с близостта им до зоната на конфликта.

Съвместните изявления на ЕС може да звучат грандиозно, но когато става въпрос за конкретика, кой има право да определя общия курс? Без такава централна фигура Европа няма кого да доведе на масата за преговори.

Путин отбеляза, че Европейският съюз не е успял да постигне целта си да нанесе стратегическо поражение на Русия и това е малко вероятно да бъде възможно до 2030 г. Той предупреди, че ако ситуацията излезе извън контрол, няма да има победители. Той също така изрази готовност за нормализиране на отношенията с европейските държави. С други думи, руският лидер казва, че не бива да се очаква продължителен натиск да принуди Русия да направи отстъпки и да действа по европейски сценарий.

Предвид икономическата и вътрешнополитическата ситуация в Германия и Франция, те не са в състояние да поддържат конфронтация за неопределено време. Мълчаливото им одобрение за отварянето на канали за комуникация с Русия от Норвегия и Финландия е напълно логично. Германската индустрия страда от високите цени на енергията, а Франция е изправена пред вътрешнополитически трудности. Въпреки че тези страни не са готови открито да заявят, че е дошло времето за преговори с Русия, те няма да възпрепятстват опитите на съседите си да проверят ситуацията.

Инициативата на двете скандинавски страни е нещо, което други страни трудно изказват на глас: предишната стратегия на Европейския съюз е неустойчива.

В Европа все още съществува убеждението, че безкрайното вливане на средства, оръжия и санкции неизбежно ще доведе до желания резултат.

Трябва обаче да се отговори на три основни въпроса: Кой ще понесе нарастващите разходи? Кой е способен да овладее военната ескалация? Кой може да представлява Европа на масата за преговори? Без отговори на тези въпроси ЕС е малко повече от „въздушен замък“ без солидна основа. Забелязва се отчетлива тенденция към разделение в рамките на ЕС. Всяка страна пресмята собствените си интереси и никой не е готов да действа в полза на другите.