Иван Борисов не беше работник – орач, зидар или машиностроител. С малко изключение не беше първи ръководител в окръг или град Михайловград. Но беше най-работният ръководител.

Роден на 2 декември 1935 година в Плевен, премества се със семейството си в Михайловград, отличник в гимназията, с държавна стипендия завършва Минно-геоложкия институт в Свердловск, Съветския съюз. Първата му крачка в трудовия път е символна - като бомбаджия в чипровските мини, с прецизни разчети за опасни взривове на богатите руди дълбоко под земята. Не след дълго качествата на главния инженер на мината са забелязани и той е избран за заместник-председател на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет в Михайловград. Или с други думи – втори ръководител (един от още двама-трима) на държавната власт в окръга.

Онова време – седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, е белязано с ускореното развитие на цялата страна, когато изостаналият Михайловградски окръг трябва да догонва бързащите пред него. При това да крачи с балансиран и равномерен ход по направления и територии.

Иван Борисов, като някой млад генерал, беше изпратен на най-тежкия, най-застрашения от пробиви участък от трудовия фронт – строителството. Нямаше, ох, как не достигаха стари майстори и нови строители, опитни инженери и архитекти, техника, материали… Каква ти предварителна стройна организация – десетки, че и повече обекти, всеки ден с нови проблеми, внедряваха се нови строителни технологии. А пусковите срокове наближават.

И се вдигаха новите заводи – Електрокарен комбинат, Завод за подова керамика, Камгарна предачница, нов завод за фитинги, военни производства… Старите предприятия трябваше да се разширяват, да се реконструират и модернизират – „Аналитик“, „Мир“, „Прециз“, завод за пластмаса, завод за дросели… А обществените сгради – театър, поликлиника, хотел, училища и детски градини в Михайловград, Лом, Берковица, Вършец, Чипровци, в големите села, мебелна къща, зъболечение… Ами жилищата? Иван Борисов ускоряваше и ускоряваше Домостроителния комбинат, та за една година в окръга да се настаняват в нови жилища над хиляда новодомци.

Е, често се налагаше да вдига сърдития си юмрук и да го стоварва върху голата дървена маса на строежа. Сурово време на съзидание, но началниците на строежите си го спомнят с респект и благодарност. Здраво бе градено, та по-късните разрушения се оказаха безсилни пред направеното през онези години.

След като се извършиха административните промени в териториалното устройство на страната през 1987 година, Иван Борисов беше избран за секретар и първи секретар на Общинския комитет на БКП в Михайловград. В спомените ми се смесват действията му на административен (колко неподходящ за него израз) държавен ръководител и на партиен ръководител. Нали, както обвиняваха по-късно, партията беше етаж на властта.

През деня Иван Борисов ходеше по предприятия и строежи, срещаше се със стопански ръководства и партийни секретари, изслушваше хора. Понеже времето все не му достигаше, насрочваше срещи с поискалите прием промишлени директори и селскостопански председатели  сутрин час-два часа преди и вечер,  пак така два-три часа, след работното време. И пак вече като опитен и улегнал генерал се ангажираше на най-трудните и застрашени участъци?!?

Когато на пазара осезателно се почувства дефицитът на стоки от първа необходимост, Борисов организираше всяка вечер посещения с началниците от търговските предприятия на магазини, гастрономи, складове и проверяваше има ли достатъчно и качествен хляб, колбаси, мляко, сирене, бира… Тогава не вдигаше юмрук, но началниците се червяха пред учудените купувачи, невиждали такова внимание към ежедневието им. Помня с каква грижа и  нетърпение (хлябът не достигаше, пък и не беше разнообразен) той бдеше неведнъж в седмицата, а всекидневно над строителството на новия хлебозавод в Михайловград.

Когато пшеницата от ТКЗС-тата наспореше, но не достигаха камиони за превозване и съхранение до складовете, председателите знаеха: Иван Борисов ще повика за помощ техниката от транспортни и промишлени предприятия.

Когато се вдигна финансовият дълг на страната заради увеличения внос на машини и технологии „от Запад“, пак Иван Борисов оглави т. нар. валутна комисия в общината и се включи в търсенето на нови пазари за местната продукция.

И още, и още.

Високопарно е да се каже, че Иван Борисов беше верен на комунистическите и социалистическите идеали; лековато е да се напише, че беше вътрешно идейно убеден. Наистина, междувременно беше учил във Висшата партийна школа в Съветския съюз и най-задълбочено беше изучавал Маркс и Ленин, новите обществени теории и практики. Вечер, достатъчно закъснели след работния ден, обичаше с най-близките си сътрудници да разговаря за големите световни и национални проблеми. Оттогава е изразът му „Вождовете се учат от книжките, а масите – от опита“. Също е лековато да се каже според крилатата фраза, че подлагаше всичко на съмнение, но обмисляше критично най-значимите съвременни процеси – перестройката в СССР, т. нар. възродителен процес, юлската концепция и фирмената организация в България, за да стигне до тяхното локално отражение.

Не знам дали в късите нощи е четял художествена литература, но показателно е, че синът му Борислав израсна талантлив театрален артист.

Не признаваше догмите и сляпото подражание. С разбиране и уважение възприе предложенията на най-младия секретар на партийния комитет Пламен Младенов за по-критично отношение (по същество – спиране) на приема на нови „активни борци“, за въздържане от заклеймяване на участниците във „възродителния процес“, за разграничаване на партийното членство от интимния живот на младите хора.

Предстоеше  ми, също като секретар на партийния комитет, да изнасям доклад на тържествено общоградско събрание. Първият секретар беше прочел внимателно написаното и направил „редакционни“ бележки; съществената от тях беше, че не съм споменал имената на Михаил Горбачов и Тодор Живков. Според неписания партиен канон задължително беше да се отправят възгласи с най-високи оценки и възхвали към първите ръководители. Аз в делови тон, в какъвто написах целия доклад, само споменах за критичното отношение на Тодор Живков към перестройката на Михаил Горбачов. След края на събранието Иван Борисов дълго и разбиращо стиска все още потреперващата ми ръка. Впрочем поздрави ме окуражаващо и първият партиен ръководител на новата голяма Михайловградска област Трифон Пашов.

Би било излишно занимание да се търсят в архивите снимки на Иван Борисов при „първа копка“ на строеж с новозакупена кирка и удряне на бутилка шампанско в кофата на багера, както и прерязване на лента на завършен обект. Онези, които го познаваха само отвън, знаеха, че е женен за Люба – дъщерята на известния партизански командир Бойко Тодоров, и не вярваха както на самостоятелното му израстване , така и на неговата скромност. А тя сякаш му беше вродена. Като ръководител от всякакъв ранг беше длъжен да стои най-отпред на трибуната при тържествените манифестации, а той и тогава често и продължително слизаше зад трибуната и замислено пушеше.

Иван Борисов отрано прозря и крайно болезнено посрещна обществените промени след 10 ноември 1989 година. Когато на общоградския митинг в края на година разтревоженото и смутено множество не можа да чуе разумната му реч сред врявата и освиркването на току-що пръкналите се „демократи“, отсече – дотук! И се оттегли с достойнство, мълчалив.

Борисов дълбоко преживя разрухата на съграденото в Михайловград и Михайловградски окръг, на което бе отдал физически сили, ум, талант на ръководител, непрекъснат неспокоен труд – той, най-работният ръководител. През следващите години преодоляваше болежките, насъбрани от миньорските години, безкрайните работни дни и новите тревоги, като с уменията си на организатор подпомагаше предприятието на свой по-млад съидейник и съратник, но това е друга тема.

Иван Борисов си отиде на 4 февруари 2014 година с отворени очи към хората - „народните маси“, които започваха да трупат нов горчив и изстрадан опит, и към „вождовете“, които тепърва щяха да четат книгите на историята. Историята, в която и Иван Борисов записа забележителни страници.

Борис БОРИСОВ