Той не разделя нацията, а отказва да я обединява чрез компромис с онова, което той смята за недържавническо, написа във Фейсбук журналистът Тодор Радев

Едни от основните критики и обвинения към президента Румен Радев, както от негови политически противници, така и от експерти са, че той „разделя нацията“. Така ли е обаче? И в какъв смисъл?

Като оставим на страна, че няма такова нещо като „единна и неделима“ в светогледа си по всички въпроси нация, отговорът на този въпрос всъщност минава през изясняване какво в случая разбираме под „разделяне“.

Радев е показал, че не обединява чрез компромис, а се опитва да обединява чрез линия. А всеки, който чертае линии, автоматично създава две страни. В стила на президента се виждат ясни разграничения:

✔️държавническо срещу партийно („Политическият елит живее в свой свят, различен от този на българските граждани“);

✔️суверенно срещу зависимо („Когато не защитаваш собствения си интерес, а повтаряш чужди позиции, това не е политика, а зависимост“);

✔️отговорно срещу корупционно и олигархично („Корупцията изяжда държавността и подменя демокрацията“, „Държавата не може да се управлява като частна фирма на олигарси“).

Това говорене на президента не е чиста политическа рамка, в която той се позиционира като политик, но също така и морална. А когато политик говори за морал, ефектът винаги е поляризация.

Когато Радев казва, че „властта режисира скандали, за да прикрие своята безпомощност“, че „има дълбока пропаст между управляващите и обществото“ или че „демокрацията е фасадна, правителството е декор, а правосъдието избирателно“, преведено на политически език това означава „вие сте от грешната страна на държавността“. И тук неизбежно се ражда усещането за „разделяне на нацията“. Защото също така неизбежно съществуващият социално-политически и икономически модел в България устройва мнозина и те не го виждат като нещо, което трябва да бъде променяно.

Това разделяне – държавност срещу бездържавност, е нещо, което хората разглеждат различно. За поддръжниците на Радев то е морален компас, а за критиците му го превръща в досаден и дори опасен съдник на установен институционален ред.

Радев е показал също, че не търси помирение на всички групи в обществото, а търси яснота на позициите. А в общество с ниско доверие към политиката яснотата винаги се възприема като конфликт.

Това, което обикновено не отчитат критиците му е, че Радев не разделя активно чрез мобилизация срещу „другите“, не организира активна съпротива, не говори с езика на омразата, а по-скоро фиксира вече съществуващо разделение и го легитимира институционално. С две думи, той не създава разделението, а му дава език и рамка.

Поради всичко това, Радев не е консенсусен тип президент, а морален – той не търси преодоляване на различията на всяка цена и баланси, а иска различията да са ясни. Такъв президент не „обединява цялата нация“, а обединява около стандарт.

Затова твърдението, че „разделя нацията“, е вярно на ниво емоционално възприятие и невярно на ниво политическа функция. И по-точната формулировка би била, че Радев не разделя нацията, а отказва да я обединява чрез компромис с онова, което той смята за недържавническо. Това е поляризация от тип „ценности“, не от тип „омраза“. И затова по-коректно би било ако оценяваме Радев не в категориите „за“ или „против“, а какъв президент (а и политик ако се реши) очакваме: безличен арбитър или морален ориентир.

(заглавието е на ЗЕМЯ)