Независимо от крехкия характер на „Меморандума за разбирателство“ между САЩ и Иран и опасността да бъде нарушен, той може да се определи като победа на дипломацията,посочва в интервю с журналиста Любомир Михайлов дипломатът, експерт по геополитика и сигурност, посланик д-р Ангел Орбецов

Посланик д-р Ангел Орбецов е работил в Азиатската дирекция на МВнР, като дълги години е неин директор. Дипломатическата му кариера включва назначения в Иран, Афганистан, Пакистан и посланически мандат в Китай. Той е д-р по история и е преподавал персийски език, история и политическа система на Иран и Афганистан в три български университета. Автор е на две книги и редица статии.

- Г-н посланик, в хода на продължилата 4 месеца война на САЩ и Израел срещу Иран, която разтърси света с рязък скок в цената на петрола и внесе още по-голяма нестабилност и напрежение в международните отношения, в трудни преговори с посредничеството на Пакистан, най-после страните в конфликта успяха да договорят „Меморандум за разбирателство“ от 14 пункта. Сега, след прекратяването на бойните действия, в преговори в 60-дневен срок, САЩ и Иран трябва да се опитат да постигнат споразумения по тези пунктове за прекратяване на войната, така че в Близкия изток да настъпи мир и да се преодолеят негативните международни последици от тази поредна тежка близкоизточна криза. Каква е според Вас перспективата за постигане чрез дипломация на американско-иранско споразумение за прекратяване на войната?

-Първият въпрос, третиран в меморандума, е прекратяването на бойните действия на всички фронтове, включително ливанския, и ангажиментът на двете страни да не подновяват военните операции помежду си и да уважават суверенитета и териториалната цялост на другата страна, както и суверенитета на Ливан, на което Техеран държи особено много предвид продължаващата израелска интервенция.

Вторият ключов момент се отнася до свободата на корабоплаването в Ормузкия пролив: САЩ започват премахване на морската блокада, което трябва да приключи за 30 дни и да се осигури трафик на кораби, подобен на този преди войната, който ще бъде възстановен от Иран. 30 дни след подписване на окончателния договор САЩ ще изтеглят всичките си военни сили от иранските брегове. Също така САЩ с незабавно действие премахват наложените забрани и пречки от всякакъв характер за износ на ирански петрол и нефтопродукти. Съответно Иран осигурява безопасност на корабоплаването между Персийския и Оманския залив, без да таксува търговските кораби, като в срок от 30 дни трябва да отстрани военните съоръжения и мини. За окончателното споразумение Иран и Оман трябва да договорят администрирането на Ормузкия пролив и предоставянето на морски услуги във взаимодействие с останалите крайбрежни страни и в съответствие с международното право и суверенните права на страните.

Положителен момент е клаузата за икономическо възстановяване на Иран, за което САЩ ще заделят сума от порядъка на 300 млрд. щ.дол.; за окончателното споразумение ще бъде представен конкретен план, който ще осигури нужните лицензи и разрешителни за осъществяване на съответните транзакции. Тогава ще бъдат премахнати и всички санкции срещу Иран, към които са съпричастни САЩ – както по линия на Съвета за сигурност на ООН и МААЕ, така и наложени едностранно; предвид изключителната чувствителност на Иран по този въпрос разговорите за неговото уреждане ще започнат незабавно. Една от клаузите постановява освобождаване на замразените ирански активи зад граница, за което се предвижда създаване на механизъм.

По ядрения въпрос Иран декларира (за пореден път), че няма да се сдобива с ядрени оръжия. За решаване на въпросите за обогатяването на уран и съдбата на количествата складиран уран ще бъде създаден механизъм с привличане на МААЕ за инспекция на ядрените обекти, като сроковете ще бъдат във взаимна зависимост с тези за премахване на санкциите. За времето на преговорите ядрената програма ще бъде за стопорена, а САЩ няма да налагат нови санкции, нито да разполагат допълнителни сили в района.

За изпълнението на меморандума се създава мониторингов механизъм, който ще продължи да действа и по отношение на окончателното споразумение. За договаряне на последното се предвиждат 60 дни, но този срок подлежи на удължаване по взаимно съгласие. Посочва се също, че то следва да бъде утвърдено с резолюция на СС на ООН.

- Започването на дипломатически преговори на САЩ с Иран не е ли всъщност провал на политиката на американския президент Доналд Тръмп срещу Иран? Защото той не успя да постигне целта си с мощни военни удари и с опит за активизиране на местната опозиция да предизвика политически промени в Ислямската република, така че да подчини страната на американската геополитическа стратегия за Близкия изток.

- Като цели на т.нар. Операция «Епична ярост» бяха обявени унищожаването на иранските ядрени и балистични способности и военноморски флот, както и „смяна на режима“ в Техеран. Двете може би най-мощни авиации в света атакуваха ирански командни центрове, ракетни съоръжения, ядрена инфраструктура и военни кораби, върху които бяха нанесени огромни щети. Техеран обаче не се пречупи пред агресията на превъзхождащия го противник и отговори на атаките така, както предварително бе заявил: с асиметрични удари с ракети и дронове срещу американски бази в региона и израелски цели, както и срещу обекти на съседните арабски страни. Активирани бяха и иранските съюзници от т. нар. Ос на съпротивата, като в Ливан бе открит втори фронт между групировката „Хизбуллах“ и Израел. Иракските шиитски групировки също се включиха с нападения срещу американски цели в региона. Хутите въпреки първоначалното си въздържане изстреляха балистични ракети срещу Израел.

Особено ефективна въпреки своята проблематичност от гледна тока на международното право се оказа предприетата на 4 март от Иран радикална стъпка със затварянето на Ормузкия пролив, предизвикала ответна американска военноморска блокада на иранските пристанища. Блокирането на пролива създаде сериозни проблеми за световното стопанство – производството, транспорта и износа на нефт, природен газ и други полезни изкопаеми, което създаде сериозни проблеми от икономическо и репутационно естество за президента Тръмп и със сигурност има основен дял в неговата ориентация към сключване на примирие и приключване на конфликта. Още повече че Иран, макар и военно отслабен, демонстрира непоколебимост да нанася удари и способност да поддържа изтощителен цикъл на съпротива.

Изключително неубедителен се оказа аргументът на Тръмп за наказване на иранската държава за потушаването със сила на гражданските протести в страната от януари т.г. и подготвяне на почвата за всенародно въстание. Още по-нелеп беше методът за постигане на тази цел – чрез ликвидиране на водещи фигури в държавния и военен елит на Ислямската република начело с върховния духовен лидер, в което основа роля беше отредена на Тел Авив предвид „специализацията“ на израелските тайни служби в подобен род терористични действия. Наложените промени в иранското ръководство бяха извършени съгласно Конституцията, а ислямо-републиканската система, която разполага с широк спектър от религиозни авторитети и военни стратези, беше циментирана и доказа своята жизненост. Населението се консолидира около новия върховен лидер Моджтаба Хаменеи, което бе демонстрирано на многобройни публични прояви. За това допринесоха траурните шествия за оплакване на мъчениците, които в шиитската религия носят особен емоционален заряд.

Потвърдени бяха също анализите, че извънсистемната опозиция, вътрешна и външна, не разполага с необходимите способности и влияние да застраши сериозно властта, солидно подкрепяна от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). Абсурдните претенции на пребиваващия в САЩ син на бившия монарх, придружени от информационни манипулации, увиснаха във въздуха. Не сполучиха също плановете на Националния съвет за съпротива и неговата основна съставка – организацията „Моджахедин-е халк“, базирана в Париж и Албания. Напразни се оказаха и надеждите, които някои американски и израелски кръгове възлагаха на кюрдската опозиция за военно настъпление в Западен Иран.

- Още в началото на войната на САЩ и Израел срещу Иран светът беше потресен от ужасни военни престъпления, които са грубо нарушение на международното право. Вследствие на американските и израелските удари в Техеран беше убит в резиденцията си върховният лидер на Иран аятоллах Али Хаменеи, а в град Минаб бе нанесен удар по пансион към девическо училище, от който загинаха 165 ученички и 96 бяха ранени. ООН и другите международни организации като че ли не обърнаха внимание на тези престъпления и се задоволиха само да изразят „загриженост“ и да призоват и „двете страни да спрат войната“. Свикнала ли е вече международната общност с бруталните нарушения на международното право?

- Бруталната американо-израелска агресия, предприета срещу суверенна държава членка на ООН, представлява драстично нарушение на международното право и Устава на ООН. С нечувана безцеремонност и чувство за безнаказаност бяха извършени безсмислени убийства на иранския върховен лидер аятоллах Сеййед Али Хаменеи и други висши държавници и военни. Агресията бе предприета под лъжливия претекст че Иран е на ръба на създаване на ядрено оръжие и представлява заплаха за мира и сигурността в региона и света, който звучи крайно несъстоятелно, съпоставен с пораженията върху иранските ядрени обекти, нанесени в хода на 12-дневната война от юни 2025 г.

Неубедителността на обясненията се подсилва от значителния напредък в провежданите до този момент преговори в Женева, заявен от оманския външен министър в качеството му на посредник, който сигнализира също за иранска готовност за отстъпки. Президентът Тръмп контрира с изявление, че е неудовлетворен от хода на преговорите, и започна войната броени дни по-късно, оставяйки силни съмнения в изчерпването на дипломатическите средства за уреждане на конфликта – изисквано условие за възможно прилагане на доктрината за самоотбрана. Особено възмутително е чувството за безнаказаност на режима в Тел Авив, подсъден за престъпления в Газа с оглед на издадените от Международния наказателен съд заповеди за арест на премиера Нетаняху и бившия му военен министър.

Ударите по обществени сгради, болници и жилища е грубо нарушение на международното хуманитарно право. Сред конкретно документираните престъпления е поразяването на началното училище „Шаджаре-йе Таййебе“ в гр. Минаб, провинция Хормозган. Правозащитни организации документираха и случаи на удари по болници (напр. болницата „Шохада“ в Сар-е пол-е Захаб), полеви болници и жилищни квартали. Изключително спорни от правна гледна точка са също убийствата на държавници и политици, и дори на военни лидери извън полето на военни действия.

Войната затвърждава обозначилата се през последните години тенденция към пълно пренебрегване на многостранния подход в международните отношения (мултилатерализъм). Способността на ООН да решава, камо ли да предотвратява международни конфликти е трайно подронена. Те се решават чрез едностранни действия, заплахи и опити за принуда извън инструментите на ООН и международното право. Съветът за сигурност на ООН за пореден път показа неспособност да взема принципни решения. Той не взе отношение по агресията на САЩ и Израел, а на 11 март прие ограничена резолюция, изискваща прекратяване на ударите на Иран и неговите съюзници срещу арабските монархии и техни цивилни граждани и потвърждаваща правото на корабоплаване в Ормузкия пролив. Русия и Китай обаче блокираха друга проекторезолюция за принуждаване на Иран да отвори Ормузкия пролив.

Въпреки усилията на генералния секретар на ООН Гутериш за отстояване на принципите, залегнали в Устава на световната организация, негативните тенденции в световната политика очевидно се превръщат във вредна практика, кулминирайки с войните в Украйна и Близкия и Средния изток. Явно е, че геополитическите съображения вземат връх във формирането на световната политика, като немаловажен фактор в това отношение е колебливото поведение на Европейския съюз, досега възприеман като принципен играч и стожер на мултилатерализма. Иска ми се да вярвам, че ЕС ще преодолее своята обсебеност от войната в Украйна, водеща до абсолютизиране на въпроса за сигурността и принизяване на „меката сила“ и дипломацията, и ще си върне позагубената репутация, като инициира процес на възвръщане на доверието към международния правов ред.

- За постигане на съгласие между САЩ и Иран по включените в меморандума сложни въпроси, за които трябва да се търси съгласие с дипломатически средства, а не с военна сила, видимо имат принос посредническите усилия на Пакистан, а също и конструктивните позиции на Китай и Русия, които допринесоха за спирането на военните действия и започването на американско-ирански преговори. Как оценявате този важен принос за прекратяването на военните действия, отварянето на Ормузкия проток и започването на дипломатически усилия за изход от конфликта на САЩ и Израел с Иран?

- Пакистан пое щафетата от Оман и се утвърди като ключов дипломатически посредник между САЩ и Иран. За това допринесоха няколко предпоставки. Първо, Исламабад е непосредствено заинтересован от намиране решение на конфликта, тъй като икономиката му зависи в голяма степен от вноса на суров петрол от Персийския залив. Второ, връзките на Пакистан както с Иран като непосредствен съсед, с който споделя общо белуджко национално малцинство, така и с шейхствата от Персийския залив, където работят милиони пакистански работници, се характеризират с голям интензитет. Отношенията със САЩ имат богата история и са особено близки между въоръжените сили, като от края на миналата година под ръководството на ръководителя на пакистанските отбранителни сили Асим Мунир (първо назначение на този новосъздаден пост) придобиха нова позитивна динамика. Трето, Пакистан зае принципна позиция по конфликта, като осъди американо-израелската агресия, но също така се обяви против иранските атаки срещу заливните монархии. Пакистанската дипломация демонстрира гъвкавост, разчупеност и отлична комуникативност както с воюващите страни (без Израел, с който не поддържа дипломатически отношения), така и с други глобални и регионални фактори. Съвместно с Китай бяха формулирани принципи за деескалация на конфликта, а с Турция, Египет и Саудитска Арабия, от които първите две също проявяват посредническа активност, а към третата Исламабад има ангажимент по сигурността, беше установено продуктивно взаимодействие.

На 8 април с ключовото посредничество на Пакистан между САЩ и Иран бе постигнато двуседмично примирие, впоследствие удължено от американския президент Доналд Тръмп за неопределено време. Преговорите в Исламабад на 11-12 април завършиха без споразумение, макар че двете страни постигнаха съгласие по повечето спорни моменти. Пакистанската дипломация обаче не подви опашка и в лицето на премиера Шахбаз Шариф, външния министър Исхак Дар, военния ръководител Асим Мунир и други държавници продължи да търси пътища за поддържане на диалог. Исламабадските преговори се утвърдиха като най-действеният дипломатически канал между САЩ и Иран. Турция и Египет също останаха активни, а напоследък с инициативност се отличи и Катар – страна, която проявява далновидност в осъзнаването на реалностите и се опитва да формулира визия за нова архитектура на сигурността в Персийския залив. Освен това Катар държи част от замразените иранските активи и е включен в диалог с Техеран и Вашингтон по въпроса за тяхното освобождаване.

Китай и Русия, които поддържат засилен икономически обмен и приятелски отношения с Иран както по двустранна линия, така и в рамките на групировките БРИКС и ШОС, но сътрудничат активно и със заливните монархии, бяха засегнати по различен начин от конфликта. Китай бе поставен в неприятно положение като значителен потребител на петрол от нефтопроизводителките в Персийския залив (в т.ч. Иран), които смята за стратегически партньори; освен това войната обективно препятства развитието на неговата инициатива «Един пояс, един път». Русия извлече двойна полза от войната: отклоняване на западното внимание и ресурси от украинския военно-политически театър и допълнителни приходи вследствие от покачването на цените на петрола, които редуцират ефекта от наложените ѝ санкции. Независимо от това двете страни заеха сходни позиции против американо-израелската агресия и за прекратяване на войната, взаимодействайки помежду си както в СС на ООН, така и в рамките на посещенията в Китай на външния министър Лавров през април и президента Путин през май, които заздравиха тяхното стратегическо партньорство. Пекин оказва позитивно въздействие по няколко канала: чрез подкрепа на пакистанското посредничество, чрез преки контакти с иранското ръководство и чрез конструктивен диалог на най-високо равнище със САЩ, демонстриран по време на посещението на Тръмп в Китай през май. Руското предложение за приемане на иранския високо обогатен уран остава в сила (като междувременно такова предложение направи и Казахстан). Двете страни, които са част от предишния процес на уреждане на въпросите, свързани с иранската ядрена програма, биха могли да допринесат за успех на предстоящите американо-ирански преговори.

- В САЩ немногото политически привърженици на президента на Тръмп твърдят, че Тръмп е направил „сделката на века“ с Иран. Но сериозните анализатори не са оптимисти за бъдещето на тази „сделка“ и посочват, че над трудно договорения меморандум тегне опасността от провал и възобновяване на американските военни действия срещу Иран. Тези опасения се подкрепят и от изявленията на американския президент, че договореното прекратяване на огъня за 60 дни, в които трябва да се водят преговори, не е окончателно и че ако „нещо не му хареса, може да разпореди продължаване на военните действия“. Ако това се случи какви биха били последиците за самите САЩ, за техните съюзници в Близкия изток и за света?

- Не е трудно да си представим какво би означавало възобновяването на войната и евентуалното ново затваряне на Ормузкия пролив, като имаме предвид кризисните моменти през април. Щетите за иранската икономика бяха оценени на над 300 млрд. щ.дол. Ежедневните загуби на арабските монархии от Персийския залив възлизаха на стотици милиони щатски долари. Международната търговия и туризмът в региона колабираха. Авиационният сектор беше парализиран. Промишленият комплекс Рас Лафан – сърцето на катарския сектор за втечнен газ и главно газово съоръжение в света – бе увреден от ирански дронове, след което Qatar Energy спря всички ангажименти по износа на втечнен газ. Бомбардирането на петролни инсталации и складове освен икономическите проблеми породи и екологична криза. Изваждането от строя на опреснителни инсталации в Кувейт и Катар, доставящи основните количества питейната вода в тези страни, доведе до хуманитарна криза, а нарушаването на 70% от хранителния внос съответно предизвиква хранителна криза. Сигурността в региона на Персийския залив беше силно подкопана, а регионалният дипломатически ред беше разрушен.

Наред с човешките и материални загуби за регионалните и воюващите страни войната създаде сериозни проблеми за световното стопанство – производството, транспорта и износа на нефт, природен газ и други полезни изкопаеми. Международната агенция по енергетика (МАЕ) охарактеризира кризата като „най-голямото нарушение на доставките в историята на световния петролен пазар“, превишаващо петролния шок от 70-те год. на ХХ в. Конфликтът засегна не само нефта и втечнения газ, но също така азотните торове, алуминия, амоняка, морските доставки на сяра и т.н. Регистрирано бе увеличаване на цените на енергията и на стоките като цяло. МВФ понижи прогнозата за световен икономически растеж за 2026 г. от 3.4% на 3.1% и повиши прогнозата за инфлация с 0.6 процентни пункта до 4.4%. При ново влошаване на ситуацията растежът може да спадне до 2.5% или дори 2%, а инфлацията – да се доближи до 6%. Цената на суровия петрол и втечнения газ може да надхвърли стойностите от април.

Посочените по-горе обстоятелства влияят негативно на миротворческата репутация на президента Доналд Тръмп и жизнеността на неговата визия, в която преобладават икономическите приоритети. Нова ескалация на напрежението би смъкнала допълнително доверието към него в американското общество. Биха се задълбочили неговите проблеми с Конгреса, особено предвид гласуваното преди няколко дни от Сената изискване към президента за прекратяване на войната. Трудностите за него ще се акумулират в навечерието на междинните парламентарни избори в САЩ през ноември т.г.

Евентуално подновяване на бойните действия между САЩ и Иран би развързало ръцете на Тел Авив и би ожесточило израело-ливанска война. За Израел не би имало пречка за продължи окупацията на Южен Ливан и да извършва прочистване на окупираните територии. Продължаването на кризата не вещае нищо позитивно и за процеса на умиротворяване и възстановяване на Ивицата Газа и за ситуацията на Западния бряг, където напрежението и без това се изостря. Съживяването на буксуващия близкоизточен мирен процес ще бъде допълнително възпрепятствано.

Едно от най-изненадващите измерения на конфликта бе дълбокото разцепление в западния лагер. Когато още в средата на март Тръмп поиска военна подкрепа за отваряне на Ормузкия пролив, призивът беше отхвърлен от основни европейски членки на НАТО и азиатско-тихоокеански съюзници. Германският министър на отбраната изрично заяви: „Това не е наша война, не ние сме я започнали“. Тръмп нарече НАТО „хартиен тигър“, а съюзниците – „страхливци“, и заговори за търговски санкции срещу Испания, след като премиерът Санчес отказа да позволи използване на американски въздушни бази на нейна територия. Отворилата се пукнатина в трансатлантическата солидарност стигна до абсурдния намек на Тръмп за излизане на САЩ от НАТО. По-късно бяха предприети действия по редуциране на американското военно присъствие в Германия.

Генералният секретар Рюте полага огромни усилия за туширане на противоречията, въпреки че съпротивата на европейците и Канада не му даде основание да припознае войната като натовска. Сега положението е в известна степен облекчено, след като подписаният меморандум получи подкрепата на съюзниците, демонстрирана на срещата на Г-7 в Евиан по-рано през този месец. Срещата Тръмп-Рюте премина в по-спокойна атмосфера, макар че и този път не липсваха критики на американския президент към недостатъчните военни разходи на съюзниците. При провал на преговорния процес с Иран и възобновяване на войната трансатлантическият, както и транстихоокеанските алианси ще бъдат поставени под нов тежък стрес, предизвикан от непоследователност в американското поведение и невъзможност да се формира последователна съюзническа позиция.

- Все пак тези дни в Швейцария след известно забавяне, заради поредни заплахи на Тръмп, че ако Иран не приеме поставените от него условия, той ще разпореди нови военни удари, агенциите съобщиха, че вече е поставена основата за незабавно начало на „техническите“ преговори“ по ядрените въпроси, санкциите срещу Иран и механизмите за разрешаване на възникващи спорове. Какво очаквате от тези преговори? Какви ще бъдат „препъни камъните“ в тях и ще може ли в рамките на определения 60-дневен срок те да приключат с някакъв положителен резултат? Не пораждат ли скептицизъм непримиримите позиции на двете конфронтиращи се страни по редица от най-важните проблеми, включени за решаване в меморандума? По кои от въпросите ще е най-трудно да се договорят САЩ и Иран?

- Независимо от крехкия характер на меморандума и опасността да бъде нарушен, той може да се определи като победа на дипломацията. Става въпрос обаче за специфична дипломация, водена от американския президент извън контекста на международното право, непопадаща под егидата на ООН и следваща визията на Тръмп за сключване на сделки. Дипломация, предшествана от абсолютно ненужна и безсмислена разрушителна война и впоследствие съпътствана и препъвана от военни действия, които не позволяват мирната тенденция да се наложи категорично.

Меморандумът е едва началото на дипломатическите усилия за разрешаване на кризата. Тепърва предстоят преговори с поставен срок от 60 дни, които се очаква да обхванат проблемите около иранската ядрена програма, в т.ч. свързаните с нея американски санкции срещу Иран. Анонсираните от двете страни позиции се разминават значително, което предполага един трънлив и изпълнен с перипетии процес при изключително ниска степен на взаимно доверие. Става въпрос за основни различия, свързани с принципно решение за обогатяването на уран от страна на Иран (пълен отказ или прекратяване за определен период), съдбата на иранските запаси от уран, обогатен до 60 % (унищожаване, разреждане или изнасяне извън Иран), възобновяване на инспекциите на иранските ядрени обекти от МААЕ и др.

Със сигурност може да се каже, че двете войни от юни 2025 г. и пролетта на 2026 г. затрудниха намирането на работещо и устойчиво решение по иранския ядрен въпрос, което няма как да стане по силов път. Дори ако ударите са унищожили голяма част от ядрената инфраструктура, ефектът може да е ограничено забавяне на ядрената програма с 2-5 год., а не окончателното ѝ ликвидиране, тъй като знанието, експертизата, мотивацията и потенциалът за възстановяване са все така налице.

Има и множество технически детайли, които ще изискват не само всеобхватна подготвеност на преговарящите страни, но и готовност за гъвкавост и компромиси. Допълнителна сложност ще предизвика договарянето на последователност на стъпките, които ще трябва да направи всяка от страните. Тук би могъл да се използва опитът на Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД) от 2015 г. – един брилянтен продукт на многостранната дипломация, към който Вашингтон категорично не иска да се връща, след като излезе едностранно от него при първата администрация на Тръмп. Не е изключено и засягането на въпроси извън ядрения – например, за иранския ракетен арсенал и свързаните с Техеран регионални групировки.

На фона на всички трудности обаче има и положителни моменти. Един от тях е фактът, че САЩ и Иран, които са със скъсани дипломатически отношения от 1980 г., вече водят и преки преговори освен предаването на послания чрез посредници като Пакистан и преди това Оман. На дипломацията трябва да бъде даден шанс и страните да бъдат поощрени от световната общност в търсенето на мирно решение, което да бъде транспонирано в международен план чрез резолюция на Съвета за сигурност на ООН и подновен ангажимент на МААЕ, както и да бъдат парирани опитите на недоброжелатели (на първо място Израел) да препятстват диалога и мирния процес.