Да си призная след като дълго време все се убеждавах, че освен лакърдиите с приятелите фейсбук не може да ме заинтригува с нищо ново. То пък взе, че се случи. Както един ден се „разхождах“ из фейса попаднах на написаното от Георги Лефтеров, който споделяше своите размисли за живота, печенето на хляб, книгите и разбира се за града, в който живее, а той е красавецът Пловдив. Заинтригува ме неговото писане. В своите разкази той увлекателно споделяше за нещата от живота, за това как се пече вкусен хляб и как занаята, който го е направил популярен в града на тепетата като Майстора той съчетава и с писането на книги. А те вече са солиден брой. Сред тях има и такива, посветени на правенето на хляб. Започнах да следя всяка негова изповед във фейса и си помислих, че за такъв човек като него в днешното ни толкова трудно и объркано време си заслужава да научат и други.
Успях да се свържа с него и ето какво сподели той за читателите на в. „Земя“.

Определяте се като „Човек, който прави хляб, пише книги, когато не го мързи, и обича всички… понякога и себе си.“ Кой е тогава Георги Лефтеров?
Георги Лефтеров е просто един 51-годишен мъж, който е овладял до съвършенство изкуството на усложнения мързел. Вижте, за да мързелуваш качествено и без угризения, трябва да имаш перфектно алиби. Моето са две: пекарната и писането. Когато не ми се иска да пиша, заявявам с трагичен тон, че тестото не чака, и отивам да меся. Когато ме заболи кръстът от чувалите с брашно, обявявам себе си за интелектуалец, чиято муза го зове, и сядам пред белия лист. Иначе казано, аз съм човек, който става в три сутринта не от някакъв възвишен трудохолизъм, а най-вече поради хронично недоразумение с будилника си.
Че няма нищо по-голямо от хляба го е казал народът, а в молитвата „Отче наш“ се споменава, че „хлябът наш насущний“ ни го е дарил Бог. За Вас хлябът, който месите, само продукт ли е, или е нещо по-различно? И защо точно месенето на хляб?
Има една много романтична представа за пекарите - как стоим озарени пред пещта, обгърнати в мистика и свещени мисли. Истината е, че в три и половина сутринта, покрит с брашно и изглеждащ като изпаднал извънземен пришълец, човек рядко мисли за мистика. Мисли предимно за това да не загори хляба. Хлябът не е просто продукт, той е характер, и то доста чепат. Опитай се да го излъжеш с времето или температурата, и той ще ти го върне с такава отмъстителност, на каквато само едно живо тесто е способно - превръща се в тухла, подходяща единствено за строеж на защитни стени. Защо точно хляб? Защото това е единствената работа, при която шефът ти (квасът) мълчи, стига да му угаждаш.
Как съчетавате месенето на хляб с писането, Георги? Вярно, че и за двете се иска да имаш дарба и любов, но все пак са противоположни намерения.
Както вече намекнах, те съществуват в прекрасна симбиоза на взаимното извинение. Но извън това, те са чудесен баланс против пълното полудяване. Месенето е груб физически труд, който изсмуква от теб всякакви претенции за величие. Не можеш да се вземеш насериозно като „Творец“, когато си омазан до лактите в лепкаво тесто и се чудиш как да се почешеш по носа. А писането пък ми връща илюзията, че все пак контролирам някакъв свят - макар и измислен. Съчетавам ги лесно, когато тялото откаже, работи главата. Когато главата блокира - ръцете поемат смяната.

А писането? Не се ли притеснявате, че в днешното ни толкова напрегнато и трудно време пишещите се увеличават с всеки изминал ден?
Напротив, приветствам го! Ако всички започнат да пишат, ще останат много по-малко хора, които да четат, а това драстично намалява шансовете да бъдеш безпощадно критикуван. Шегата настрана, писането е великолепна терапия. По-безопасно е, отколкото да раздаваш правосъдие по кръстовищата, и доста по-евтино от психолог. Нека хората пишат. Времето е много надежден санитар - то има навика тихо и безцеремонно да измита всичко, което е написано просто от суета.
Казвате: „Хлябът и книгите всъщност си приличат много повече, отколкото изглежда.“ Според Вас къде е приликата между тях?
Приликата е поразяваща. И двете се правят от най-обикновени неща. Хлябът от вода и брашно, книгата - от букви и препинателни знаци. И при двете, ако създателят им не знае какво прави, крайният резултат е труден за преглъщане и води до киселини. Освен това, и двете имат нужда от мая. За тестото това е дивият квас, а за книгата - малко диво въображение. Но най-голямата прилика е, че и двете оставят страхотна бъркотия след себе си, която някой трябва да разчисти.
Поверие напомня, че когато човек замесва хляб трябва ръцете и душата му да са чисти. Споделяте ли това поверие и какви мисли ви връхлитат, когато докоснете тестото?
Що се отнася до ръцете - ХЕИ-то (сегашното РЗИ) споделя това поверие изключително пламенно, така че там компромиси няма. Относно душата… Старая се да я държа чиста, но трябва да призная, че когато будилникът звънне в тъмна доба, душата ми е изпълнена предимно с мрачни планове за отмъщение срещу човека, измислил ранното ставане. Едва когато докосна тестото, вляза в ритъм и фурната загрее, душевният ми мир се възстановява и мислите ми стават почти философски. Най-често се свеждат до: „Дано пак не спре токът.“
От Вашите творби се подразбира, че живеете в баш истинския Пловдив - Стария град. Това помага ли Ви в другата Ви страст - писането и какво Ви дава атмосферата на Стария град?
Тук географията изисква лека корекция - живея в центъра, а Старият град е на ръка разстояние. Пловдив е единственото място на света, където можеш да бъдеш феноменално мързелив и хората да го наричат „бохемска атмосфера“. Градът не просто помага, той върши половината работа вместо мен. Сенките тук са готови за детективски роман, калдъръмът сам разказва истории, стига да не си изкълчиш глезена, докато ги слушаш. Без Пловдив, моят частен детектив Александър Димов (герой от поредицата “В сенките на Пловдив”) щеше да е просто един безработен невротик. С Пловдив - той е детектив с тежко минало и сложен характер.
А какъв се виждате в очите на хората - майсторът, който им дава топлия хляб насъщен или писателят, който меси хляб?
Това изцяло зависи от това кого питате. За литературните сноби вероятно съм хлебар, който по някаква нелепа случайност е разсипал мастило в брашното си. За колегите пекари пък съм писател, който си играе с тестото, вместо да върши сериозна работа. Мен лично това напълно ме устройва - поддържа очакванията на всички приятно занижени. Най-хубаво е хората да не очакват твърде много от теб, така всяко твое минимално постижение се приема за триумф.

„Признавам, че напоследък все по-често поглеждам към „В сенките на Пловдив“… Те никога не позволяват на човек да се вземе прекалено насериозно.“ Никога ли не Ви вълнува какво мислят хората за Вас? Или просто се водите от „скромността краси човека“?
Скромността е моето най-ярко качество и аз съм изключително горд с нея! Честно казано, да се тревожиш какво мислят хората за теб е изтощително занятие, за което аз нямам физическо време. На 51 години човек едва намира енергия да се интересува какво самият той мисли за себе си. Когато си създал измислени герои, които са по-логични, по-честни и по-интересни от половината реални хора, с които се сблъскваш, просто спираш да се вълнуваш от чуждото мнение. Наливаш си една кехлибарена напитка на балкона и оставяш светът да си мисли каквото пожелае.
Колкото и да отрича един творец той все пак се вълнува какво мислят хора за него. А какво казва по този въпрос Вашият домашен приятел и любимец Шерлок? „Вслушвате“ ли се в неговите „съвети“?
Шерлок е същество с разтърсващо високо самочувствие предвид факта, че никога в живота си не е плащал сметка за ток. Неговата житейска философия е проста - моята единствена функция на тази планета за него е - да отварям консерви и да служа за отоплително тяло. Той гледа на писането ми като на трагична загуба на време, което бих могъл да прекарам в галене на козината му. Когато умувам над някой сюжет, той ме наблюдава с такъв снизходителен потрес, сякаш казва: „Майсторе, пак ли се правиш на умен? Сипи ми гранули и се успокой.“ Вслушвам се в него постоянно. Котките са единствените същества, овладели смисъла на живота.
Но освен Шерлок, вие имате и вече солиден брой ученици и последователи, които сте учили как се замесва вкусен хляб. Споделете къде са те сега, а и къде упражняват занаята?
Научих доста хора как да покрият цялата си кухня с брашно и след това да убедят семействата си, че това е „занаятчийско изкуство“. И съм много горд с тях! Сега те страдат от капризите на дивия квас по домовете си точно толкова, колкото и аз, което ми носи огромна утеха. Както се казва, споделената мъка е половин мъка. Иначе в пекарната си останах абсолютно сам. Аз меся, аз пека, аз мета пода. От 2020 година нямам чираци, с които да се карам, което драстично намалява битовите скандали на работното място.
И все пак какво е да подадеш ръка на хора, които са избрали Вас да ги научите на тайните на вкусния хляб? И кое е най-важното, което им предавате като верую?
Да предаваш занаят е хубаво нещо, най-малкото защото можеш да гледаш как някой друг се поти над тестото, докато ти му даваш мъдри съвети отстрани. А най-важното верую, което се опитвам да им набия в главите, е: „Не можете да крещите на тестото да втаса по-бързо.“ Пробвал съм, изобщо не работи. То просто те игнорира. Хлябът те учи, че в този свят на бързи кредити, бързи връзки и бързо хранене, истински хубавите неща изискват да седнеш на един стол, да замълчиш и просто да ги изчакаш да се случат.
В края на разговора ни ще Ви помоля да споделите днес трудно ли е да се меси хляб и да се издават книги? Как Георги Лефтеров продължава своя нелек път в занаята и писането на книги? Какво да очакваме от Вас?
Невероятно трудно е и слава Богу! Ако беше лесно, щях да се лиша от върховното удоволствие да се оплаквам от живота. Пътят се продължава по единствения възможен начин - с инат. Какво да очаквате? Очаквайте следващата част от „В сенките на Пловдив“. Частният детектив Димов ще продължи да разплита престъпления, а аз ще продължа да се чудя защо просто не станах един скучен счетоводител. И междувременно - ще вадя топъл хляб от фурната. Заповядайте на Околовръстното, ако ставате достатъчно рано.