Купих си кафемашина. От онези старите, които вдигат шум като дизелов двигател, преди да пуснат три капки с гъстотата на катран. Няма дисплей, няма Bluetooth, няма ИИ. Има само един лост, който изисква физическо усилие и концентрация. Докато я чаках да загрее тази сутрин, осъзнах, че сме станали някакъв колцентър, в който всеки бърбори нещо, за да не би случайно да остане насаме със звука на собственото си дишане.
Защото най-скъпата стока на 21-ви век не е литият, нито петролът. Тишината е. Способността да замълчиш с някого, без това да изглежда като повреда в комуникацията. Неолибералният свят ни продаде илюзията, че постоянното генериране на шум е признак за живот. Трябва да имаш мнение за всичко. От лихвените проценти до цвета на роклята на някоя инфлуенсърка в Дубай. Но ние не разговаряме. Ние просто изчакваме другият да си поеме въздух, за да започнем нашата собствена пресконференция.
В „Носталгия“ на Тарковски има един дълъг кадър, в който героят просто пренася запалена свещ през едно изсъхнало езеро. Никакви реплики. Само звукът от стъпките му и пукането на фитила. В тази тишина има повече еротика и космически смисъл, отколкото във всички специални ефекти на Холивуд, взети заедно.
Защото тишината е лакмус за автентичност. Обратното на шума не е отсъствието на звук. Обратното на шума е присъствието на смисъл. Истински секси е онзи момент, в който можеш да споделиш пространството с някого, да го погледнеш в очите над ръба на чашата и да разбереш, че думите в момента биха били просто лош превод на нещо далеч по-дълбоко.